Новият роман на писателя Недялко Славов - „Хабитат“ се очаква да излезе от печат в края на октомври и със сигурност ще прикове вниманието на четящите хора, които обичат провокативни книги, поставящи въпроси за съвременното развитие на човечеството и търсещи неизбежни отговори. Недялко Славов има особено място в съвременната българска литература. Книгите му са пропити със страстен хуманизъм, стилът му е експресивен и изключително метафоричен. Всичко това читателят няма как да не открие в романите на изтъкнатия писател, сред които са „Фаустино“, „Вертиго“, „Портрет на поета като млад“, „432 херца“, „Камбаната“, „Пиафе“, „И станах река“, „2020“.

Недялко Славов е носител на редица национални награди за поезия и проза, сред които Националната награда за поезия „Иван Николов“ за сборника с поеми и стихотворения „Мраморни години“, Национална награда за литература „Христо Г. Данов“ за романите „Фаустино“ и „Камбаната“, Награда „Хеликон“ за нова българска художествена проза за романите „432 херца“ и „Камбаната“.

Наскоро бележитият писател ми изпрати ръкописа на новия си роман ”Хабитат“, в който остава верен на стила си да провокира читателя към сериозни размисли. Срещам се с автора в родния му град Пловдив, където разговаряме за романа. Именно Пловдив е мястото, което е най-подходящо за този разговор. Както обича да казва Недялко Славов - няма нещо, което да се е случило по света и да не се е случило в Пловдив. Вероятно и заради това негово усещане Пловдив осезаемо присъства в книгите му със своя неповторим дух, с реката, тепетата, калдъръмените улици, духовните храмове, древните паметници, с пъстрия си свят, натрупал мъдростта на времето.

- Г-н Славов, защо кръстихте новата си книга "Хабитат" и какво ви подтикна да я напишете?

- Причината е една. Както за написване, така и за името на романа. И тя е течащата дееволюция на човека. Светът се превръща в ловно поле за първичните ни инстинкти, в бездуховна територия, в хабитат за физическо оцеляване.

- Как бихте определили романа? Като антиутопия, като алегория на близкото бъдеще, или като реалност, в която светът е вече Smart city, изпълнен от хора без лица и идентичност?

- Като една жива човешка история. Антиутопичните книги са други. По схематични, по отстранени от емоцията.

- Вашият главен герой е собственик на охранителна фирма, специалист по охранителни и проследяващи камери, който в същото време се опитва да се изплъзне от този вездесъщ Биг Брадър, част от който обаче е и той. Кой има интерес от глобалния Биг Брадър и от всяването на повсеместен страх и чувство, че непрекъснато някой те наблюдава?

- Подготовката ми за всеки роман е по дълга от самото му писане. И всеки път оставам смаян какви сенки, полусенки и таен смисъл носят детайлите по темите, за които пиша. Бих казал, детайлът понякога става по-голям от цялото, самият той сам по себе си става метафора. Няма нищо с по-голяма фантазия от самия живот и няма по-голям писател от него. Така се получи и с „Хабитат“.

Навлизането в темата ме смрази. Ние си нямаме и най-малката представа дори на този етап от така наречената цифровизация на живота ни в каква невъобразима мрежа от тоталното шпиониране сме вкарани, в какви опитни бели мишлета сме превърнати. И нещо повече – доколко философията на шпионирането е станала част от нашия социум, доколко без да знаем сами сме предали и отстъпили собствената си персонална свобода, доколко вече на практика проявите на свободната ни воля са блокирани.

- Подготвен ли е читателят за такива книги?

- Разбира се. Всеки човек се пита в какъв свят живее. Херман Хесе казва: „Какъв смисъл би имало писането, ако зад него не стоеше волята да се каже истината?“ Бих допълнил: „Какъв смисъл би имало четенето, ако зад него не стоеше волята да се намира истината?“

- В романа си споменавате няколко типа човеци от различни епохи, ако мога така да го определя – ослушващият се човек, серийният човек, ненаситният човек от хабитата, глобалният хомункулус на XXI век. Къде обаче е мислещият, търсещият, анализиращият човек? Изчезващ вид ли е?

- Най ме вълнува изчезването на Свободния Човек. Днес хората се отказват от свободата си. Отказват се ежедневно, покорно, позорно, беззвучно, вкупом, с усмивка. И сглобяват съдбата си от простите елементи на потреблението като евтина мебел от „Икеа“. Започнал е някакъв тих световен листопад на Свободните хора. И се оголва дървото на Живота.

- Ще ви цитирам: „Всяко редактиране на човека от други човеци е престъпно.“Защо според вас човекът изобщо дръзна да редактира човека?

- В исторически план тия „редактори“ се появяват периодически, причиняват катастрофи на човешкия род  и после пак си ги прибират в пъкъла. До следващата им поява. В момента те отново са на бял свят и са сред нас. Точно в такива години и Достоевски пише „Бесове“ – преди революциите, преди големите войни. А народът ни нарича тия времена бесовски.

- Защо всички тоталитарни идеологии и глобални инициативи се правят в името на човека, но често без той да има думата? Защо малка група хора решават, че ще направят нещо в името на човечеството?

- Аз си задавам този въпрос на обратно. А кой го допуска това безумие. Цялата тая патология. Очевидно всички ние. Ние сме нейни съучастници. Цялото ни това овче смирение, цялата ни тая лисича лукавост с надеждата, че злото ще ни отмине и то ако не другите, то поне нас. Колцина дръзват да се възправят!

