Колкото по-равностойно е обществото в социално и икономическо отношение, толкова по-неравностойни се чувстват неговите членове, толкова повече се усилват пристъпите на завист и идентичностно разрояване. В това развитие няма нищо парадоксално, казва философът Рене Жирар, защото тъкмо завистта е двигателят на социалната динамика.

Макар че широкият свят е съставен от множество малки светове от нации и региони, в едно отношение той си остава хомогенен: всички се сравняват във всичко с всички, и то повече от всякога. Затова Рене Жирар е мислителят на нашето време. Който иска да разбере съвременната действителност, с оглед на глобалните комуникационни медии и локалните кризисни огнища на популизъм, ще стори добре да прочете книгите на френско-американския антрополог. Жирар, който преподаваше в Станфордския университет, анализира както никой друг фанатичната мания за сравняване между хората, постулирайки я за основен двигател на социалната динамика.

Когато милиардерът от Силициевата долина и един от първите инвеститори във Фейсбук Питър Тийл[1] оповести на семинар в Станфорд за конфликтите между държавността и глобалните технологии, изхождайки главно от теорията на Жирар, университетът се видя принуден да реагира на огромния интерес сред студентите с ограничаване на достъпа до залата. Този семинар има своята предистория. В края на 80-те и началото на 90-те години Тийл слуша няколко лекции на Жирар и до днес удивлява новите си познати с твърдението, че именно на чутото тогава дължи решаващия за кариерата си ангажимент във Фейсбук. Впрочем нека подчертаем, че интересът към Жирар си остава доста сдържан; той е автор, чието име в академичните среди, а и в медиите е третирано едва ли не като поверителна информация. Днешните интелектуалци обичат шумно да се оплакват от завистта, но продължават да пренебрегват най-видния модерен философ на това явление. Дали схващат една философия, която предпоставя завистта като неизбежен импулс, за обида на тяхната съвсем оптимистична представа за себе си и изобщо за човека? Против подобни блокади е насочена превъзходната биография на Жирар от неговата ученичка Синтия Хейвън, която документира дистанцията му спрямо всички политически позиции, както и споделяния с най-непримиримите му опоненти ужас от собствените възгледи[2].

Констатацията на Хейвън потвърждава спомените ми от онези години, когато в Станфорд бях в почти ежедневен контакт с колегата Рене Жирар. Противно на предупреждението на един литературовед, с което пристигнах от Германия, че мрачната теория на Жирар намирала отражение в бруталния му характер, който бил изписан на лицето му, аз опознах един университетски преподавател, способен да очарова особено по-младите студенти. Впрочем той винаги избягваше конкурентните ситуации. Не поради неувереност, а защото, като пророк на истината, беше убеден в истинността на собствените си схващания.

Затова Жирар никога не агитираше за одобрение и не се сърдеше дори и на недобронамерени коментари. През 2005 г. на церемонията при приемането му в елитната група на четирийсетте „безсмъртни“ на Френската академия той слушаше сякаш някъде отдалеч силното похвално слово на своя приятел Мишел Сер и прие леко намръщен нашите поздравления. Сякаш му се искаше да възрази, че и без туй никой не може да избегне очевидността на неговите изводи.

Дори New York Review of Books, централният орган на американските интелектуалци от Източния бряг, счете за нужно да изложи теорията на Жирар в подробно есе. Списанието го представи като един от „последните титани на хуманитаристиката“ и в заключение постави логичния въпрос дали най-сетне предстои пробив в широкото признание на неговите схващания. Дали преоткриването на Рене Жирар в Силициевата долина може да има сигнално значение? Но преди всичко: до какво се свеждат всъщност централните тези на учения?

Трите измерения на неговото творчество, изведени предимно от литературата, се събират в понятието „завист“. Жирар, който по образование е литературовед, вижда в тях кондензация на действителността.

На първо място, той твърди, че нашите желания се пораждат не от индивидуални импулси, а от взирането в желанията на другите и от тяхното имитиране (оттук етикетът „миметическа теория“). Ако обект на имитацията са видни фигури, литературни герои, да кажем, или важни обществени фактори, така възникналата миметическа динамика не води почти до никакви проблеми. Имитирането обаче на „хора като теб и мен“ подтиква към имитация на по-високо екзистенциално равнище и съответно към реагиране на тази ситуация със завист. И ако днес някой възрази, че разграничението между „видни фигури“ и „хора като теб и мен“ е изгубило значението си, защото междувременно (особено в интернет) всички действително се сравняват постоянно с всички останали, то това само повишава валидността на първичната интуиция.

На второ място, от безкрайното повторение на ситуации и реакции на завист възниква агресивен потенциал, който във всички култури и религии на човешката история, подчертава Жирар, се трансформира в идентификацията и ритуалното убийство на изкупителни жертви.

На трето място накрая, в късното си творчество той тълкува Новия завет като единственото религиозно откровение, което свързва фигурата на Исус Христос като изкупителна жертва с аурата на Божия син и по този начин дамгосва насочената срещу него агресия като произволна жестокост. Защото не само в теологически смисъл е изключено Божият син да се нагърби с вина, която би оправдала наказание от страна на хората. Така в последната фаза на своето научно дело Жирар залага на християнството като мотивационен потенциал за обезсилване на миметическата динамика.

