Сигурно не бива аз да пиша този възпоменателен текст за литературния историк Сирма Данова, но нощта след смъртта ѝ ще е дълга и писането е единственото възможно бдение.
Познавам я от времето, когато беше студентка първи курс българска филология във Великотърновския университет, където ѝ преподавах антична литература. После тя се премести в Софийския университет и пътищата ни се пресякоха отново след пауза първо като любовници и след друга пауза като съпрузи. После имаше и трета пауза, след като се разведохме.
По странно и на пръв поглед натрапливо стечение на обстоятелствата тези паузи ни държаха колкото на разстояние, толкова и свързани. След последната, настъпила вечерта на 22 октомвриѝ имам усещането, че ще е същото.
Без да е поетеса, което винаги ми е импонирало в нея – чист литературен историк, без обичайните, станали почти задължителни за гилдията квазипоетични финтифлюшки – и без аз да съм Тед, Сирма много ми прилича на Силвия. Свръхнадареното момиче от една по американски мощна провинция, от неакадемичен и нелитературен джинс, с чистия дар и стремеж, който не е наследствена харизма, а метеоритно врязване в плътната атмосфера на чужда планета.
Винаги съм усещал в това нейно идване отдругаде нещо много сродно. След дългите години, прекарани заедно, мога да кажа, че двама, идещи отдругаде, трудно живеят заедно, защото за съжителството е добре поне единият, поне едната да е оттук, но дълбоко в себе си остават, всеки един за себе си, но и за другия, лоялни на това общо, макар и различно при всеки един, свързващо ги отдругаде.
Чист историк на българската литература при Сирма Данова означаваше анахроничната, но непобедима в младежката си виталност вяра в автономността на литературното – в крайна сметка неговата несводимост към историята и народа – която определя двата ѝ големи изследователски избора: Пенчо Славейков и Паисий Хилендарски. При първия наблюдавах и четях в реално време писането ѝ в щастливите години на началото на съвместния ни живот. За втория Сирма писа вече умирайки от левкемия, избирайки го вместо химиотерапия. Това сигурно не е избор, но ето текстът.
Там не съм чел нищо, но виждах как пламъкът плющи и пращи преди угасване. Доколкото я познавам, навярно там също контрафактично се е причастявала към живота на литературата – автотеличен, автономен – тъкмо при бащата на българската история.
Литературата е живот. Почивай в мир, момиче от голямата река и прериите.
