Преди повече от година публикувах текст, посветен на нарастващото разделение в българското общество, в който се опитах да дам обяснение за корените му и да предложа път за неговото преодоляване1.
Няколко месеца по-късно в друг текст изложих тезата, че единение на съвременните български граждани е възможно около дългосрочна визия за развитие на страната, която да се изработи от самото гражданство или поне от активната част от него2. По-долу ще се опитам да доразвия тази линия на мислене, като предложа възможна рамка за разгръщане на гражданска инициатива, целяща консолидиране на нашето общество с оглед подобряване благосъстоянието на неговите членове.
Самоокайване, абстрактни призиви за единение и бездействие
И днес в публичния говор често може да се срещне констатацията за нарастващото разединение в обществото ни. Обичайно е тюхкането за неговото постепенно разпадане и „атомизация” на членовете му. Посочват се редица негативни ефекти от социалната фрагментация, от които се откроява отчуждение от съвместния живот на днешните българи и затварянето им в малки групи от роднини, приятели, колеги и пр. С основание се установява загубата на добронамереност и търпимост между хората у нас. Споделя се тревога от ескалацията на неблагоприятните последици от разделението: недоверие, подозрителност, неприязън, противопоставяне, отхвърляне, ненавист, гняв, ярост и крайния резултат от тях – ниския праг за отключване на агресия към себеподобните. Уместни са и заключенията, че този тип социално-психологическо развитие води до варваризиране на нравите, ожесточаване срещу ближния, на който се гледа все повече като на противник, ако не и като на враг. От тази широко разпространена нагласа се възползват сили, които насърчават противопоставянето между хората и ги насъскват едни срещу други.
Основа на тези явления е базовото неудовлетворение от живота на мнозинството от днешните ми сънародници. Тук няма да се спирам на причините за него, които са коментирани многократно от различни публични говорители, включително и от мен3. Ще се огранича с наблюдението, че сега у нас масово се чува оплакване от „незавидното положение на народа”. Обикновено то е съпътствано от упреци към „висшестоящите” за „нерадостното дередже на обикновените хора”. Най-често с пръст се сочат „политиците” като най-влиятелна категория от населението, която се нарочва за генерален виновник за всички беди, несгоди и провали на „българина”. Разбира се, доста хора отказват открито да признаят или обсъждат натрупващите се и задълбочаващи се проблеми в нашето общество. Те предпочитат да ги премълчават и прикриват – особено пред „ненашите”, водени от принципа „Наше лошо нема”4 и житейското правило, че не е нужно да се изнасят публично „кирливите ни ризи”.
Нерядко част от съвременните българи злорадо се самобичуват за състоянието на неизменно намиращата се „на опашката” на всички международни класации наша родина. Особено често се чува абстрактно възмущение от една или друга нередност, респ. правонарушение в живота им. Крайният резултат от подобни недоволства е махване с ръка и приемане на невъзможността да се промени нищо съществено в страната. Примирението с „окаяната съдба” е логично следствие от прилагането на житейския принцип „Всичко или нищо”, споделян от преобладаващата част от населението. Тъй като е ясно, че „всичко”, т.е. цялостно подобрение на наличните социални практики е невъзможно, то се преминава към отказ от полагане на усилия за постигане дори на „нещо” – реално, макар и малко усъвършенстване на съвместното съществуване на обитателите на страната.
В основата на описаните масово разпространени ментални нагласи и произтичащото от тях поведение стои отсъствие на вяра, че съществуват възможности за промяна на нерадостното статукво. От тази липса на увереност произтича отслабване на волята, привикване, примирение, апатия и нежелание за противодействие на визираното състояние на нещата. Огромното мнозинство от населението не прави предложения и не предприема действия за излизане от социалния ступор, а само го установява и клейми. Периодичните изблици на недоволство, намиращи израз в протести на една или друга обществена група, имат реактивен и инцидентен характер, като в най-добрия случай завършват с получаване на исканите материални придобивки от актуалните управляващи, които по такъв начин си осигуряват временно спокойствие. Разбира се, съществуват отделни изключения от този начин на мислене и поведение. Те обаче не могат да променят цялостната социална атмосфера на униние и липса на очаквания за по-добро бъдеще на страната.
