„Есхатологии“, Антоний Петров, издателство „Гаяна“, 2023 г.

 

Какво по-подходящо заглавие от „Есхатологии“ за поезия, която се вглежда в края на човечеството. В геноцидната стъпка на руския ботуш.

„Казват, че тази книга е антируска. Всъщност тя е антитоталитарна и е антируска само доколкото Русия е тоталитарна. Тоест напълно.“ С тези думи – вместо предговор, започва стихосбирката на Антоний Петров. И наистина – какво по-подходящо заглавие от „Есхатологии“ за поезия, която се вглежда в края на човечеството. В геноцидната стъпка на руския ботуш. И особено много – във връзката между този ботуш и последните минути човечество.

 

РУСКАТА АГРАРНА РЕВОЛЮЦИЯ

 

миналата пролет руснаците
посяха само трупове
на купчини от свои, чужди и цивилни кости
на лято поиха ниви с кръв
листа, глави, ръце, пагони
опадаха през есента
зимата капаха уши и носове
и се надяваха да не поникне
справедливост после

 

 

 

Безспорно в тази книга контекстът на появата на края е политически. Въпреки езиковите и жанрови наслагвания между поезия и новинарска емисия: политическото тук не само не се омекотява от литературността, а напротив – втвърдява се още повече от публицистичния характер на отделни стихотворения. В цикъла „Нова апокалиптика“, откъдето е и цитираното по-горе стихотворение, краят реализира полагания (диспозитиви, в смисъла на Мишел Фуко) и едно от тези полагания е умирането като унищожение, унищожение, което идва отвън, унищожението като неизбежна последица от руската политика.

Ето част от есхатологичните диспозитиви в книгата: и статистиките лъжат / като руски дипломати (с. 34); да бъде смърт / поравно и за всички / така по руски / и така ненужно (с. 30); това лято е толкова близо / до ядрената зима / че няма нужда от есен / между тях (с. 27); аз вървя и чета некролозите.

В българската литературна традиция краят извървява своя път от християнското осмисляне, натоварва се с историчност и героика през Възраждането, но като че ли обяснимо най-мощно присъства в периода между двете световни войни. Казано с други думи – в периода между двата края. Антоний Петров обяснява в уводните си думи към книгата, че е писал тези стихотворения също в два последователни апокалипсиса: „Текстовете се появиха във време, в което хората бяха захвърлени от изолацията и пандемията от COVID-19 към трагедията на войната. Единствено труповете и безсилието свързваха двете гранични ситуации. Болката, смъртта, геноцидите и военните престъпления за кой ли път предизвикваха реакция, понякога емоционална, понякога интелектуална, в краен случай поетическа, но при всички случаи човешка“. 

Тази стихосбирка ми напомня книгата „Влюбване в диктатора“ на Пламен Дойнов, но с обратен знак. Докато Пламен Дойнов улавя заслепенията и патоса, влюбването в насилника, играта между политическото и интимното, при Антоний Петров има гняв и ирония, и дори някои текстове могат да бъдат тълкувани като антируска пропаганда.

Въпреки пропагандата обаче книгата не е политическа диплянка (макар и тъничка като обем), а мощна стихосбирка – шестата поред за автора, и в нея четем и стихове, които са взрени извън руската агресия, в други измерения на края, в есхатологии като разпад на вътрешния свят – усмивката на учителката / фалшивее / повече и от диалозите в порното (с. 10); и хората не са събрали думите / и думите не са събрали никого (с.12); есхатологии като дистанция със себе си – нищо мое / което да си струва бащинството (с. 17); гледаме котки само за да сме сигурни / че щастието съществува / макар и за други / макар и другаде. И, разбира се – езикови есхатологии, онова така характерно за стила на Антоний Петров контрастно сравнение между мъртви езици и привидно живи хора, между началословия и краесловия, малки носовки и големи словесни разпади.

 

И все пак – войната:
…
това е поредната война
на оживелите и мъртвите
на осакатените и на телата без души
на всички тръгнали далеч или останали
в руините
които някога ще бъдат дом
отново
след взривените театри училища и катедрали
след унищожените болници
куцайки човешкото
ще се завърне като куче
ще се облегне на оградата
и с лая си ще отстоява
отново
тънката бразда
между свое и чуждо
между добро и зло
хората ще са заети
с притчата за братоубийството
със спомена за гладомора
и за нацизма
на същата тази земя
преди да се сменят палачите
и след това
ще плачем и ще сеем сълзи
докато поникне свобода
дори над гробовете на диктаторите
и над мумиите в мавзолеите 

 

Ако поетиката се ражда от усилията на древните мислители да определят какво прави поезията толкова различна от останалите литературни форми, да разграничат добрата от лошата поезия, днес моделите за разграничаване включват и политическия момент, защото не е без значение дали четящият нечие стихотворение изповядва една и съща гражданска позиция с автора му. И точно това е тънката граница на възприемането дали един текст е поезия въпреки автора си, или въпреки автора си не е поезия. По тази причина декларативно бих казала, че особено харесвам стихотворенията на Антоний Петров – освен заради тяхната литературна стойност, и заради непримиримата му гражданска позиция, която осъжда руската противохуманна политика. И защото природата на поезията е свободолюбива и в този смисъл – антируска.  

 

Антоний Петров Димов е автор на поезия и проза. Роден е в Шумен през 1979 г. Има магистърска степен по теория на литературата от Шуменския университет. Работи в Радио Шумен, БНР. Журирал е редица национални и регионални конкурси за литература. Съучастник е в арт инсталации, четения с експериментална музика и със симфоничен оркестър, в други форми на социализация на изкуството. Водил е редица премиери на книги и откривания на изложби, съдействал е национални и регионални състезания по дебати. Организирал е четене на поезия пред клетката на маймуните. Автор е на общо шест книги.

 

 

Йорданка Белева