Да си християнин означава да имаш позиция към актуалните проблеми. Християнинът не трябва да се интересува от злободневни теми. Кое от двете противоположни твърдения е вярно? Възможно ли е да са верни и двете? Или пък нито една от двете? Възможна е и трета опция – да не си задаваме такива въпроси, да не се занимаваме с подобни дилеми.
Личните ми наблюденията са, че последното е най-често срещаното мнение. Позицията да нямаш позиция е най-разпространена. Не е трудно да отгатнем защо – тя е най-удобна: и вълкът сит, и агнето цяло. Може би щеше и да е вярна, ако наистина можеше едновременно и вълкът да е сит, и агнето да е цяло. Но за жалост това не е възможно. Поне в този свят не е възможно. Ако не ни е грижа с какво ще се нахрани лошият вълк, може ли да не ни е грижа за доброто агне? То и това може, но може ли това да бъде възприемано като християнска позиция?
Размишленията над тази тема не са абстрактни – към тях ме подтикват писанията и коментарите в разни християнски страници и групи из мрежата. След появата на интернет и особено след появата на социалните мрежи дискусиите между християните стават там. Би било хубаво да стават на живо – на специално организирани дискусии, диалози, дебати, конференции. Към всеки храм би могло да се организират подобни срещи. Някога се организираха. Постепенно това почти се прекрати. Иска се работа, инициатива, организационни умения. Иска се жива енория. Всъщност именно това е, което прави една енория жива. Иначе какво е енорията – сбор от хора, които не се познават и не общуват един с друг. В други страни, в други църковни общности това се прави. Подобни срещи са в различен мащаб – от малък църковен кръг до многохилядни форуми.
У нас няма нищо подобно. Затова остава единствено екранът на лаптопа или телефона. Но пред екрана всеки е сам. Липсата на модератор, липсата на авторитет най-често превръща разговорите в препирни. Често завършват дори с проклятия, анатеми, осъждане, а в най-добрия случай с обида и разсърдване. Защото всеки държи да е прав, мненията са противоположни, а пътищата за сближаване са прекъснати.
Не казвам, че само в християнските диалози е така. Разговорите в социалните мрежи по всички теми минават под този знаменател. Това, което започва като разговор, често завършва като кавга. Разликата е, че в светските диалози липсват анатеми.
Темата ме засяга и лично. Аз съм от християните, които изразяват позиция. Повече от десет години пиша ежеседмични колонки в този портал, това прави близо 600 текста по широка палитра от теми. Във всеки един от тях съм изразявала своята позиция. Стремяла съм се да правя това максимално ясно и в същото време да не изпадам в грубо пристрастие. Не съм си позволявала груб тон към другомислещите. Въпреки това в коментарите често съм била нападана и нагрубявана. Тези, които не са съгласни с моята позиция, не критикуват нея, а си служат с лични нападки. Това не ме разстройва, защото зная, че когото го е страх от мечки, не ходи в гората. Но тревожен е въпросът защо публичното пространство у нас прилича на дива гора.
След нападението на Русия над Украйна най-яростно е противопоставянето по тази тема. Освен политически, тя има и християнския контекст. Голяма група хора застъпват мнението, че щом си християнин, непременно трябва да си на страната на Русия. Русия се възприема като еталон и като световен център на християнството. Също така като негов рупор и защитник. Също така и като страж срещу цялото световно зло. Всичко, което върши Русия, е добро и по тази причина всичко ѝ е позволено. Тя не била нападнала Украйна, тя самата била жертва на агресия и от целия световен империализъм! Завърна се лексиката от комунистическата епоха, но още по-злостна. Тогава пропагандата беше елементарна, а сега се създадоха цели ферми за тролове.
Не съм се отклонила от темата. Всичко това е контекстът, в който стои въпросът – трябва или не трябва християнинът да има позиция по актуалните теми. Отвратени, омерзени, стресирани, объркани от конфронтацията, мнозина християни предпочитат да стоят настрани, напълно неангажирани по отношение на случващото се, изолирани в самоизградена клетка на спокойствие и покой. Ходят в неделя на църква, палят свещи, молят се за здраве (че за какво друго!), в мрежата качват снимки от рождени дни или от прекрасните места.. Има и други теми, но задължително неутрални. И най-вече икони, за всеки празник – икона. „Богородичка да помага!“ В думите ми сигурно има малко ирония. Не можах да се сдържа. Но тя не е злонамерена. Искрено уважавам много от тези хора. Зная, че ангажирането с позиция носи напрежение, а не е по силите на всеки да го издържи. Затова правя уточнение – иронията ми не е към тези, които нямат сили да изразят позиция, а към онези, които като бягат от нея, търсят оправдание в християнството. Вменяват на християнството нещо несвойствено за него.
Защото християнството в своята същност е формиране и изразяване на позиция. Християнинът е призван от самия Христос да води активна борба със злото – най-напред със злото в себе си, но също така и със злото около себе си. Но за да водиш борба със злото, е нужно да различаваш отчетливо добро от зло. Това е най-елементарното нещо, но в същото време се оказва и най-трудното. Вероятността да сбъркаш не е малка. И какво като сбъркаш? Днес ще сбъркаш, утре ще се поправиш. Нима си въобразяваш, че ако не сбъркаш, ще бъдеш съвършен! Или че е възможно да не сбъркаш? Така неусетно неангажираността започва да се възприема като праведност. А всъщност е прикрито безразличие. Господ не ни желае такива и ни предупреждава: „понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам от устата Си“.
Не е толкова тежко да заемем позиция. Не от всички се иска плод от сто зърна – тези, които принесат 60 или 30 зърна, също са приети от Господа. Според Притчата за талантите ще бъдат приети от Господа не само които са придобили десет таланта, но и тези, които са спечелили дори само още един. Ще бъдат отхвърлени единствено онези, които са заровили таланта в земята – без значение дали от леност, или от пасивност, или от безотговорност, или от неразбиране. Христос казва, че слепите нямат грях, но на онези, които твърдят, че виждат, ала само гледат безучастно, грехът им остава. Самоослепяването е най-лошата слепота.
Живеем в свят на противоречия. Ориентирането между тях не е лесно. Съществува опасност да наречеш злото добро. Съществува също и опасност да не правиш разлика между двете. „Лествицата“ ни насочва: „Цел и правило във всички случаи е да ориентираме нашата съвест по Бога и като видим откъде веят Божиите ветрове, по нейните указания да разпънем платната“.
Със свити платна корабът ни ще стои на едно място.