„Остър дефицит” и страх от бъдещето
Главния герой в получилия широк национален и международен отзвук, както и заслужени награди роман на Георги Господинов „Времеубежище”, предлага спасение на хората – най-вече тези в напреднала възраст, които са лишени от надежди за добър живот занапред. Той вижда изход от неблагоприятното състояние, в което тези хора се чувстват, във връщането им към миналото. За мнозина съвременници, включително сънародници, това решение е приемливо и те под една или друга форма се опитват да го приложат в живота си. Ала такъв път е невъзможен за мнозинството от хората у нас, тъй като пред тях съществува перспективата да живеят сравнително дълго занапред. Те трябва да се преборят с наличния „остър дефицит на бъдеще”5, като възможностите им са две: да се потопят в настоящето, „да живеят за мига” и да оцеляват във възприеманата като враждебна социална среда или да създадат по-дългосрочни планове за своето развитие, на които да посветят последователните си усилия. Преобладаващата част от днешните българи избират първия вариант, водени от схващането, че бъдещето е непредвидимо и неконтролируемо от тях. По-малка група сънародници дръзват да си поставят по-далечни и позитивни цели, но обикновено отнасящи се само до личния им живот. Почти не се срещат хора, предлагащи програми за създаване на съвместно по-добро бъдеще на широки кръгове от населението, да не говорим за страната като цяло.
Ръководителите на държавата поставят пред обществото задачата за постигане на цели с инструментален и тактически характер, представяйки ги като съдържателни и стратегически. Приемането на страната в зоната за свободно придвижване и въвеждането на единната европейска парична единица се определят като „национални каузи”. А всъщност става дума за важни, но имащи характер на средства начинания, при това постижими в обозримо бъдеще. Не се дават обяснение какви благоприятни ефекти за живота на редовите граждани ще предизвикат подобен род инициативи и как те ще способстват за постигане на дългосрочната цел на обществото. Такава изобщо не е формулирана, да не говорим за конкретни планове за нейното достигане.
Днес на българското общество липсва подчинена на споделени ценности и цели цялостна и перспективна визия за развитие на отечеството. Ако изобщо се правят някакви планове те са кратко- или най-много средносрочни, т.е. конюнктурни и с ограничен социален обхват. Отсъства обединителна представа за желания начин на живот не само на отделните индивиди, но и на обществото като цяло. Да не говорим за просто и ясно формулиран национален идеал, ориентиран към бъдещето. Вместо това в масовото съзнание битуват страхове и очаквания за задълбочаващи се кризи и провали с едва ли не апокалиптични измерения. И малкото предложения за положителни изменения са посрещани с недоверие и подозрения за неоповестени користни намерения на авторите им. Затова и малцина се осмеляват да правят подобни предложения.
Видим израз на нежеланието да се поставят амбициозни цели пред страната е отпадането тихомълком от публичния език на думата „реформа”, т.е. действие, насочено към принципна промяна на наличното състояние на нещата. След многобройните неуспешни или частично успешни опити за реформиране на една или друга социална сфера, резултат от саботиране или отмяна, въпросната дума стана „мръсна”. За да не се плаши населението всяко предложение за изменение на статуквото се представя чрез по-неутралната и безобидна дума „промяна”. Ала тази подмяна на словата няма само езиково измерение. Зад него се крие намаляване на куража за същностно усъвършенстване на публичната сфера у нас. Животът на хората така или иначе се променя, тъй като неговата природа е да бъде постоянен процес. Важен за гражданите е типът на промените и доколко те имат потенциал да доведат до осезаемо подобряване на благосъстоянието им.
