120 години продължават да отекват в колективното ни съзнание гърмежите от битките през героическите дни на голямото общобългарско въстание от Илинден-Преображение, долавяме сякаш насън призивните слова на водачите и войводите, слушаме отново и отново гълчавата около тържественото освещаване на знамената, не ни се иска да чуваме писъците и воплите на жени, старци и деца…

Култивираната памет за Илинден-Преображение обаче губи своята монументалност, поради разпокъсването на българското землище, поради трагическия факт, че много места на памет от славните събития през лятото на 1903 г. днес са извън границите на Република България. И нашите братя от Република Северна Македония се опитват да утвърдят друг образ на тези събития, да доказват, че това най-голямо общобългарско въстание – избухнало във все още поробените области Македония, Източна Тракия и Странджа, и дори стремящо се към Беломорието, осъществено под единното ръководство на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, с участието на десетки и десетки ръководни дейци на тази създадена по завещания от Васил Левски модел конспиративна и все пак твърде масова организация – та нашите братя „оттатък“ настояват, че това въстание е „тяхно“ и само „тяхно“, а Преображение и дори Кръстовден не съществуват в паметта им.

Знаем, голямата част от оцелелите участници във въстанието – ръководители, войводи и обикновени четници, заедно с десетки хиляди бежанци – се прибират, приютени са след събитията в Княжество/Царство България. И в десетилетията занапред много от тях пишат спомените си, спорят при уточняването на хронологията и развоя на събитията. Самото Илинденско-Преображенско въстание се мисли непрекъснато в широкия исторически контекст на българската национална революция от това историческо време, като цялото това десетилетие с 1903 г. като особен времеви акцент в него е назовано илинденски период. (Така е и в знаменитата история на „Освободителните борби на Македония“ на Христо Силянов.)

Веднага след преживените силни емоции от отминалото грандиозно събитие започва трупането на паметта за Илинден-Пребражение. Най-значими личности на българската хуманитаристика – съмишленици и участници в ходовете на българската национална революция от този неин етап – участват в редица акции за формирането на образа и смисъла на най-значимото общобългарско въстание от модерните времена. Изпратена е да направи голяма обиколка из столиците на т.нар. Велики сили една представителна делегация със задачата да разяснява в Западна Европа причините, хода и резултатите на този героически изблик на народностната енергия в стремежа към свобода и независимост. Едни от най-значителните съзнателни и системни изяви за запазване на паметта за Илинден-Преображение е продължилото през годините анкетиране на някои от най-видните участници, на войводи и организационни дейци от професор Любомир Милетич. Тази поредица задава един успешен модел за събиране и публикуване на сведения за личностната и общностната героика, намерил израз дори и през 2005 г. чрез публикуваните например от издателство „Македония прес“ книги на моите покойни приятели Христофор Тзавелла – „Кръстникът на първите воеводи на ВМОРО и ВМОК отец Търпо Поповски“ и „Дневник на костурския войвода Лазар Киселинчев. 1903 – Югозападна Македония – 1905″, и на Борис Николов – „Борбите в Македония /…/“ и „Спомени на Владимир Карамфилов /…/“. Изпратеният през лятото на 1903 г. в Странджа поет, мемоарист и историограф Христо Силянов да подпомага легендарния Михаил Герджиков в организационното устройство на буната в сакралната древна българска планина, се посвещава специално в своето многообразно творчество на събитията от Преображенското въстание (видяно, разбира се, в една обща перспектива от ходовете на българската национална революция). Още „през годините 1905–1907 в списанието на покойния Никола Наумов“ той публикува своите подробни бележки, които впоследствие, чак през 1934 г. са разгърнати в известната му мемоарна книга „Спомени от Странджа“. Тук са възпроизведени и стихотворенията, които Силянов твори в хода на самите обиколки из горите на Странджа и при сраженията, даден е и текстът на изпята от самия Герджиков песен, и разбира се, превърналата се с десетилетията в култова песен „Ясен месец веч изгрява“. Този революционен химн на планината се свързва пряко със саможертвата на Пано Ангелов и Никола Равашола в странджанското село Сърмашик (днешен Бръшлян). Цитирам първите четири стиха на песента: „Ясен месец веч изгрява / над зелената гора. / В цяла Странджа роб запява / песен нова, юнашка“. А вълненията на Христо Силянов са съзвучни с преживелиците и на още двама писатели-участници – Минко Неволин, превърнал темата за Преображение в своя тема-съдба през дългия си живот (текстовете от книгите „Нашите майки са ясните звездици“ и „Нашите булки са тънките ни пушки“), и особено Петко Росен, чиито поетически мемоарни очерци са събрани в книгите му „В поле широко“ (в цикъла „На Странджа баир гората“) и „През гори зелени“ (цикъла „В хайдушка Странджа“, очерците „Революционни образи“ и „С комитите“). Той, Петко Росен, е всред 47-те делегати на Петрова нива, където се приемат решенията за въстанието; централният въстанически лагер непосредствено преди въстанието е разположен на поляната край тяхната воденица, под селото с техния чифлик Гергебунар. (Публикувах през 1999 г. в книгата ми „Писатели–преображенци и техни спътници“ един придобит от остатъчния архив на Христо Силянов пространен „Въпросник за събиране на спомени от миналото на македонската борба“, където четем например следното предложение за даване на фактите: В какво се е изразило участието на околията, селото и града през Илинденското въстание в 1903 г. и какво е било отношението на гърците и сърбите спрямо това въстание в околията.) В развиваща се през десетилетията традиция се превръща събирането на народни песни за прославени войводи и останали в неизвестност безименни герои, за запечатани в колективното съзнание сблъсъци с поробителите. Приноси за събирането и коментирането на тези народни писни имат фолклористи като Атанас Примовски и Горо Горов, писатели от тези краища като Кирил Момчилов и Любен Петков. (Любен Петков настояваше, че романът му „Преображение Господне“ е негово най-важно творческо постижение. Преработваше го и допълваше огромния романов текст, където въстанието се възпроизвеждаше с документална достоверност, но и с легендаризираща светла патетика.)

