Докато вестничето на социалистическия писателски кръжок се занимава с обругаване на Георги Господинов „отляво“[1] – изцяло в добрите традиции на съветските другари по заклеймяването на наградените им бивши колеги като Солженицин, Бунин и Пастернак, – „отдясно“ също не почиват.
Личният ерген и пламенен радетел за семейството, пишман-архитектът Пламен Мирянов изля своя праведен иподяконски гняв върху дегенеративното изкуство на Николай Майсторов[2], като изиска то веднага да бъде премахнато, а организаторите на изложбата посрамени.
„Дегенеративно изкуство“ (Entartete Kunst), 1937 г.
По този повод, макар и встрани от темата, не може да не ви е направило впечатление, че ниският църковен чин – „иподякон“, доскоро незабележим и за мнозинството напълно неизвестен, напоследък се прослави с огнени слова в кафявата стилистика. То не бяха анатеми, не беше мятане на боя по Дома на Европа… Ето че и Пламен Мирянов, отскоро сам представител на този чин, се включи със замах. За разлика от предишните му позитивно-PR-ски епизоди сред хорове и хорà, в пещери и зали, сега той иска кръв. Неговото „религиозно чувство“ е наранено. От руската фашизоидна малотиражка „Гласове“ на Явор Дачков (откъде другаде, наистина?) той громи „подигравката с християнската вяра в държава с Църква на 1153 г., [която] е изразена с гротескни сцени, вулгарни позиции на телата на персонажите, уродливи форми и лица и безпардонно изкривяване на събитията, описани в Свещеното писание… Бесноватата яростна гавра с християнската вяра, култура и история, подкрепена с дълбока творческа немощ, дисхармония на форми и линии, липса на композиция и елементарно съчетание на цветове и полутонове“. Малко изкуствовед си пада Пламен Мирянов, ще знаете. Разбира ги той тези работи.
Творческият порив – вика – на Николай Майсторов е „култ към изкривеното, уродливото, безочливото, скверното, налудничавото, вулгарното, анормалното, с една дума – към демоничното“. Даже понятие си няма горкият невежа къде го позиционират тези думи. Хабер си няма за това, че мястото му е сред най-одиозния вид нацистки цензори, поставили си за цел да очистят германското изкуство от именно тези, изброени от него недъзи. Само дето патосът им е етно-романтичен, а неговият – яхниено-богословски. Но… толкова си може момчето.
Дори художници, уж верни на националсоциалистите, не биват пожалени и работите им са изложени с обидни коментари за публично назидание.
Ето например в писмото си от 23.08.41 г. отговорникът за „прочистването“ на немското изкуство Адолф Циглер размахва пръст на Емил Нолде и го поучава:
„По повод на унищожаването на произведенията на дегенеративното изкуство в музеите, което фюрерът ми нареди да извърша, трябваше да бъдат конфискувани само 1052 Ваши произведения. Редица Ваши творби бяха показани на изложбите „Дегенеративно изкуство“ в Мюнхен, Дортмунд и Берлин.
От тези факти Вие трябваше да осъзнаете, че творбите Ви не отговарят на изискванията, които от 1933 г. насам са наложени на художественото творчество на всички художници, работещи в Германия… Вие все още сте далеч от тази културна философия и все още не отговаряте на изискванията… за художествена дейност в Райха, а следователно и за членство в моята гилдия… поради липса на надеждност. И аз Ви забранявам с незабавно действие всякаква професионална – включително странична – дейност в областта на изобразителното изкуство.“
Та се налага Нолде да рисува тайно на парчета оризова хартия с акварел и темпера, за да не подушат терпентина съседите, които без съмнение ще донесат за него.
В указаната изложба на дегенеративното изкуство, работите му са разположени заедно с Разпятието на проф. Гийс, което е свалено от катедралата в Любек и нарочно поставено по такъв начин, че да стряска още от входа посетителите, като ги отблъсква с неестествената си позиция. Около работите на двамата виси обяснение за посетителите: „Обидна гавра с Божественото“ (Мирянов е по-красноречив, ще признаете), а олтарната серия от картини на Нолде е представена като пример за „посегателство върху религиозните чувства на германците“.