- В предишното ни интервю споделихте, че „Има една истинска дума, която мери човешката ни мярка и тя се казва „доброта“. Когато човек е добър той не мери хората с омраза.“ Защо омразата взима връх в света? Горещите войни са на няколкостотин километра от нас. Всеки ден се убиват стотици и хиляди човешки същества. Какво мисли писателят във вас? 

- Следете майките! Те най предусещат войната! Започнат ли да се вкопчват в децата си, особено в мъжките, значи иде войната. А иначе, да, войната е все по близо. Вече виждаме първите й вестители по улиците ни. И видяното е старо като света – богатите се откупуват от нея. Не умират из окопите. Тая месомелачка е за бедните.

- В „И станах река“ казвате, че всеки от нас е кратка история на човечеството. Бих ви помолила с няколко думи да обобщите историята на човечеството дотук през вашия поглед - как изглежда тя?

- Човечеството отдавна не е в своето детство, но горещо се надявам, че е в зрялата си възраст, а не в старческата си дементност.   

В духа на въпроса ви мога да отговоря по конкретно, отнасяйки го в полето на литературата, и то за един много кратък исторически отрязък от време. Тези дни четох отново „Покана за екзекуция“ на Набоков и си мислех за това как, стигнала своя пик през ХХ век, световната литература започва да слиза надолу. Дали това е станало точно в последните предвоенни години на Втората световна война, дали малко преди това, лично за себе си не зная, но докато четях Набоков, все си мислех и за пророчеството на Т. С. Елиът, който казва: “Аз не вярвам, че културата на Европа би могла да оцелее, ако Християнската вяра изчезне“.

Безспорен факт е обаче, че тя, литературата, постепенно предаде хуманизма, слизайки от християнския си фундамент. Високият, моралният наратив изискваше съвършени литературни форми на израз. Това роди велики стилисти като Пруст, Набоков, Фицджералд, Хесе,  велики експериментатори като Джойс и Фокнър, велики епици като Шолохов и Хемингуей, велики създатели на нов логос като Платонов. Със срутването на високия идеал се срути и мега-езика на писателите.

 - Какво търсите в четенето днес?

- Човеколюбието – в посланието, художествения стил – в писането.     Стилът е определящ за литературната ти съдба. Без него си свършен. Само той ти позволява да станеш достоен за логоса, да овладееш синтаксиса, конструкцията на изречението, мястото на думите, еквилибристиката с вокалите и съгласните, темпоритъма на изречението, придиханията в диалога, където не ти, а литературният герой сам слага цезурите на думите си според поемането на дъха си и това зависи пак не от тебе, а от възрастта му, и от пола му, и от ума му.

- Защо пишете на съвременни теми? 

 - Такава е нагласата ми. А и смятам, че писателят е най-достоверният и важен летописец на своето време. Разбира се, както и неговият най-незащитен свидетел.

- Кой е най-големият враг на писателя?

 - Зоната на комфорта.

- Какво не ви допада в изкуството?

- Политкоректните бълвочи. Захаросаните романи-близалки. Постмодерният кич. Джазирането на великата класическа музика. Послушните човешки лица. Екзалтираният позитивизъм на мизантропите.

- Споделяли сте, че изцелението ни е в природата. Но как природата ще ни помогне, след като я унищожаваме? Защо се стигна дотук?

- Защото сме скакалци в пикова агресивна популация. Прелитаме от континент на континент и опоскваме всичко по пътя си.

- Книгите ви са силно автобиографични, а „Хабитат“ разкрива една малко позната страна от живота ви. Главният ви герой е бивш футболист и футболните му познания, респективно и вашите, за играта, са забележителни. Какво изобщо ви даде спортът?

- Спортът по своя си най-дълбок смисъл е анти-гравитационен порив. Той е преодоляване. И е най-близко до левитирането на децата. Неслучайно детството е едно безкрайно игрово движение. Докато спортувах, единственото, което сънувах бе, че летя. А когато се будех, ми трябваше време, за да се върна към пешеходната си формула.

- В „Хабитат“ има един момент, в който лястовичка слепва гнездото си под ултрамодерна и скъпа охранителна камера и така я блокира. Възприех това като метафора, че и най-модерната технология не е по-силна от природата и от истинския живот. В този смисъл има ли бяла лястовица, има ли спасение за света, макар че самоунищожителните стихии са взели връх? Или се приближаваме към края на този свят? Може би, за да дойде друг…

- Вярвам, че хората ще се събудят. Иначе всичко губи смисъл.

- А ако не искат да се събудят. Какво ни очаква тогава?

- Цифров концлагер.

- Казвате, че обичате простичките образи на щастието. Какво имате предвид?

- Веднага се сещам за един такъв. Видях го наскоро. Лятото вече се бе счупило. Бе в началото септември. Крачех по един мек път през полето и до едно дърво видях човек. Седеше там босоног, бе събул обувките си и полегнал на лакът, примижаваше срещу слънцето. Не ме чу, не отвори очи. Беше в друг свят.

След стотина метра направих същото. Седнах, събух обувките си, извърнах лице към слънцето и така, за четвърт час, се включих във вечния кръговрат на единосъщната материя. В нас тече един непрекъснат разговор с божествения порядък на света и те точно това искат – да го прекъснат и да ни натикат в матрицата. Но няма да успеят. Софтуерът ни е небесен. Това казвам в „Хабитат“.

Марина Чертова