„Под игото“ – продължаваме да търсим същите отговори

„Под игото“ – продължаваме да търсим същите отговори

Режисьорката Бина Харалампиева за постановката „Под игото“ от Иван Вазов във Варненския драматичен театър; избора точно днес на този класически роман, историческия контекст и романтичната нагласа към миналото. Варненският драматичен театър често е посягал към творби на Иван Вазов, постановката на Станчо Станчев

 

 

 

„Пиянството на един народ“ в сезон 1977/78 има дълъг живот, а в сезон 2023/24 режисьорката Бина Харалампиева ще работи по драматургичния вариант на Юрий Дачев, със сценография и костюми на Свила Величкова и музика на Асен Аврамов. Същият екип създаде „Тютюн“ по романа на Димитър Димов, най-търсеното представление в новата история на Варненския театър, посрещано от препълнени зали в цялата страна. Очакванията са, че същото ще се случи и с „Под игото“. В ролите на Бойчо Огнянов и Д-р Соколов гостуват Богдан Бухалов от МГТ „Зад канала“ и Иван Юруков от НТ „Иван Вазов“, ролята на Кириак Стефчов е поверена на Стоян Радев, Христина Джурова е Рада Госпожина, Веселина Михалкова – Кака Гинка, Николай Божков – Боримечката, Константин Соколов – Колчо Слепеца, Пламен Димитров – Чорбаджи Марко, Свилен Стоянов – Чорбаджи Юрдан, Валентин Митев – Чорбаджи Мичо Бейзадето, Николай Кенаров – Хаджи Смион, Даниела Викторова – Хаджи Ровоама, Недялко Стефанов – Кандов, Симеон Лютаков – Г-н Фратю, Габриела Боева – Лалка, Гергана Арнаудова – Стайка. Премиерата предстои на 20 и 21 септември 2023 г., в навечерието на Деня на независимостта. 

След  театралната адаптация на „Тютюн“, един от десетте най-харесвани романа, според телевизионната класация „Голямото четене“, сега поставяте на варненска сцена и най-любимия български роман „Под игото“. Да очакваме ли сценични варианти и на останалите заглавия в „Голямото четене“?

Може и да го направим, защо не (усмихва се). Да, обичам българската литература и нейните класически романи. Много неща си казахме за „Тютюн“, сега щe си кажем и много неща за „Под игото“. Трябва да си ги кажем, най-напред защото ние, българите, днес имаме силна нужда да обичаме себе си. Да обичаме онова, което сме били, и онова, което ни се иска да бъдем. Човек без минало няма бъдеще – това е клише, но то е от онези клишета, които са издържали проверката на времето.

Как тълкувате факта, че този пръв български роман, излязъл през далечната 1894 г., се припознава и днес като изразител на българското светоусещане?

Според мен в целия роман Иван Вазов търси основания да обича народа си, да го разбира. Писал го е по време на изгнанието си в Одеса, когато изпитва носталгия по родината. Освен това нека не забравяме, че Иван Вазов е родоначалник на българските литературни традиции във всички жанрове, поставил е основите на нашето литературно наследство и това е невероятно респектиращо. Той е мислил българското в огромен мащаб. Затова и се е радвал още приживе на любов и признателност, каквито българите не са засвидетелствали на друг творец дотогава, пък и досега.

Ненадминат разказвач, Иван Вазов внася в българския книжовен език и много нови, цветни думи, каквито целенасочено е търсил във фолклора и диалектните говори. Речникът на Иван Вазов е по-богат от този на Шекспир, твърди проф. Александър Шурбанов, един от големите преводачи на англоезична литература.

Не ме учудва. Освен всичко останало, Вазов пише много увлекателно. Ако вземем дори само „Под игото“, та това е едно изключително забавно четиво. Заедно с удоволствието от четенето, навлизаш все по-дълбоко в сюжета и усещаш все по-силно саможертвата, на която са били готови една част от българите. Разбира се, Иван Вазов си е задавал въпроса защо все пак толкова малко българи са подкрепили Априлското въстание. В романа намираме по тази тема интересни разсъждения, които ни тласкат към възможните отговори, а те лесно ни доближават до съвременността, защото днес ние продължаваме да търсим същите отговори.

 

 

 

С „Под игото“, дори само със заглавието, превърнало се в крилата фраза, Вазов моделира националната ни представа за една цяла епоха и тази представа сякаш ни поднася удобно историческо оправдание за това, което не сме постигнали сами, откъдето идва и презумцията за вечна благодарност към Русия.

Защо освобождението ни се е случило по този, а не по друг начин, обяснява историческият контекст. По онова време българите са живеели в малки общности, в откъснати една от друга махали, според наложените от завоевателите порядки. И въпреки това те са успели да запазят своя език, своята вяра, своите обичаи, своя фолклор. Съхранили са българщината и в прочита на миналото ние трябва да виждаме точно тази заслуга на нашите предци. Освен това, периодът, който Вазов пресъздава в романа, се отнася до първите наченки в осъзнаването на българите като общност и нация с общи стремежи. Това е само началото, когато народът се осмелява да надигне глава и да се надява, че ще може да се освободи. Вазов, който с творчеството си винаги откликва на надеждите и тежненията на българите, вярва заедно с народа в безкористната руска подкрепа. Той се въодушевява от порива към свободата и ще измине още много време, докато ревизира заедно с много други борци за свобода отношението си към Русия. Днес все още има хора, които изпитват чувства на благодарност и дори не им се иска да разгадаят истинските намерения на тогавашната Руска империя.

Защо?

Защото всички имаме романтични чувства за онова време. Целият роман е една великолепна романтична класика. Написана изключително увлекателно, тя непрекъснато изненадва с нови събития, всяка глава засилва читателския интерес. Докато работя над постановката, си давам сметка, че романът с нищо не отстъпва пред великите романтични романи на XIX век.

