Имам си аз един дебел, дрипав и неугледен, но безценен отколешен тефтер. Дрипав е от многократна, почти ежедневна дългогодишна употреба, а е дебел и безценен, защото е с богато и безценно съдържание.
Нескромно е един писател да говори така за себе си, но не за себе си говоря аз, а за съдържанието на тефтера. Съдържание, което не е мое авторство – в бележника си записвам не собствени умозрения, а интересни, знакови исторически и съвременни фактори и събития, както и мисли, оценки и преценки, породени от тях, а формулирани от най-блестящите умове на миналото и на настоящето ни. Съвременните хора, урбанизираните жители на технократичната ни цивилизация, използват за целта компютри – аз, несъвременният и явно несъвместим с времето ни старец и сантименталист, калема използвам. Какво да се прави – всяко поколение расте под сянката на свои дървета, а тъй като в моя пресякъл границата между две хилядолетия биографичен път вече се сбраха и натрупаха годините и десетилетията на няколко поколения, аз си оставам човек не на електронната памет, а на ръчния труд. Това не ме безпокои особено – важно е не с какво пише, а какво пише човек. Един наш съвременен писател опечален установи, че докато в историческото ни минало авторите са писали с пачи пера златни стихове, днес ние, техните потомци и приемници, пишем със златни пера пачи стихове. Така е вероятно и с романите, и с всички останали литературни и нелитературни жанрове, а в това вече се състои драмата на цялата ни епоха. Една колкото окрилена, толкова и обездушена от технокрацията ни епоха. Чийто прагматизъм така и не облекчи изнемощялото ми битие, но и не обездуши духовността, побрана между кориците на споменатия ми тефтер.
Пък и не епохално пиша аз, пиша съвременно, без всякакви претенции за епохалност. Сиреч, съзнавайки, че думите и сюжетите ми едва ли ще надживеят епохата – и мен самия едва ли ще надживеят. И тешейки се с несигурната утеха, че да доловиш и пресъздадеш духа на времето (или дори само искрица от този дух) също е нещичко, че и най-величествената епоха се състои от мигове, в които и ние, редовите граждани, участваме чрез вълненията, чрез бита, чрез битието и словото си.
С проблясъци от подобни мигове е преизпълнен и моят стар тефтер. На чиито пожълтели като историята на Вапцаров страници тези дни прочетох: „На 28.8.1974 г. Министерският съвет на СССР приема постановление № 677 за издаване на паспорти на колхозниците”. Не зная, не мога нито да си спомня, нито да установя кога съм записал цитираното – възможно е това да е станало и в момента на издаването на постановлението, – съвременник съм на онези паметни години. В края на 1974 г. аз вече работех като редовен извънщатен сътрудник в българската емисия на „Дойче Веле” в Кьолн, получавах служебно големите български периодични издания, чрез приятели и колеги от руската редакция пък имах достъп и до рускоезичните вестници и списания. Така че разполагах с предостатъчно официални и неофициални информационни източници – споменатото постановление може да е наследство и от онези начални стъпки на нелеката ми емиграция. Сам по себе си фактът е поразителен: цял век след като Александър ІІ отменя с декрет крепостното право – една отмяна, която би трябвало да превърне тотално обезправените крепостници в граждани, в столицата на цялото прогресивно човечество Москва решават да преповторят монархическия декрет на новия, идеологизиран кремълски език! Ако декретът на Александър ІІ е закъснял исторически, постановление № 677 на Министерския съвет на СССР е чудовищно по своята архаичност – едва ли и в дебрите на Третия свят можете да откриете подобно постановление. И всичко това (представете си само!) в един исторически момент, в който всеки западноевропеец, всеки североамериканец, почти всеки от милионите жители на т.нар. развиващи се страни на Азия и Африка и дори всеки югославянин имаха в джоба си задграничен паспорт, с който можеха да обиколят целия широк и пъстър сват, а американските астронавти още преди години бяха стъпили без паспорт и виза на луната!
Независимо от кремълското постановление още дълги години, цели десетилетия още, чак до разпадането на СССР, съветските колхозници така и нямаше да получат правото не само да прекрачат държавните граници на СССР, а и възможността да напуснат родните си села и провинции – дума дупка не прави, в суровата сянка на тоталитаризма едно постановление не те превръща скоропостижно от роб в гражданин. Така милионите съвременни руски селяни си останаха старите крепостници – крепостници със и крепостници без постановление, закрепостени непоклатимо към родните си села и земи, като дърветата вкоренени дълбоко и непоклатимо в тях. Нещо повече: под егидата на съветската власт в много аспекти новото крепостничеството се оказа дори по-неумолимо от старото, от монархическото.
И всичко това – в страна, която претендира да е водеща за цялото прогресивно човечество, страна, чиято столица бе официално и неофициално провъзгласена за столица и на световното комунистическо движение. Тъкмо в тази столица – чета в записките из тефтера си – нейде през 60-те години, когато японската фирма „Сони” демонстрира в Токио първия монтиран в лек автомобил миниатюрен телевизор, в СССР пущат за пръв път тоалетна хартия – дотогава нейните хигиенни функции са изпълнявали обрезки от печатните органи на ЦК на КПСС „Правда” и „Известия”.
Тази печална картина се допълва хармонично от обстоятелството, че, както сочи статистиката, една трета от жителите на днешна Русия, която под водачеството на Путин през последните десетилетия все по-целенасочено се завръща обратно към съветското мракобесие, нямат в домовете си течаща вода и ползват външни тоалетни – изживелите времето си дори в родните села дъсчени нужници. Показателен е и фактът, че населението на тази най-богата на подземни залежи страна се отоплява преобладаващо на дърва и въглища, докато газът ѝ се изнася за ненавижданата Западна Европа. Докато аз считам, че велика, истински велика е не държавата, която има най-много оръжия, най-крупни природни ресурси и дори най-значими космически постижения, а държавата, която обезпечава най-благополучен живот на гражданите си, най-престижните международни класации нареждат днешна Русия на едно от последните места в света по стандарт на живота – нейде между Руанда и Кения. Тъкмо затова Маргарет Тачър нарече руската империя Горна Волта с ядрено оръжие.
Трагикомичното разминаване между претенциите за световно величие и реалното, фактическото нищожество на СССР вълнува още певеца на Октомврийската революция Маяковски:
Эй, товарищ,
кончай истерику –
вперед,
на новые грабли!
Мы обезательно
перегоним Америку,
если догоним
Зимбабве!
Разказвам всичко това не само поради сантименти към старите си записки – разказвам го и за да разкрия какви социални идеали следват и какви социални идеали ни подканват (все по-често и със заплахи, и с физическо насилие) да последваме родните русофили. Послушаме ли ги, ще тръгнем към мракобесието, към безмерната духовна и материална нищета, в която Русия (монархическа и особено съветска и путинистка) тъне от векове. Казано по-откровено, ще заобиколим дискретно Америка и право към Зимбабве ще тръгнем!….
Как може да завърши всичко това ли? Ами както вече се е случвало в родната ни история – с едно ново утрешно робство, горещо препоръчвано днес като освобождение.
