„Дом за начинаещи“ (изд. „Жанет 45“, ред. Христо Карастоянов, худ. Христо Гочев) е четвъртата прозаическа книга на Емануил A. Видински след сборника с разкази „Картографии на бягството“ (изд. „Стигмати“, 2005 г.), романа „Места за дишане“ (изд. „Алтера“, 2008 г.) и втория сборник с разкази „Егон и тишината“ (изд. „Жанет 45“, 2015 г.).
Съчетавайки силно изявената автобиографична основа с натрупаната вече повествователна опитност на своя автор, „Дом за начинаещи“ гради своя разказ за миналото с бавен, спокоен и увлекателен глас, създаващ усещането за епическа плътност и дълбочина.
Романът ни връща към териториите на юношеството – към онзи важен етап от съзряването, в който детето надраства своите илюзии и формира възгледите си за света под въздействието на многобройните житейски турбуленции. В този смисъл това е книга за порастването и за началата – за времето на напипването и опознаването на света, на осъзнаването на себе си и на другите. Време, на което по някакъв начин всички ние оставаме завинаги да принадлежим.
Начинаещите в романа са децата (Heimkinder), живеещи в един католически детски дом в Германия, в малкия провинциален град Калбе. Всеки един от героите идва в учреждението със своята трудна история, но попадайки в тази непозната, а понякога дори враждебна среда, му се налага бързо да се приспособи към нея и да я превърне в свой дом. Така домът функционира като повествователен център, който удържа единството на романа. Той служи като събирателна точка, от която биват издърпвани множеството наративни посоки, гравитиращи около сложните взаимоотношения между юношите, техните преживявания в дома и големите въпроси на възмъжаването.
На пръв поглед „Дом за начинаещи“ следва модела на образователния (Bildungs) роман и представя историята на Емануил, 13-годишно момче от България, което се озовава в дома и там се сблъсква с най-различни характери, преживява множество ситуации, преминава през редица изпитания, които моделират представите му за живота и хората и го превръщат в завършена и самостоятелна личност. Повествованието в романа е първолично и е изградено под формата на ретроспектива на вече порасналия мъж. Този модус на разказването непрекъснато пренаглася повествователната оптика чрез смесването на езиците на миналото и настоящето, на преживяването и рефлексията, на емоцията и дистанцията.
Наративната схема е допълнително усложнена от мозаечната структура на романа, изградена от отделни повествователни срезове, придвижващи непрекъснато историята напред и назад във времето. Макар да затруднява четенето, този метод на повествователно конструиране не е случаен и се опитва да наподоби начинa, по който работи паметта. Създавайки своя собствена вътрешна хронология, наративът прокарва нови и неочаквани връзки между отделните преживявания, забързва или забавя хода на действието, формира предварителни очаквания за събитията, разхлабва причинно-следствените сглобки на историята. В същото време разместването на повествователните откъси успява да направи процесите на съзряването още по-отчетливи и забележими, защото всяка промяна добива мащабност едва в отстъпите на времето, защото движенията на порастването по принцип са неравни и неосъзнати, а пътят на изграждането на човешката личност често е центробежен. И защото перспективата на днешния ден неизбежно променя очертанията на миналото и им придава изцяло нов смисъл.
Заедно с това начупената крива на времето придава допълнителна пластичност на образите, моделирайки ги плавно и постъпателно. Тя полага представата за човешката личност като процес на фина динамика, като сложна вътрешна архитектоника на Аз-а, включваща безспирното разместване и догонване на самия себе си. И напомня, че понякога, за да продължим напред, трябва да се върнем назад, за да можем в разтега на времевата дистанция да осъзнаем по-пълно измеренията на случващото се. Защото подреждането на собствения ни, индивидуално-специфичен свят обикновено минава през пренареждането, преосмислянето и осъразмеряването на миналото.
Един от основните отстъпи спрямо класическата схема на Bildungs романа в „Дом за начинаещи“ е в начина на конструиране на фигурата на Възпитателя. Децата в дома са или изобщо лишени от родители, или по някаква причина родителите им не могат да полагат нужните за тях грижи. В дома за тях отговарят възпитателите (Бернд, Бобчето, Кристина, Кристиян, Воши), които съблюдават за спазването на реда и за нормалния ритъм на ежедневието. Въпреки това, макар да имат своето важно място в живота на младежите, всички те са представени по-скоро като второстепенни образи. Истинският, невидим възпитател в романа, е домът с многобройните предизвикателства, пред които ежедневно се изправят героите. Тук те са принудени да правят своите всекидневни избори, тук научават първите си уроци за приятелството, смъртта, любовта, тук се срещат с различни съдби и характери, през които градят представите си за крехките измерения на света, който обитаваме.
Запазвайки жанровите очертания на класическия образователен роман, „Дом за начинаещи“ премоделира фино традиционната за този тип творби повествователна схема, при която в началото на творбата героят обикновено напуска сигурното и защитено пространство на дома, озовава се на пътя и преминава през редица изпитания, които му помагат да порасне и да се формира като самостоятелна личност. Вместо това романът на Емануил А. Видински започва с пристигане и завършва с отпътуване, домът е представен като непознатото, чуждо и тайнствено място, изпълнено със загадки и предизвикателства, а пътуването е предимно вътрешно и е свързано с осмисляне на преживяното. Тази подмяна е знакова и гради убеждението, че всеки от нас опознава от света толкова, колкото сам се осмели. Емануил е героят, който възприема дома не просто като временно обиталище, а като живо същество със свой собствен, уникален характер. Той има чувствителност за различните му състояния и специфики и се стреми да проучи неговите тайни и скрити местенца, да достигне до непознатите му кътчета и истории: „Исках да се допра до самата сграда, да се вслушам в шумовете ѝ, въобразявах си, че по това време тя би могла да ми нашепва някои от многобройните истории, сцени и случки, които се бяха разиграли между стените ѝ в продължение на сто години“[1].