За „народа“ се открива и друга изложба, имаща за цел да покаже правилното изкуство (Grosse Deutsche Kunstausstellung). На откриването ѝ Хитлер казва:
„Изкуство, което не може да разчита на радостното, сърдечно съгласие на широката и здрава маса от народа, а зависи от малки клики, самозабравили се и безочливи, е нетърпимо. То се стреми да обърка здравия инстинкт на народа, вместо с радост да го утвърди.“
„Всяко изкуство, което не успява да въздига и окрилява, а заблуждава и ограбва, което не облагородява, а уврежда, което сее лъжа, уродливост и изкривеност, което не възпява достойния подвиг, а го осмива, принизявайки с гротески най-високите морални върхове и критерий за святост, е вредно за едно осъзнато общество и трябва да бъде незабавно изобличено!“[3]
Какъв плам, а? И накрая призовава да се закрие тази „демонична“ изложба, а авторът да облече вретище и да посипе главата си с пепел… Е не чак така, но в този смисъл.
Всичко казано дотук щеше да е комично, ако не беше много, много дразнещо. Дразнещо с това, че напоследък всеки треторазреден недообразован фанфарон може да си позволи публично да морализаторства, да говори пошлотии и да е сигурен, че ще му се размине, защото нито медиите, нито ерзац-елитите ще разберат убожеството му. А и да го разберат – няма да реагират.
На онези, чието религиозно чувство не вибрира с честотите на Третия райх, предлагам великолепните религиозни картини, изложени някога като „Дегенеративно изкуство“[4].
А Мирянов и Дачков са наказание за самите себе си.
Слава Янакиева е културолог. Изследванията ѝ са в областта на религиозното кино и медиите, както и средновековния театър и празнична култура. Публикувала е множество статии по тези теми в различни научни издания. Понастоящем чете лекционни курсове в бакалавърската програма на специалност Културология в СУ „Св. Климент Охридски”. Член е на Института по средновековна философия и култура. Съавтор е на две антологии по средновековна визуална култура. Превежда от английски и руски език. Сред преводите ѝ са книгите на о. Георгий Флоровски Източните отци от IV век и Византийските отци от V– VIII век, капиталният труд на Ернст Канторовиц Двете тела на краля (Изследване на средновековното политическо богословие), Битието като общение на митрополит Иоан Зизиулас и Идеята за природата на британския философ и историк Робин Джордж Колингуд. Автор е на монографията: Християнското кино. Топики на сакралното в кинематографията (2020).
На главната страница: Николай Майсторов, Пътят, 2023 г.
–––––––––––––––
За да илюстрирам казаното току-що, ще разкажа малко за кафявите „колеги“ на Мирянов и събитията от 1937 г., когато в Мюнхен по поръка на Гьобелс е организирана пропагандна изложба, озаглавена „Дегенеративното изкуство“ (Entartete Kunst). Тогава модернистите (преобладават експресионистите, сродни на Майсторов) биват обвинени в това, че „разлагат“ германската култура. Конфискувани са 17 000 произведения от обществени сбирки. Та се налага Нолде да рисува тайно на парчета оризова хартия с акварел и темпера, за да не подушат терпентина съседите, които без съмнение ще донесат за него. Мирянов пък би накарал своя мустакат ментор да се изчерви от завист:
[1] Михаил Вешим за „Словото днес“, издание на Съюза на българските писатели.
[2] Великолепната изложба на Николай Майсторов, открита в изложбеното пространство на СБХ, на ул. „Шипка“ №6, може да бъде видяна до 16.11.2023 г. Тя се помещава на няколко нива и е резултат от 20 години творчески усилия. Надявам се, да бъде представена по достойнство. Моята цел е друга.
[3] Правописът е запазен съгласно оригинала: https://glasove.com/komentari/kult-kam-izkrivenoto-padenieto-na-savremennata-balgarska-ekspresionistichna-zhivopis-v-kartinite-na-nikolay-maystorov.
[4] Barron, Stephanie, et al. Degenerate Art: The Fate of the Avant-Garde in Nazi Germany. Los Angeles, Calif.: Los Angeles County Museum of Art; New York: H.N. Abrams, 1991.