Планирането на съвместното бъдеще е възможно
Противно на очертаните дотук преобладаващо песимистични нагласи в съвременното българско общество смятам, че е възможно създаването и осъществяването на оптимистичен сценарий за неговото развитие занапред. Убеден съм, че трагична „българска орис” не съществува. Това ми разбиране е основано върху схващането, че човешкия живот не е подчинен на неумолима съдба. Иначе казано, в живота на хората няма предопределеност, не съществува исторически детерминизъм, тъй като хората имат за базова своя битийна характеристика свободата. Това не означава, че свободата им е безгранична и може да се практикува като произвол. Ала въпреки че винаги се осъществява при определени рамкови условия – природни, стопански, политически, социални, културни, личностни – тя дава достатъчно широко поле за избор на хората.
Стъпвайки върху тази предпоставка смятам, че е възможно изработването на дългосрочен проект за единение на нашето общество. Както при всяко човешко начинание и при това първата задача е да се определи каква е неговата цел. В случая тя изглежда очевидна: страната, която се обитава от българските граждани, да стане желано място за живеене. Това означава в нея те да се чувстват на мястото си, да са доволни от своето благосъстояние, да я приемат като благоприятна среда за лична реализация. Разбира се, белег за това, че родината е добро място за живот би било привличането и на чужденци, стига те да изразяват готовност и реално да допринесат за благоденствието на страната в материален и духовен план, както и да приемат действащите в нея норми на съвместно общежитие.
За да се пристъпи към идейното изграждане и след това към евентуалната практическа реализация на такъв значим проект е нужно да се очертаят неговите основни параметри. Както при всяко човешко начинание и в този случай е необходимо да се отговори на няколко задължителните питания, рамкиращи средата, в която то ще се осъществява. Тук телеграфно ще посоча какви според мен следва да бъдат отговорите на тези въпроси относно визираната инициатива:
1) какво: създаване на механизъм за въвличане на редовите граждани в процеса на вземане на решения и тяхното практическо осъществяване относно бъдещото развитие на обитаваната от тях страна, така че да се чувстват значим фактор в съвместния им живот;
2) защо: преодоляване на отчуждението между гражданите и вземащите управленски решения („политиците”, „елита”), както и между самите граждани, с оглед тяхното ангажиране с процеса на управление на държавата и поемане на отговорност за изработените решения на общите им проблеми;
3) къде: механизмът ще действа основно на територията на страната, но с възможност за включване в неговата работа на живеещи зад граница сънародници, които се чувстват свързани със случващото се в родината си и не изключващи възможността да се завърнат в нея, за да се включат в модернизацията ú;
4) кога: работата по изработване на механизма би могла да започне веднага след набиране на критична маса от мотивирани за неговата успешна реализация участници и да продължи занапред без лимит във времето;
5) как: механизмът действа като „граждански парламент”, който играе ролята на инкубатор на идеи от различен порядък – както за стратегическото развитие на страната, така и на предложения за преодоляване на настоящи проблеми в нея6;
6) кой: отделни граждани, групи по интереси или вече съществуващи неправителствени организации, които са готови да търсят заедно решения на проблемите на страната.
Гражданска коалиция за публична политика „Не ми е все едно”
След посочване на най-общите параметри на предлаганата инициатива е нужно да се изяснят още няколко нейни важни особености. На първо място, става дума за непартиен и недържавен проект, макар той да е насочен към изработване на публична политика. Формата му би могла да се определи като движение на ангажирани с решаването проблемите на страната граждани, което да носи взето от масовия житейски говор име – „Не ми е все едно” („Пука ми”). Второ, основен фокус на дебатите следва да бъдат теми, които са извън текущата политическа конюнктура, така че да способстват за изграждане на паралелен дневен ред, в който да доминират въпроси с принципен характер и по-дълъг времеви хоризонт на решение. Това не означава, че предлаганите начинания няма да имат връзка с актуалната действителност или непременно са алтернатива на текущите управленски действия. По-скоро става дума за допълнение на ориентираната към настоящето управленска политика и ако е нужно неин коректив. Трето, обсъжданията могат да бъдат плодотворни само ако участващите в тях споделят минимален набор от ценности7, освен най-общата цел на инициативата. За мен няма съмнения, че най-подходящ ценностен фундамент е идеологията на хуманизма8, която така или иначе е официално прокламирана на държавно ниво и дори е вписана в Конституцията на страната.
