Нова горчива, но затрогваща история за паметта, любовта и надеждата от Захари Карабашлиев

Почти 7 години след появата на „Хавра“ (Роман на годината на НДФ „13 века България“ 2017 г.) писателят Захари Карабашлиев („18% сиво“, „Опашката“) отново свързва родното „сега” с онова „преди”, което обрисува портрета на българските съзнание, ум и сърце.
„Рана“ – разтърсваща хроника на забравената история на България от началото на XX век, но и неочакван и красив разказ за смелостта, състраданието и любовта, които спасяват човешката душа и в най-мрачните мигове.
В новогодишната нощ на 1916 г. под мъгливото зимно софийско небе двама влюбени си пожелават войната да свърши, без да подозират, че за тях тя тепърва започва.
Сава – бежанец от пепелищата на Одринска Тракия след Балканските войни, сега студент по право – намира изцеление на болките от миналото в любовта си към сияйната Елиза – генералска дъщеря, талантлива пианистка в последния клас на Музикалното училище.
Но тази любов е кратка и невинна. Едва добрал се до бленуваната България, Сава е призован на Добруджанския фронт, за да поведе останалите възторжени идеалисти на война, която трябва да сложи край на един несправедлив мир и да донесе възмездие за потъпканата българска чест.
В опасаната в бодлива тел и окопи добруджанска земя подпоручик Сава Сотиров се оказва закрилник на четиригодишно дете сред своята собствена самоотвержена битка за човещината, воден от любовта и в името на смисъла.
С дълбоко познание и с присъщите си деликатност и чувствителност Захари Карабашлиев плете историята на една окрилена от идеализъм, но разкъсвана от безпощадни конфликти България, в която личните и националните рани са все още незараснали, а някои останали непознати до днес.
Базиран на хиляди страници историческа литература, военни документи, войнишки дневници, мемоари и лична кореспонденция, свързани с Първата световна война, двете Балкански войни и съпътстващите ги събития, с Илинденско-Преображенските въстания, ВМОРО и революционното движение в Тракия и Македония – този роман носи усещането за лиричността на Яворовите литературни търсения, дълбокия психологизъм на прозата на Йордан Йовков и Емилиян Станев и наднационалната любов към човека от творчеството на Уилям Уортън.
Достоен в своята смиреност и дълбоко хуманен в своята категоричност, „Рана” е роман за паметта, лирична и майсторски разказана история за съдбата на безброй свои и чужди, пометени от стоманения вихър на войните.
Заповядайте и на официалното представяне на „Рана” на 2 ноември, когато в 19:00 ч. сцената на Младежки театър „Николай Бинев“ (бул. „Александър Дондуков“ 8, София) ще се превърне в мизансцен на виртуозен танц между литература, история и музика с участието на вдъхновяващата актриса Теодора Духовникова и младите таланти Мила Първанова (контрабас) и Калоян Георгиев (арфа), а писателят Захари Карабашлиев и проф. д.н. Пламен Дойнов ще обходят осколките на българската памет с помощта на модератора – журналиста и водещ на предаването „Панорама“ Бойко Василев.
Захари Карабашлиев пише проза и драматургия, автор е на романа „18% Сиво“ – бестселър с 32 преиздания в България и с преводи в Съединените щати, Франция, Полша, Словакия, Хърватия, Сърбия и др., – класиран сред стоте най-любими книги на българските читатели в кампанията Голямото четене. Вторият му роман „Хавра“ излиза през 2017 г., а четири години по-късно се появява и „Опашката“, която е посрещната възторжено от критиката и читателската публика и е адаптирана от Явор Гърдев в удостоено с Аскеер едноименно представление.
Карабашлиев е носител на Националната литературна награда за български роман на годината (2018 и 2022 г.), Роман на годината (Фондация ВИК), „Христо Г. Данов“, „Хеликон“, „Аскеер“ и др. Негови творби са публикувани в книги, сборници и списания, превеждани са на много езици, а разказът „Разсейки“ през 2018 г. е включен в престижната американска антология Най-добрата европейска проза. Следва откъс.

И ето най-сетне вятърните мелници.