Неслучайно се смята се, че в „Под игото“ Вазов е повлиян от идеалите на френския романтизъм с неговия най-виден представител Виктор Юго.

За мен е от особено значение, че като четеш романа, ти харесва да се чувстваш българин. В нашия драматургичен вариант ние наблегнахме именно върху темите и моментите, които извеждат този смисъл. Направихме го със съзнанието, че днес ние си задаваме същите въпроси и отново търсим себе си, търсим начин да затвърдим българското в себе си, да издигнем самочувствието си. Това ни е страшно необходимо. Ние нямаме самочувствие като нация. Научихме се, за съжаление, да словоблудстваме по темата защо трябва да се срамуваме, че сме българи. На това отчаяно търсене на мотиви да се самооплюваме и самосъжаляваме бих искала да противопоставя мотивите да се обичаме. Сега все повече ни трябват основания да се гордеем, че сме българи. И ако ние с нашата постановка намерим поне три момента, в които да се почувстваме щастливи, че сме българи, аз ще сметна, че сме си свършили работата.

Глобалният свят, в който живеем, се стреми обаче да преодолява, а не да изтъква националните различия.

Според мен, ние не разбираме добре много от нещата, чрез които се опитваме да се идентифицираме със съвременния глобализъм, разбираме ги някак ограничено. Нито едно разумно човешко действие не бива да е насочено срещу разнообразието ни като човешки род. Напротив, трябва да поддържаме това разнообразие, тази уникалност на всяка нация. Трябва не само да съхраняваме миналото, което ни откроява от другите, а да го опаковаме в най-красива обвивка.

Как пренесохте драматургията на романа в постановката?

Още от самото начало Юрий Дачев тръгна с огромна любов към романа. Това не е първата ни обща драматизация по Вазов, правили сме „Чичовци“ и „Нова земя“. Познати са две екранизации на „Под игото“, като първата, от 1952 г., на режисьора Дако Даковски, се радва на огромна популярност. Близо 40 години по-късно се появява и телевизионният сериал на режисьорите Янко и Нина Янкови. Филип Филипов постави в Народния театър своя „драматичен сценарий в две части на „Под игото“, но не съм го гледала. Винаги ми е по-лесно да поставям, когато не познавам работата на други творци върху същото заглавие.

Как направихте подбора сред изобилието от ярки герои и интересни сюжети в романа?

Трудно, защото „Под игото“ е на първо място обичан роман; второ, защото поднася редица хубави моменти и хората ще искат да видят на сцената точно тях. Трябваше така да разкажем нещата, че да обхванем важните точки на повествованието и това са нашите важни точки, няма как да бъде другояче. И аз съм много щастлива, че когато прочетохме нашия драматургичния вариант, актьорите го харесаха. Имахме усещането, че сме обхванали почти всичко. Разбира се, не сме включили всички герои, нито всички случки, които не биха могли лесно да се възпроизведат в театъра. Стремежът на всяка драматизация е да направи всичко, което се случва на сцената, възможно и достойно за театър. Надявам се и сега така да се е получило. Надявам се искрено, с общата ни любов – моята, на Юрий, на артистите, на Свила Величкова, която работи върху сценографията и костюмите, на Асен Аврамов, който пише музиката.

Веднага ли видяхте актьорите в ролите, които им поверихте?

Дойдох с актьорите Иван Юруков и Богдан Бухалов, с които съм работила, познавам ги добре. Те са чисти души, както и артистите от варненската трупа, които много харесвам. Още от началото ми беше ясно, че Стоян Радев ще бъде Кириак Стефчов. Получи се и една много интересна роля на обзетата от възрожденски плам Кака Гинка, която ще пресъздаде Веселина Михалкова. Чорбаджи Марко е роля за Пламен Димитров, Чорбаджи Юрдан – за Свилен Стоянов. Не бях работила със Симеон Лютаков, но той е много подходящ за ролята на Фратю, новите за мен Константин Соколов и Недялко Стефанов също се вписват много добре. Христина Джурова е чудесна Рада Госпожина, влезе и едно младо момиче, Габриела Боева, което ще играе Лалка. За мен е изключително важно актьорите да се влюбят в това, което правят. Не просто да го харесват, а да са влюбени и вълнението им да се предаде на зрителя, да го накара да се вълнува, да се смее, да притихва, да заплаче дори.

Също като в онзи годишен изпит в Девическото училище от романа.

Да, това е вълнението, за което си мечтая и искрено се надявам да предизвика нашето представление. Да вълнува, това е всичко, което искам. Ако се получи и нещо допълнително, ще бъде плюс, но моята мечта е вълнението.

 

 

 

Първата черно-бяла екранизация на „Под игото“, реж. Дако Даковски (1952), с музика на Филип Кутев и участието на Мирослав Миндов, Петко Карлуковски и Константин Кисимов придобива огромна популярност. Години по-късно се появява 9-серийният телевизионен филм „Под игото“(1990), копродукция на България и Унгария, реж. Янко Янков и Нина Янкова, с Андрей Слабаков, Георги Черкелов, Георги Парцалев и др.
В първата театрална адаптация на „Под игото“ на сцената на Народния театър (сезон 1910/1911) ролите на Бойчо Огнянов и Рада Госпожина изпълняват забележителните актьори Атанас Кирчев и Адриана Будевска. Филип Филипов поставя своя „драматичен сценарий в 2 части на „Под игото“ (1981), със сценография на Стефан Савов и костюми на Венера Наследникова, също в Народния театър, който носи името на Вазов от 1962 г.

Станете почитател на Класа