Виждам гражданското движение „Не ми е все едно” като неформална мрежа на ангажирани граждани, които не са непременно съмишленици във всяко отношение, но са готови да участват доброволно в неговата работа според личната си преценка колко време и усилия са готови да ú отделят. В тази лаборатория за добронамерено обсъждане на идеи следва да се провеждат серия от „мозъчни атаки”, които не е задължително да завършат със съгласие, макар то да е желан резултат. Дори очертаването на алтернативни визии за решаване на даден проблем, както и изработването на конкуриращи се цялостни планове за реформиране на конкретен обществен сектор, респ. дългосрочни програми за развитие на страната, би било от полза. Ако след дебатите се стигне до смислени и добре обосновани предложения те могат да бъдат публично оповестени и предоставени на управляващите и опозиционните политически сили с цел подпомагане на тяхната успешна работа в услуга на добруването на гражданите и страната като цяло.
Ключова роля за стартиране и осъществяване на визираната инициатива би трябвало да изиграе непартийния елит на страната – експертите и лидерите на общественото мнение, ползващи се с доверие сред широки обществени кръгове. Те могат да се включат в работата на гражданското движение с вече налични свои инициативи, да подкрепят чужди подобни или да участват в изработването на нови. Очевидно е, че днес гражданите, готови да работят за обществени каузи, са малцинство. Ще бъде нужно време да се набере критична маса от такива личности, за да даде движението плодове. Важно е всеки, който реши да се включи в този проект, да знае неговия принцип: „единство в многообразието”. Това мото на Европейския съюз изразява главната му характеристика – постигане на единение без да се потиска или унищожава различието между неговите членове. Обединението на гражданите около общи начинания не означава, че те ще се превърнат в монолитна маса от безлични индивиди.
Още при включването си в дейността на движението „Не ми е все едно” гражданите следва да приемат няколко предварителни условия. Освен възприемането като основен ориентир на заявените в Конституцията на страната ценности, те трябва да декларират съгласие с основните човешки права и свободи, прокламирани в основния закон на страната, изпълняващ ролята и на обществен договор9. Те е нужно да поемат ангажимент, че няма да пренебрегват нормите на националното законодателство, особено това което е съгласувано с партньорите от съюзите, на които държавата е член. От тях ще се очаква да не поставят под съмнение стратегическите избори, направени от българските граждани през последните три десетилетия, а също и на поетите ангажименти от държавата в международни договори и към наднационални организации. Инициативите за промяна на нормативната база на държавата следва да са добре обосновани и да не влизат в противоречие с гореизложените изисквания, задаващи границите им. Безсмислено е и прокламирането на начинания влизащи в противоречие с основни тенденции в развитието на съвременните общества като т.нар. зелен и дигитален преходи.
Човешкото развитие – ядро на начинанията на гражданската коалиция
За да има смисъл създаването и поддържането на визираната инициатива е нужно тя да произвежда реален продукт, който да не се изразява в абстрактни декларации за приемане на евро-атлантическите ценности и принципна принадлежност на страната и нейните граждани към „западния свят”. За да се стигне обаче до въплъщаване на гражданската енергия в позитивни начинания е нужно да се определи както тяхната най-обща ориентация, така и основните насоки, в които ще се работи. Другояче казано, какви цели ще се преследват от членовете на гражданската коалиция.