Щастие за историята на българската национална революция е вписването в делата ѝ, в легендарните ѝ сюжети на литературната и политическата личност на великия трагически поет на България Пейо Яворов. (Представил съм това съдбовно вписване в студиите ми за сакралната българска четворна система от биографии: Левски и Ботев, Гоце и Яворов.) И в двете му важни прозаически книги – биографията на Гоце Делчев и „Хайдушки копнения“ – на споровете за и против въстанието са отделени прекрасни вълнуващи страници. И макар покрусата от гибелта на близкия му другар и наставник в революционните дела Гоце да дистанцира автора на „Подир сенките на облаците“ от прякото участие в сражения и революционни обиколки тогава, Яворов също е пределно вдаден и съпричастен като задграничен представител на ВМОРО във вълненията и усилията на своите събратя по оръжие. В дните на самото въстание Пейо Яворов списва вестник „Автономия“ и „Бюлетин на вестник „Автономия“ с подробни известия за хода на въоръжените сблъсъци и за участта на прогонваното българско население. Още в уводния текст „Пред революцията“ от първия брой на в. „Автономия“ от 1 август 1903 г. Яворов (най-вероятно, текстовете са неподписани) пише:

Пред съдбоносните събития, които се разиграват в нашето отечество, ни предстои твърде малко да говорим. Оставяме самите събития да правят това. Ако днес Организацията се решава да излезе със свой задграничен лист, това прави, за да поясни пред светът исканията на борящото се население и да защити неговата кауза против ония козни, които враговете му биха пръскали в обществото.

На Илинден робската страна хвърли ръкавицата в лицето на султан Хамида. Тя го извика на смъртоносен двубой. И днес тоя двубой е в най-големия разгар. И той ще бъде такъв, докато една от страните не бъде повалена завинаги на земята… Това е категоричното решение на борящия се досегашен роб. Кой ще бъде повален – не можем да пророкуваме. В хубавата, но кървава днес Македония не може вече да има място за тиранин и роб; тая земя не може вече да бъде „юдол плачевний“, а само земя, гдето всяка твар може да се радва на живота си и гдето трябва да грее само слънцето на свободата! И тя ще бъде такава!…

Твърде скоро – още на петия брой на революционния лист „Автономия“ – се осъзнава, че самата пределна ситуация изисква друга, по-динамична форма на общение с читателите и се преминава към учестеното издаване на „бюлетина“; той има и предназначена за легациите в София и за чужденци едиция на френски език; редакцията се превръща в информационна агенция на ВМОРО, която събира сведения през куриери и през чуждестранни кореспонденти, която информира за всички стъпки в хода на въстанието – не само за въстаническите стълкновения, но и включително за погроми, безчинства, насилия. Можем да си представим как цялата тази информация, която се е събирала и концентрирала тук, в София, е рефлектирала в съзнанието на един толкова чувствителен и пределно съпричастен човек като поета на „Родина“ и „Нощ“!? Това е просто непосилно бреме! Естествено, натрупаните преживелици в тези героически и трагически дни имат следи, пораждат мотиви в по-сетнешната публицистика и в зрялата късна философска лирика на великия трагически поет! (Когато през 1977–1979 г. подготвяхме за издаване том четвърти с публицистиката на Яворов в неговите събрани съчинения, по мое настояване включихме голяма част от дописките и съобщенията – макар и неподписани – от бюлетина на „Автономия“.)