Много вятърни мелници. Красиви картини на невидим художник – тежките им гребла са замрели сега в жегата, неподвижни, спрели, като да изчакат да стане ясно кой ще е победителят днес, та тогава да започнат да мелят.
Приближава група немски войници, свели глави, носят на раменете си труп на офицер в удивителна униформа. Сава спира един от крачещите зад групата подофицер и пита кой е загиналият. Това било тялото на принц Фридрих, правнук на кралица Виктория, отговаря немецът равно, като току-що да го е прочел в някоя енциклопедия. После пояснява, че принцът и десетина бойци останали изолирани от своите в една низина под мелниците и врагът ги обградил, избили ги до крак. На Сава му дожалява за този принц, намерил смъртта в един добруджански бостан, и решава да каже на германския подофицер: Животът не се мери по дължина, а по съдържание, хем цитира Дрангов един вид, хем и упражнява немския си всеки път, когато може, дори тук, дори преди атака. Немецът го гледа безизразно. А всъщност сигурно въобще и не го чува, защото точно тогава румънската артилерия започва яростна стрелба.
И все пак колко жалко за принца. Не че за загиналите с него войничета не е жалко, мисли Сава, докато крачи пред взвода си. После командва „по-бързо“ и излизат от царевичака, пресичат тесен път между синорите и вече са в поле, засипано с дини и пъпеши – докъдето стигне поглед.
Внезапно затракват картечници. Пада войник. После втори, трети… по дяволите. Какво става?
„Напред“, командва Сотиров и собственият му глас – прегракнал и непознат – му дава кураж.
И вдига револвера, не че има нужда, но го вдига и се затичва.
„Урррррра“ се надига зад него, като че се откъртва от земята – ниско и гърлено, тъмно и страшно, мътна вълна, която сякаш го тласва в безразсъдна атака – срещу тракането на картечниците, срещу тътена на оръдията.
Боят – най великата драма на света, пак от записките му на Дрангов, с които е запълнил цял бележник. Заедно с много сентенции от Ницше, от когото пък учи усърдно и немски език. Установил е, че Дрангов и Ницше едновременно си приличат и си противоречат. Те дори си противоречат сами на себе си. Дрангов например казва на едно място: Личното „аз“ е най-омразно. Аз е нищожно; ние – всемощно. А по-нататък в същата книга пише: Личността е светиня. Чувството за лично достойнство е сила. Как да го разбираш това?
Ницше пък си противоречи на всяка втора страница, но по необясним начин с това изгражда някакъв нов, различен смисъл. … трябва да съм борба и сбъдване, и цел, и противоречие.
То и Христос си противоречи. Да не мислите – казва, – че съм дошъл мир да поставя на земята. Не мир дойдох да донеса, а нож.
Христос? Нож?
И командата е сега „На нож“. Всички викат ужасно силно, трябва да се крещи, да крещиш, да се дереш – първо, за да изплашиш врага, а по-важното – да заглушиш гласа на страха в собственото си сърце. Трябва да се крещи неистово. На нож. На нож. На нож.
А ето ги гърбовете на врага – изскачат от плитките си окопи, изоставят минохвъргачки, картечници, ранени и тичат стремглаво към вятърните мелници.
Бойците му стигат задъхани до позициите им, някои прескачат окопите и продължават, други се забавят, не прощават на никого, когото настигнат в траншеите или навън. Без пощада мушкат щиковете, не признават нито преклонена глава, нито вдигнати ръце, ни бели парцали. Доубиване с приклади и лопатки… на групи, поединично – и то с такова усърдие, като че всичко това е някакво обучение, някаква игра, в която никой не страда наистина.
За царя, за отечеството хрущят ножове, докато се забиват в чуждия гръб, ръмжат гърла, докато разбиват нечия глава с приклад.
Убивай колкото можеш повече. Убивай, не щади. Умри, но победи – сякаш не Дрангов е писал тези думи за войната, а самата война е писала в тетрадките му.
Тръбите свирят „отбой“.
*
В разговорите си, а и в разменените писма, Сава и Елиза имаха някои сходни, но други категорично противоположни схващания.
Например за националния идеал, за който той понякога говореше тъй пламенно.
Но що е това национален идеал, ще го репликира тя? Не е ли той справедливост и човещина? И не е ли това идеал не само национален, а всечовешки? Не съвпада ли той с идеалите и на други народи?
Навярно, отговаряше той. Но ние можем да говорим само от наше име, от народа, от който излизаме, тоест за нашата си справедливост и нашата си човещина.
– В името на тази справедливост и човещина понякога се извършват несправедливости и нечовещини от самите нас, които идваме да сложим край на чужда несправедливост и нечовещина? Видяхме ужасните Балкански войни…
– Гърци, сърби и турци извършиха големите престъпления в последната война срещу нас.
– О, мили Сава. Аз бях в Германия тогава и четях у дома и немска, и френска преса. И в самото начало всички толкова ни симпатизираха, уверявам те, всички бяха на наша страна. Биехме се срещу вековния си поробител, побеждавахме бързо, триумфирахме – а там обичат да съчувстват на малкия герой, който излиза срещу великана Голиат и го побеждава. И ние бяхме този Давид – само трийсетина години след своята свобода и обединение отидохме да освобождаваме своите братя и сестри.
– Точно така. Воювахме, за да поправим една несправедливост.
– Но симпатиите секнаха отведнъж, щом се обърнахме срещу съюзниците си и се превърнахме от освободители в завоеватели. Вестниците започнаха да бълват едно от друго по-сензационни разкрития за „българските зверства“, за нашите „варварства“, все повече ни изобразяваха като чудовища и людоеди.
– Съюзниците ни изкараха такива пред Европа. Оказаха се гении на пропагандата, шапки долу за което. Оказа се, са били добре подготвени за това, а ние сме били наивници.
– За европейската преса нямаше нищо друго освен сръбска, гръцка и румънска версия на нашето „престъпно безумие“. Беше ужасно.
– Но колко далеч бе това от истината! Такива ли бяхме? Такива ли сме ние? Ние първо изгубихме информационната война, а после и другата.
– Аз добре зная, че не сме такива. Но как можех да обясня това на съученичките си в Германия, на учителите си? Европа се обърна срещу нас. Общественото мнение в Германия, Австрия, Франция бе вече формирано.
– От лъжи, една от друга по-зли лъжи, които после бяха опровергавани една по една.
– Точно така – после. Но тогава бяха „изнесени от пресата“ факти. – Тя замълчава, загледана надолу, после казва: – Понякога си мисля, че се упражнявах в пианото много по-усърдно от всички останали, само и само за да покажа, че не съм дивачка, да се докажа, че съм по-добра от всички. Исках да ги победя на тяхна територия – музиката.