За мен няма съмнение, че при постигане на вече обявената цел – превръщане на страната в желано място за живот – основен ориентир следва да бъде човешкото развитие. В това отношение като главен репер може да послужи създадения и поддържан от три десетилетия насам от Програмата на ООН за развитие (UNDP) Индекс на човешкото развитие (ИЧР, Human Development Index). От наличната информация за него в Интернет става ясно, че това е обобщаващ индикатор за оценка на нивото на социалното и икономическото развитие на различните държави. ИЧР е статистическа мярка, която отчита стойността на хората и тяхната способност да разгърнат своя максимален потенциал за развитие10 в отделните страни. Индексът е стандартно средство за измерване на нивото на благосъстояние на гражданите на държавите, включени в класацията. Той позволява да се проследи във времето както промяната в качеството на живот в дадена страна, така и да се сравни нивото му с това в други държави. В нашия случай използването на този индекс ни дава възможност да видим какви са тенденциите в развитието през годините на „човешкия капитал” на собствената ни страна. Съответно да сравним нивото на това развитие с държави „от нашата черга”, които са и най-близо стоящите в класацията за човешко развитие и да очертаем практическите мерки за тяхното догонване и евентуално задминаване в обозримо бъдеще. По такъв начин чрез ИЧР бихме могли да си поставим конкретни задачи, успешното решаване на които би ни извадило от неблаговидната позиция на „двойкаджии” в неявната класация за благосъстоянието на хората в страните от ЕС. Разбира се, на този етап не е реалистично да си поставим за цел достигане нивото на „отличниците”, но пък можем да се стремим да го постигнем в по-дългосрочен план. Още повече, че по отделни показатели нашата държава и днес не е сред „опашкарите”.
ИЧР е подходящ за използване инструмент за решаване на по-горе посочената стратегическа цел пред страната ни, тъй като е ясен и опростен. При него се използват няколко показателя, чрез които се отчита равнището на развитие на дадена държава. Оценката, която се дава на всяка от тях, става според критериите:
– здравословен начин на живот, който се преценява според вероятната продължителност на живота към момента на раждането;
– достъп и равнище на образованието, което се преценява според степента на грамотност на възрастните: 1) очаквани години на обучение (15) и средните максимални години на обучение (18); 2) процент от населението над 15 години, които могат да четат и пишат (грамотни са), разбират кратък и лесно достъпен текст за ежедневния живот; 3) съотношението на записалите се учащи начално и основно, средно и висше образование;
– жизнен стандарт (качество на живота), който се измерва през Брутния национален продукт (БНП), т.е. стойността на общата вътрешна и чуждестранна продукция (стоки и услуги) на глава от населението, създадена от жителите на определена държава в съотношение с покупателната им способност; БНП може да се използва и за сравняване на нивата на производителност между различните страни;
– икономическо неравенство (Inequality-adjusted HDI) – нов критерий, въведен след 2010 г., целящ отчитане и предприемане на мерки за преодоляване на социалните неравенства;
– състояние на околната среда – нов критерий, въведен след 2021 г. – помага да се проследи напредъкът на държавите по намаляване натиска върху природата, като конкретните показатели са: статус на човешко развитие, енергийни системи, производствени цикли, емисии на въглероден диоксид в държавата и нейния материален отпечатък.