Бе спомената вече осъществената най-вече от проф. Любомир Милетич и за Македонския научен институт поредица от книги „Материали замакедонското освободително дело“, където в девет книги са представени от 1925 до 1928 г. записаните от професора спомени на десетки видни дейци и войводи на движението, всред които са д-р Христо Татарчев, Дамян Груев, Борис Сарафов, Иван Гарванов, Павел Шатев, Михаил Герджиков, Гьорче Петров, Славейко Арсов, Лука Джеров, Георги Попхристов, Яне Сандански, Христо Чернопеев и др. (Навсякъде е отбелязано Съобщава Л. Милетич. Самият професор дава в изданията много свои паратекстове, където възпроизвежда съответните контексти). Естествено, навсякъде важни тематични акценти в спомените са споровете за и против, пътищата, подготовката за въстанието и самите сюжети на Илинден-Преображение. А мотиви от тях (за започналия точно през 1903 г. процес на обезбългаряването на Одринско) звучат вече трагически изчерпателно и в най-известната книга на проф. Милетич с подобна тематична насока „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, издание на БАН от 1918 г. Към тези девет книги на проф. Милетич са прибавени като номер десет „Революционните борби в Азот (Велешко) и поречието“ (1929 г.) от Стефан Аврамов (един оригинално мислещ за богомилското наследство по тези земи автор) и като последна, единадесета – „Революционна дейност в Демирхисар (Битолско)“ (1931 г.) по спомени на Алексо Стефанов (демирхисарски войвода). Така картата на събраните спомени се попълва, а в последните две книги са дадени и множество песни от местния фолклор, с образи на тукашни войводи и важни събития от съответния революционен район. Ето например дадената като приложение към книга единадесета „Песен за въстанието в Смилево“:

Ей там Смилево
Борба настава
С петстотингодишния тиран,
За да се отмъсти.
Ура, ура! Напред, напред!
            И никой не смее
            Очи да обърне.
            Ура, ура! Напред, напред!
И днеска Бадев
Младият юнак
Впусна се към жестокия тиран,
За да си отмъсти.
Ура, ура! Напред, напред!
            Но свиреп ми куршум го настигна
            И в миг го повали,
            Ура, ура! Напред, напред!
И изведнъж ангел небесен
Пристигна душата му да вземе!
Но скоро ще изгрей свободата
Над безкръстния му гроб!

Този наивничък и стихотворски несръчен текст вероятно е бил съчинен от някой селски даскал, но и той носи атмосферата на въстаническата героика. А в предговора си към същата тази единадесета книжка от поредицата съставителят Богдан Мирчев пише: След въстанието през 1903 г. пострадалите от пожара революционни райони се реорганизираха. В развилите се сражения през въстанието, а така също и в предходната година, мнозина опитни работници намериха своята смърт. Някои поради разклатено здраве и ред други причини напуснаха Македония и се откъснаха от прекия контакт с борбата. През въстанието и малко време след него Битолско загуби някои от най-личните си войводи.