С любопитство, страх и несигурност е примесена появата на първата ученическа любов на героя. Любовта е една от големите крачки на възмъжаването, тя е белег на зрелостта и разделя с невидима граница света на „големите“ от света на децата. Проследявайки внимателно и с грижа преживяванията на своя герой, романът успява да улови цялата сложност и многоизмерност на чувството, запазвайки усещането за неговата деликатна и съкровено човешка природа. Любовта е представена в нейната дълбинна процесуалност, в най-тънките и фини динамики на изживяването: нейното зараждане в недрата на още неумелия момчешки свят, началния смут и объркване от осъзнаването и опознаването на собствената чувствителност, приемането и признаването на изпитваните от героя емоции.
И тук, както и в целия роман повествователният глас остава чужд на всяка патетика и сантименталност. Любовта не е в резките, драматичните жестове и в категоричните признания, напротив, дори когато е дълбоко преживявана, тя е проста, тиха и ненакърнима като самия живот. Любовта е устрем и движение към другия, но и към самия себе си, защото е отражение едновременно на цялата ни човешка сила и слабост, на опита ни да се разберем и опознаем в дълбочина: „Срещнал съм първата си любов, но ще ми трябват дни, за да го осъзная. Дни, в които с почуда ще се наблюдавам, все едно съм някой друг. И ще бъда толкова друг, колкото е възможно да бъде човек, когато осъзнава себе си.“[2]
Темата за смъртта е едно от силните подводни течения на романа. Нейната сянка лежи в неосветените ъгълчета на детството и срещите с нея бележат необратимо и завинаги. Сянката на смъртта пробягва многократно по коридорите на дома – в агресивните ритуали по „херманизиране“, свързани с физическата саморазправа между момчетата, в смъртта на родителите на част от възпитаниците на дома (Томас, Якуб), в скритите запустели пространства, приютили в себе си тайнствените истории на някогашните обитатели. Но смъртта пресича и съвсем директно живота на Емануил, превръщайки се в един от големите въпроси на порастването и указвайки безспорната истина, че без нея разбирането ни за живота би било непълно. Героят се изправя срещу смъртта на два пъти в романа: веднъж, когато става свидетел на безчинствата на скинарите в Магдебург през пролетта на 1992 г., когато 23-годишно момче изгубва живота си след нанесения му жесток побой. И втори път при самоубийството на едно от децата в дома, оказало се неспособно да се справи с живота и собствената си вътрешна несигурност. И двата случая оказват силно влияние върху неукрепналата още психика на героя, разкривайки му колко крехки са измеренията на живота и колко внезапно понякога прекрачването на границата отвъд.
Някъде по пътя между всички разказани в романа истории героят пораства и достига до своите собствени, проверени истини. Силата на „Дом за начинаещи“ е в това, че не дава готови отговори, а оставя юношите да изживеят своите кризи, вини и съмнения, показвайки ни, че макар въпросите, пред които всички начинаещи се изправят, да са общи, отговорът всеки път е индивидуален. Едно от най-големите достойнства на романа е в начина, по който разказва – леко, просто и безизкусно, без излишни претенции и разточителства. Историята се разгръща спокойно и увлекателно, надграждайки случки и характери, прекарвайки ни майсторски през времевите и сюжетните си лабиринти. Светът на героите чертае невидими връзки с годините на собственото ни порастване, защото „Дом за начинаещи“ е преди всичко роман на паметта – паметта не само на героя, но и на цялото поколение на 90-те – поколението на уокмените и касетките, на скиновете и на различните субкултури, на войната в Югославия и на футболното лято през 94 г., на резките, непреодолими разделения между Изтока и Запада.
Макар да съсредоточава историята върху преживяното от младежите в детския дом в Калбе, романът не приключва с напускането на дома, а разтегля действието още напред във времето. Епилогът ни запознава със съдбата на основните действащи лица след години – с някои от героите Емануил се среща отново, други открива в социалните мрежи, а следите на трети се губят безвъзвратно. Последната сцена на романа оставя героите на пътя, където Емануил, Щефен, Барбара и Кристин се отправят на обща ваканция шест години след описаните в дома събития. Поставяйки младежите на прага на ново начинание, романът сякаш отлага идеята за финал, заявявайки, че всеки човек е едно непрестанно пътуване. Че по отношение на собствения си живот оставаме завинаги начинаещи, защото всеки следващ етап ни изправя пред нови уроци и нови поуки. Че порастваме не с годините, а с преживяното. Но независимо колко път сме изминали и колко далеч сме достигнали, най-истинският ни дом остава завинаги и неизличимо домът на детството.
Петя Абрашева е завършила българска филология в Софийския университет. През 2009 г. защитава дисертация на тема Повествователни модели в модерната проза. Експерименталните романи на Вирджиния Улф: между изображението на „живота“ и импресионистичната живопис. Преподавател западноевропейска и антична литература в Софийския университет (2006–2010). Интересите ѝ са свързани с теория на литературата, теория на образа, сравнително литературознание, европейски модернизъм и Gender Studies.