Възприемането на ИЧР като основен ориентир при изработването на мерки за постигане на стратегическата цел пред страната дава възможност да се направи приоритетизация на усилията според водещите социални сфери: здравеопазване, образование, стопанство, опазване на околната среда. Съответно да се изработят специфични показатели, където е възможно количествени индикатори11 и конкретни срокове за постигане на междинните цели с фиксиране на желаното равнище на комплексния критерий за човешко развитие – мястото на страната в общата класация спрямо него. Разбира се, ИЧР не взема предвид всички значими за човешкото развитие социални области. Към него могат да се добавят изискванията, съобразно които са направени редица други международни класации, в които страната ни заема незавидна позиция и влияещи върху нейната задгранична репутация. В своята съвкупност показателите от тези транснационални инструменти за съизмерване равнището на развитие би следвало да зададат рамката на дебатите, които евентуално биха се провели от участниците в движението „Не ми е все едно”. Съобразяването с тях ще позволи да се поставят реалистични задачи с ясни времеви коти и конкретни стъпки за постигане на желаното състояние на човешко развитие на гражданите на нашата страна, а и на нейното подобрено реноме в трансграничен план.
Съмнения и възражения
Около изложения по-горе проект за решаване на проблема с постигането на относително единение между колкото се може повече български граждани със сигурност възникват множество въпроси и опасения. Сигурен съм, че той ще бъде подложен на критика за своята ненавременност12 и нереалистичност, както и за наивността на неговия автор. Не отричам, че при изработването му стъпвам върху донякъде идеалистични и вероятно частично романтични представи за съзидателния потенциал на активното българско гражданство. Мога да декларирам своята безкористност при подготовката на проекта, макар да очаквам изказване на подозрения в това отношение.
Едно от сериозните питания е дали изобщо има нужда от обща визия за бъдещето на страната. Уместно е да се зададе и въпроса каква е например визията на САЩ, на ФРГ или на Великобритания в това отношение. Моят отговор е, че в тези страни отдавна е постигнато съгласие върху фундаменталните ценности и цели между огромното мнозинство от гражданите. За съжаление у нас такова съгласие не е налице, дори по отношение на прокламираните в Конституцията ни хуманистични ценности, както и относно универсалните права и свободи на гражданите.
Давам си сметка, че самата цел да се създаде цялостна и единна представа за бъдещето на България като „добро място за живеене” е трудно осъществима. Наистина в едно плуралистично общество целите и ценностите на хората са доста различни. Ала за да бъде стабилно обществото всички негови граждани следва да приемат няколко фундаментални принципа: например върховенството на правото. В противен случай малцина ще продължат да живеят добре в условията на беззаконие за сметка на мнозинството.
Безспорно важни са въпросите за обвързващата сила и за субекта на реализация около предполагаемата обща визия за бъдещето на България. Тук може да се защитава тезата, че ключова задача именно на политическите партии да предлагат на обществото оферти за бъдещето, да се борят за доверието на гражданите и да отстояват тези оферти в парламента. Моето предложение за създаване на „граждански парламент” няма за цел да подмени Народното събрание и народните представители. Иначе казано, не ратувам за отмяна на представителната демокрация и изпразване на партийната система от съдържание. Напротив, задачата е да подпомогнат депутатите, като се мобилизира експертния потенциал на нацията за решаване на проблемите, стоящи пред всички днешни българи.
При евентуалната практическа реализация на визирания проект е почти сигурно, че
желание за участие в нея биха проявили немалко фанатизирани и агресивни наши сънародници. Те обаче могат да бъдат изолирани от процеса заради нарушаване на предварително поетия ангажимент за водене на дебата в очертаните по-горе идейни граници и правилата на добронамереното общуване. Вярно е, че колективният ум на много активни, но безотговорни люде едва ли ще произведе нещо по-умно отколкото може да сътвори умът на малцина, но все пак що-годе компетентни и отговорни народни представители, рекрутирани и лансирани от партиите. Все пак включването на широк кръг от умни и съвестни граждани при изработването на конкретни предложения за решаване на наболели проблеми би могло да съдейства за подобряване работата на упражняващи властта у нас.
