„Обикновените приключения на господин Амигов, който живее близо до морето“, Елена Владова, „Град и посоки“, 2022 г.
С „Обикновените приключения на господин Амигов“ вече се изгражда колекция от книги с духа на курорта и лятото от 70-те и 80-те години. Настоящите са двадесет истории, които създават свят или продължават онзи от предните няколко книги на авторката. Кой от всички светове и ние познаваме ли го? Да, ние го познаваме от детството си и от останките му в днешното време. Онзи на бавното живеене, на стария курортен дух на града, на романтичното и нематериалното. Обратното на това съвсем лекичко се прокрадва дори в тази книга, но то не променя нейната мелодия и сила.
Да започнем оттам, че г-н Амигов обича да общува с хората. Първото несвоевременно нещо, защото ние пък живеем вече в свят на електронно общуване и стеснена близост. Другото противоречие: г-н Амигов е толкова щастлив в себе си, че става възможно енергията му да е насочена към доброто у другите и в полза на общото благо. Той прави чешма, за да пият хората водичка, минавайки по крайбрежната алея. После той старомодно ухажва г-ца Иванова, очарователната съседка. Амигов организира фестивал или рисува на асфалта. И все едно какво той прави, важното е да цени дребните радости на живота, детайлите на щастието и спокойствието. Атмосферата на морския град е леко антикварна, лятна и почивна. Морето е главното събитие в книгата, да перифразирам Христо Фотев, Хемингуей и другите… Разказите вървят не просто непретенциозно, а откровено семпло, без изискване за непременни поанта и съспенс. Защото не е необходимо да се усложнява едно щастливо живеене. Езикът съвсем нарочно е инфантилен, той е промислено такъв. Никой не пише като Елена. Тя пише с езика на детските книжки, но на старите детски книжки, простичко, ясно и хигиенично. Защо прави тя това? Защото вероятно обича този слънчев стар прашен курортен дух и това море на вечното завръщане към наследените добродетели. И различието устремно се увеличава. Разстоянието между онзи светъл морски дух на старите къщи и тавани, на градините със зеленчуци и рибарските истории и днешния технологичен свят расте всяка секунда. Тъкмо тази отлика е главната цел на книгата, тя да се види и почувства. С типичните снобизъм и болка, днешната самота и отчужденост от света на валса и духовата музика в Морската градина се уголемява като топка сняг насреща ни. Елена и Амигов създават свят сякаш от нищото. Безсюжетен и немодерен, извън лудостта на успешното живеене и парите.
Отделно може да се говори за езика на тези истории, колкото всяка сама за себе си, толкова и съединени в общ роман. Този език произвежда един начин на живот. Възстановява го или отново го изгражда. Като фокусник, който припомня старите илюзии, старите номера на доброто настроение, добрата храна и бавния ритъм, старите трикове за спокойно и нестресово пребиваване в къщата на родителите, на бабите и дядовците. За да е напълно достоверно, Елена допълва историите с реалност. Вестникът, който г-н Амигов издава, за да зарадва своите съграждани и съседи, е реална притурка, която ние пипаме и четем, уж част от художествената фикционалност, но и не съвсем. Реалност, която идва с нова порция словесна фикция.
Начинът на живот се разраства бавно, но упорито и последователно през годините. Елена прави историите за Иванка Иванова, после другите герои и книги, аз имам всичките без една. Ако добавим към това и духът на комиксите, ако го смесим с Монтесори духа и франкофонството, ако разположим тези неща в годините на независимост и последователност, които авторката неуморно гради, ще се получи конструиране на един специален морско-почивен начин на живот. Удивително е как безшумно цели двадесет години, през които аз познавам Елена, тя гради пъзела на този начин на живот на своите герои, бавно и неуморно, на пръв поглед без особен ентусиазъм, но всъщност с общ план и прогноза за цялото това време.
Езикът на книгата, да кажа отново, е семло всекиедневен, разговорен, с акцент върху някои отделни детайли – стари или много цветни думички. Тя, разбира се, може да употреби други, много по-книжовни, но оставя тъкмо първите всекидневни асоциации, разговорни конструкции и първосигнална сетивност. Целта е да извика искреност и доверие. И този език успява да привлече просто устроената душа, добронамерената усмивка и желанието за игра. Читателят на тези истории може да остане излъган, ако няма желание да играе или стои отстрани консуматорски. Защото от разказите за Амигов не получаваш наготово художествена реалност, а се приобщаваш, ставаш му съсед или се включваш в кръга на познатите му. Това е парадоксът на тези истории, те са на пръв поглед статични, но на едно друго ниво страшно мобилни и фикционални. С малко материал, те създават голям ефект. Колкото по-обикновени, толкова по-необикновени. Могат да се дописват безкрайно с характерната им лекота и стил. Има светлина от френските истории за малкия Никола или от „синьото лято“ на детството. Ритъмът е успокояващ и читателят се люлее в тази книга без страх и несигурност. За кратко Амигов е поел грижата за нас. Ще рисуваме на асфалта преди да се стъмни.
