Когато пеем или музицираме, ние сякаш досягаме небесата, опознаваме тамошния порядък. Музиката има способността да филтрира в нас незначителното, да ни придърпва към светлия божествен идеал и да ни потапя в него…

Може би вече няма да ни се удаде да спасим света,
но отделния човек винаги можем.

Йосиф Бродски

Сигурно сте си задавали въпроса биха ли могли високите образци на вокалното изкуство и музиката като цяло да ни направят по-добри? Няма еднозначен отговор на този въпрос. Или по-скоро отговорът е: биха могли.

Разбира се, пеенето и музикалното изкуство имат способността да издигат човека над всекидневното, да го откъсват от сивотата на битието по един изумителен начин. Сещам се за думите на Алфред Шнитке, изречени по адрес на живелия няколко десетилетия по-рано негов сънародник Пьотър Чайковски: творчеството на Чайковски е нещо голямо и значимо, надрастващо живота му. Защото ние, хората, имаме своите слабости и грехове, но досегът с изкуството – било като творци, изпълнители или слушатели – ни отвежда отвъд грозотата на преходното.

Когато пеем или музицираме, ние сякаш досягаме небесата, опознаваме тамошния порядък. Музиката има способността да филтрира в нас незначителното и да ни придърпва към светлия божествен идеал, да ни потапя в него, доколкото той е заложен във всеки от нас. „Царството Божие вътре във вас е”, казва Христос (Лук. 17:21). А нашият народ има следната поговорка: Който пее, зло не мисли.

Пеенето – с глас или инструмент – очиства душата. То ни отвежда в сферите на хармоничното, така търсено и жадувано от нас в земното ни битие. Прочутият диригент Херберт фон Караян казвал, че процесът на музициране и изпълнение на дадено произведение е контролируем екстаз. Красивото и вдъхновеното въздигат умовете и сърцата.

Разбира се, афинитетът към добрата музика не може сам по себе си да гарантира нравствения облик нито на изпълнителите, нито на слушателите. И в сферата на изкуството има немалко завист и съперничество. Достатъчно е освен това да видим снимки от концерти с класическа музика, на които разпознаваме лицата на отявлени човекомразци и масови убийци – например Хитлер и компания. Отминалото столетие показа, че е възможно човек да обича класическата музика, дори да свири на пиано, вечер да прегръща детето си, а сутрин да отива на работа и да вкарва себеподобните си в газови камери. Хитлер е обичал музиката на Вагнер, който също е бил антисемит.

Тук възниква и въпросът дали талантът предполага и води до висока нравственост у твореца? Ако вземем предвид историята за това как са създадени „Дяволските трели“ на великолепния цигулар и композитор от XVIII век Джузепе Тартини, която не е легенда, или дори само Гоголевата повест „Портрет“, не бихме могли да отговорим утвърдително на този въпрос.

И все пак, високото изкуство дава крила, то напомня пътуване в друга реалност. Крилата, които получаваме обаче, са тъй крехки. В прочутата картина на фламандския художник Питер Брьогел Стария, наречена „Падането на Икар”, виждаме как митологичният герой пада в ширналото се море. Край него съзираме минаващ кораб, зареял погледа си встрани овчар, земеделец, който оре нивата си, риболовец… И ярко блестящото слънце. Трагедията на едно човешко същество на фона на безметежното битие, пленяващо погледа ни с пасторалния си изглед. Англо-американският поет Уистън Хю Одън посвещава едно от стихотворенията си на тази картина:

Те за страданието никога не са грешали –
Старите майстори. Колко добре разбират
човешкото му място – как то трябва да се случи,
докато друг яде или се шляе, или лампа пали…[1]

Музиката може да ни сочи вечността, да я изобразява върху партитурите си, да ни „води за ръка” към нея… Но какво може да стори тя, ако човекът откаже да върви по този път. Казват, че равнодушието е най-лошата разновидност на човешко поведение. Съществуват хора, които не биха се трогнали и от ангелско пеене. Или както е казал поетът: „столовете в гостната и Млечният път имат помежду си по-тясна връзка […] отколкото вие с вашите роднини“, а „общото при съзвездията и столовете е тяхната безчувственост и безчовечност“[2].

Историята показва, че въпреки великолепните произведения на изкуството човеците продължават да се мразят и избиват. Музиката на Моцарт не ги е отвърнала от това, въпреки че в нея райската красота таи лика си. Теодор Адорно смята, че след Аушвиц не е възможно да се пише поезия. Бихме добавили – и музика.

Но макар музиката и пеенето да са безсилни да обърнат посоката на света към по-добро, те могат да сторят това за отделния човек. А както пише в Евангелието, Ангелите Божии се радват за всеки каещ се грешник (Лук. 15:10). Една древна християнска поговорка пък гласи, че дори светлината на малка свещ може да обезоръжи вселенската тъмнина. И да ни доближи до Небесния Йерусалим.

[1] Из Musée des beaux arts („Музей на изящните изкуства“) на У. Х. Одън, превод Александър Шурбанов. Вж. публикацията на Д. Кенаров „Паралелни преводи“.
[2] Реч в Сорбоната, Й. Бродски, 1989 г.