За мен най-важно е, че този проект има открит характер. Самият аз нямам отговори на множество въпроси от съдържателен и още повече от организационен вид. Ала съм убеден, че ако изобщо започне неговата реализация в хода му участниците ще намерят отговорите им. Към начинанието биха могли да се присъединят представители на вече съществуващи налични или тепърва разгръщащи се граждански инициативи. Бих се радвал ако намеря подкрепа от всеки, който е готов да положи усилия за подобряване на съвместното ни съществуване, независимо от това за коя област на живота са неговите предложения. Така би се създала една богата на съгласувани мерки цялостна програма за развитие на родината ни, принос към която би имал широк кръг от български граждани.
Няма да учудя ако гореизложената инициатива бъде подмината с мълчание от политическите сили, както се е случвало досега с предходни мои предложения13. Същевременно добре дошло би било и съдействието им за нейната реализация както като включване на отделни техни представители в качеството им на граждани, така и на формациите като цяло. Съществува вероятност да бъдат предприети действия за овладяване („яхване”), подчиняване и използване на проекта за тяснопартийни цели или за трансформирането му в политическа партия. Доколкото зависи от мен ще окажа съпротива срещу подобни опити.
Смятам, че е дошло време активните български граждани да преминат от периодични протести към изработване на програма за действие, насочена към подобряване както на собственото качество на живота, така и това на сънародниците им. Включването на максимален брой граждани с конструктивни предложения при нейното изработване значително ще повиши шансовете за успешната ú реализация. Въвличането им в процеса на нейното създаване и осъществяване ще повиши тяхната отговорност към случващото се в страната и трайно ще ги ангажира с нейното добруване. Така единението помежду им от неясно и абстрактно пожелание ще се превърне във факт с благоприятни последици.
________________
Вж. Време обединително? //портал „Култура” на 24.02.2022 г.
Вж. Граждански изход от кризата на българската политика? //портал „Култура” на 19.10.2022 г.
Вж. „Нашизмът” и промяната //портал „Култура” на 13.07.2022 г.
Характерен изразител на този житейски принцип е героинята леля Дочка от романа на Мария Касимова-Моасе „Записки от Шато Лакрот”.
Вж. Георги Господинов 2020, Времеубежище, Пловдив: Жанет 45, с. 153.
Като позитивен пример в това отношение може да послужи една гражданска инициатива в Република Ирландия, която се нарича „Гражданска асамблея”. Съставът на асамблеята не е постоянен, а се свиква когато предстои в парламента и най-вече когато чрез допитване до народа (например законодателството за абортите) да се решава важен обществен въпрос. Асамблеята включва 100 души. От тях 99 се избират на лотариен принцип измежду всички, които имат избирателни права. За председател се назначава високо квалифициран и авторитетен юрист, например съдия от Върховния съд. Заседанията ú се провеждат в неработни дни и са публични. С асамблеята се дава възможност да се чуят и да се сблъскат пряко в съвещателен процес съществуващите в обществото релевантни мнения по даден въпрос.
За проблемите около разбиранията за ценностите в нашето общество вж. Съвременни злоупотреби с ценностите //портал „Култура”, 19.04.2023 г.
Относно връзката между хуманистичната идеология и българския национален интерес виж текста ми „За „националния интерес” и хуманизма” //портал „Култура” на 27.04.2022 г.
В Преамбюла на Конституцията на Република България е декларирана вярност към „общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост”, а като върховен принцип са издигнати „правата на личността, нейното достойнство и сигурност”.
Информацията за ИЧР е взета от различни източници, базирани в Интернет, най-вече Wikipedia.
В това отношение трябва да се внимава да не се изпадне в цифров фетишизъм. Повече по темата виж текста ми „Отчетничество и формализъм” //портал „Култура”, 18.12.2022 г.
Вж. У нас на важните неща все не им идва времето //в-к „Седем“, 22.02.2006 г.
Вж. „Задачата” национален празник //портал „Култура” на 08.03.2022 г.
Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философията в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009), Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея (2017), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Член-основател и председател на УС (2002–2004) на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България, член-основател, изпълнителен директор (2011–2021) и председател на УС (от 2021 г.) на Института за българска философска култура.