Много важна съставка от паметта за Илинден-Преображение са разнородните юбилейни, траурни и възпоменателни ритуали, утвърдили се през десетилетията. Култивира се цяла масова всекидневна илинденско-преображенска култура. Всред тях особено популярни и масово посетени са августовските преображенски събори на Петрова нива. (Тук трябва да добавя, че непосредствено след въстанието местните дейци от Странджа и Тракия се сепарират и организационно донякъде конфликтно; в самото название на организацията „ВМОРО“ о-то отпада, тоест Одринско вече не съществува в абревиатурата и така се губи маркирането на общобългарския характер на национал-революционното движение; понякога въстанието започва да се мисли само като „македонско“, само като „Илинденско“.) А „Илинден“, „илинденско“, „илинденци“ навлиза в названията на организационни структури, на граждански организации, на различни издания – периодични и единични. Така издадения през 1933 г. първи том на капиталното съчинение на Христо Силянов „Освободителните борби на Македония“ вече е издание на Илинденската организация, и има следното посвещение: Посвещава се на всички покойници и живи, знайни и незнайни труженици и борци, които подготвиха и сътвориха Илинденската епопея. (Същите означения са пренесени и в том втори – издаден вече посмъртно през 1943 г.). Ето например и един издаден през 1927 г. сборник „ИЛИНДЕН. 1903–1927″ – „Сборник в памет на голямото македонско въстание“, подготвен от Македонското студентско дружество „Вардар“. Централни фигури със свои публикации тук са Кирил Пърличев (син на големия охридски поет) и Наум Томалевски (престъпно убитият по-голям брат на писателя Георги Томалевски). Освен патетичния спомен за самото обявяване на въстанието в Крушево – решението е взето в тяхната родна къща (за това непрекъснато си спомня в разкази, повести, есета, мемоари и Георги Томалевски), в повествованието намираме и пасажи на лирическо съзерцание: От друго място, очаквайки знака на бунта, гледах чудната нощ, по-хубава и по-мистична от която не съм видял никога и никъде вече! В бездна спеше градът-легенда! Заспали, утихнали бяха мъките на неволниците и радостта на щастливите. В тая късна доба сънят бе приютил под меките си криле, изравнил, примирил и укротил всички. Знаем, че преминавайки през Кюстендилския пункт на ВМОРО, четите ритуално се снимат и така ние имаме щастливо запазените на плаки ликове на войводи и на обикновени четници от съответните революционни райони (това архивно богатство бе представено в кн. 26 на поредицата „Архивите говорят“ на Главно управление на архивите към Министерския съвет, както и в прекрасното библиофилско издание, направено вещо и прецизно от художника проф. Кирил Гогов). Темата за Илинденско-Преображенското въстание присъства обобщено в най-представителните издания на Вътрешната организация – специално направени, за да представят каузата на въстаналия народ и идеите на неговите водачи, – различните мемоари на Вътрешната организация, издавани около 1917 г. (счита се, че един от техните автори е самият Тодор Александров), мемоарите се издават обикновено и на френски език; такъв тип издания са и различните албуми, например луксозния албум „Македония в образи“. Дипломатите на движението от рода на Тома Карайовов и Симеон Радев, както и професорите съмишленици работят за популяризирането на тези големи организационни текстове. И в тези най-официални издания националреволюционната проблематика също забележимо присъства, образите на войводи и четници са тук, въстанието се припомня като основополагащо събитие в новата общобългарска история. В „Мемоара на Вътрешната македонска революционна организация до представителите на Великите сили в Конференцията“ се задава реторическият въпрос „Коя бе ръководната идея на въстаналия народ?“, и се отговаря така: Разбира се, че съкровенните национални чувства го теглеха към държавно обединение с България, но горчивият опит и големите рискове, свързани с реализирането на тая народна мечта, бяха убедили населението да се стреми към една по-достижима цел. Водителите на Организацията, представлявайки здравия разум на българина, търсеха практическо решение на сложния въпрос, за да избягнат общобалкански конфликти и главно един евентуален дележ на Македония, към който единствено беше насочена политиката на Сърбия и Гърция. Под тия съображения те с една разумна резигнация искрено преследваха с въстанието целта: да се предизвика намесата на европейските сили, да се принуди Турция да даде автономни права на Македония и Одринско.

Целият този огромен корпус от текстове за Илинденско-Преображенското въстание непрекъснато се възпроизвежда в различен вид през десетилетията на века (от фототипните издания на „Наука и изкуство“ и на „Български писател“ до персоналните документални сборници за големите водачи на Вътрешната организация, където техните записани още от Милетич спомени стоят в контекста на организационни материали и разнообразни писма – например кн. 24 на споменатата поредица „Архивите говорят“ със заглавие „Михаил Герджиков подвигът тракийци през 1903 г.“). Но и върху този корпус от текстове се надграждат историографските изследвания на толкова много български и чуждестранни учени. Специална тема е мястото на Илинден-Преображение в новата българска художествена култура – от двете поетически антологии „Македония в българската поезия“ (1929 г.) от Маня Милетич-Букорещлиева (издание на Македонския научен институт) и „Македония в песни“ (1941 г. на „Т.Ф.Чипев“), съставена от Лъчезар Станчев и Радослав Бояджиев с предговор на проф. Александър Балабанов и съвременен послеслов на доц. Елка Трайкова (тук ще намерим и един написан от самия голям поет символист Теодор Траянов „Илинденски химн“ със следните редове: „Развейте знамена свещени – / в скръбта на Охрид син сияй, / Сърцето майчино зове ни / Из гроба чер на родний край“), до ранните кино опити и след това – до гениалния филм епопея на Георги Дюлгеров и Руси Чанев „Мера според мера“, развиващ мотиви от книгата на Свобода Бъчварова „Литургия за Илинден“.

Изминалите 120 години само монументализират и легендаризират личностите на Илинден-Преображение!

Михаил Неделчев