Ясно е с какво концепцията на Жирар импонира на Силициевата долина. Измислените в Калифорния социални мрежи ускоряват неимоверно много ритъма на всекидневните взаимодействия между хората и по този начин повишават интензивността на миметическите апетити: човек вижда във Фейсбук снимки от ваканцията в Гърция на съседите и веднага реагира със снимки от собствената си ваканция в Италия. Като познавач на Жирар, Питър Тийл трябва наистина да е бил в много изгодна позиция, за да прозре по-рано от мнозина други този потенциал. Същевременно е очевидно, че силициевите милиардери живеят в перманентна ситуация на конкуренция и завист, което ги поставя под заплахата да се окажат изкупителни жертви на онези свои съвременници, които са оставали зад себе си. Естествено, Силициевата долина заема едно екс-центрично място в нашия свят. Пълният аналитичен потенциал на теорията на Жирар изпъква едва когато я огледаме в светлината на една наистина централна тенденция на съвремието. През последните десетилетия – успоредно със задълбочаващата се пропаст между най-високите и най-ниските доходи в света – ставаме свидетели на значително изравняване в икономическите възможности на разрастващата се глобална средна класа.

В книгата си „Против идентичностната политика“ (Against Identity Politics) политологът Франсис Фукуяма обръща внимание на връзката между това развитие и възникването на всевъзможни идентичностни претенции – включително техните нерядко популистки жестове, – с които отдавна вече свикнахме. Доминиращата до късния ХХ век идентичност на базата на социално-икономическия статут междувременно бе подменена от идентичности по линията на пол, етническа принадлежност и все повече – отново – религия.

Така, опирайки се на Жирар, можем да заявим, че колкото повече се увеличава равенството при средната класа, толкова повече хора остават с впечатлението, че другите са в по-добро положение, а оттам следват нови пристъпи на завист, неудовлетвореност и идентичностно разрояване. Колкото по-равностойно е обществото в икономическо отношение, толкова по-неравностойни се чувстват неговите членове. В този контекст Фукуяма интерпретира идентичностните понятия като социални формули за конвергенция, които мотивират исканията за повече респект, достойнство и обществено признание, но без да са в състояние да ги удовлетворят. От конкуренцията между разнообразните идентичностни искания се поражда не само социално напрежение, но и вездесъщите заплахи за насилие.

Убедителността на тази логика е повече от очевидна тъкмо в родината на Жирар. Погледнато в глобална перспектива, не може да се каже, че мнозинството французи живеят в условия на скандално неравенство, а в една успешна, макар и все по-трудно поддаваща се на финансиране държава на благосъстоянието с характерните за нея искания за равенство. Редица други общества се опитват понастоящем да неутрализират произлезлите от подобни ситуации насилствени тенденции чрез нетърпящи възражения предписания за „политическа коректност“. И тук отново се сещаме за Жирар, защото това не са нищо друго освен правила за абсолютно избягване на конфликти, които обаче, колкото и да е парадоксално, водят към още по-голямо напрежение, психически блокади и намаляваща продуктивност във всички социални сфери. Във Франция впрочем мрежата на политическата коректност, целяща понижаване на насилствения потенциал, не действа вече – доколкото изобщо е съществувала там. Преди няколко години все по-шумните искания за равенство избиха в открито насилие, приличащо на гражданска война, което се фокусира върху фигурата на президента: Емануел Макрон бе превърнат в изкупителна жертва на социално-политическата безизходица. Неговите врагове го сравняваха с обезглавения по време на Френската революция крал Луи XVI, което придоби конкретния смисъл на заплаха за убийство, при това съвсем не в метафоричен план.

Книгата на Фукуяма формулира възможни изходи от развитието, водещо към социално насилие и силови държавни мерки за контрол върху него. Рене Жирар, от друга страна, би възприел ескалацията на насилието като неизбежна. За него единственият хоризонт на надеждата беше масовото завръщане към християнски форми на живот. Тази му позиция обаче изтласка теорията му на периферията на актуалната философска мисъл, което не е обезателно аргумент против нейната практическа политическа релевантност.

Превод от немски Стоян Гяуров

Hans Ulrich Gumbrecht, Rene Girard: Prophet des Neids. In: „Denk-Profile: sechzehn Intellektuelle des langen 20. Jahrhunderts“.

Ханс Улрих Гумбрехт (1948 г.) е германско-американски романист, литературовед, философ и публицист, „един от видните интелектуалци на нашето време“ (Нойе Цюрхер Цайтунг). На 26 години става професор в Университета на Бохум, а от 1989 до 2018 г. завежда катедрата по компаратистика в Станфордския университет. От 2000 г. е американски гражданин.

–––––––––––––––––––––––

[1] Питър Тийл (1967) е германско-американски милиардер, инвеститор и десен политически активист. Той е съосновател на PayPal, Palantir Technologies, Founders Fund и е първият външен инвеститор във Фейсбук.

[2] Cynthia Haven, Evolution of Desire: A Life of René Girard (2018).