Театър „Възраждане“: „Ентъртеймънт“ от Иван Вирипаев. Сценична версия и постановка: Иван Добчев, сценография: Иван Добчев, Елена Иванова, костюми: Сузи Радичкова, фотограф: Георги Златарев. Участват: Маринела Ангелова, Костадинка Аратлъкова, Ивайло Драгиев, Христо Ботев Станчев. Представление: 8.VІІ.2023 г.
Иван Вирипаев, авторът на пиесата „Ентъртеймънт“, беше в България през юни, за да участва в дискусия заедно с Галин Стоев (18 юни, Народен театър „Иван Вазов“) на тема „Театър и политика – полета на пресичане“ (събитието бе част от фестивала New Stages Southeast, организиран от Гьоте-институт). Визитата стана по-малко от два месеца след премиерата на Вирипаевата пиеса „Ентъртеймънт“ в Театър „Възраждане“ (21 и 22 април), поставена от Иван Добчев. На другия ден след разговора с Галин Стоев в интервю за сайта „Тоест“, взето от Галина Д. Георгиева, известният драматург, роден в Русия (Иркутск, 3.VІІІ.1974 г.), но отказал се от руското гражданство и приел полско, отсъжда: „Ще го кажа така: свърши епохата на културата, на изкуството в досегашния му вид, в досегашната му форма, с досегашните му индустрии. […] Свърши периодът на изкуството заради самото изкуство – изкуството трябва да е инструмент за комуникация“. Заедно с думите от пиесата, за които Георги Каприев съжалява, че Иван Добчев не запазил в своята версия (рецензията „Игра – неигра & игра на игра?“, Портал Култура): „Театърът е ординерен постмодерен ад“, смятам, че те дават ключ за тълкуването на „Ентъртеймънт“ не само като драматургичен текст, но и като режисьорски конструкт. Иван Добчев донякъде ме подкрепя, нарича спектакъла „врата към емпатията“; емпатията на зрителя към актьора. С други думи, в тази пиеса, негова 24-та, Вирипаев си задава въпроса за бъдещето на театъра – какво ще е?
За да отвори още повече емпатичните двери, Иван Добчев предприема ход, който съществено променя пиесата – вместо две действащи лица (които носят безличните местоимения Тя и Той), ги прави четири: две на сцената (Стивън/Ивайло Драгиев и Марго/Маринела Ангелова) и две в публиката (Христо Ботев Станчев и Костадинка Аратлъкова). Това режисьорско решение, което същевременно е и сценографско, умножава пространството, на чиито „тераси“ се изпълнява спектакълът – стават дори не три, колкото ги изчислява Георги Каприев, а четири, колкото са и актьорите: сцената, на която се играе; залата, в която се играе; бекстейджът, където се подготвя играта; залата (мъничката зала на театър „Възраждане“, обграждаща сцената само с три реда места), от която публиката наблюдава играта. Радикална трансформация: зрителите изведнъж се включват в действието, стават част от него, макар и мълчалива част; тя е също така мълчалива, както на подиума е мълчалива легналата в отпусната поза Марго. Центърът е изместен: най-важното се случва на първия ред в залата, не на сцената, колкото и погледите да са вперени в нея. Решението изправя и самите актьори пред предизвикателство: в един момент те трябва да се слеят, актьорските им изпълнения да се отъждествят, да няма пролуки между тях, нито цепнатини; Ивайло Драгиев и Христо Ботев Станчев трябва да са изцяло Стивън точно по същия начин, по който Маринела Ангелова и Костадинка Аратлъкова трябва да са изцяло Марго. А това значи отказ от артистична индивидуалност – идеалът е не изпъкване на играта, идеалът е припокриване на играта. Като Картата на Империята, съобщението за която Хорхе Луис Борхес в „За точността на науката“ приписва на някой си Суарес Миранда („Пътешествия на благоразумни люде“, IV книга, гл. XLV, Лерида, 1658): „Гилдиите на Картографите построиха една Карта на Империята, която имаше размерите на самата Империя и точно съвпадаше с нея“. Пълно съвпадение, което за всяка самоличност и особено за актьорската е върховно саможертвено изпитание. Изпитание, което четиримата актьори издържат със завидно самообладание: не може никой от тях да бъде откроен, не може никой от тях да бъде укорен – съвършенство на припокриването, изтриване на различията, отъждествяване играта на единия с играта на другия, играта на едната с играта на другата. Началният диалог на пиесата именно този въпрос поставя, за тъждествеността: доколко актьорът е героят си, доколко героят е актьорът (си) и доколко двамата са едно и също (или пък различно). Иде всъщност въпрос за театъра като такъв: възможно ли е театърът да продължи да бъде онова изкуство, при което някакви хора се преструват на други хора – и знаят, че се преструват, това го знаят и онези, които им гледат преструвките, но които също се преструват – че им вярват. Според Иван Вирипаев този театър бил в миналото: „свърши епохата на културата, на изкуството в досегашния му вид“; според Иван Добчев обаче сякаш не е (и тъкмо поради това той маха онези думи от пиесата, за които жали Георги Каприев): „Параболата на замисъла е в пълното припознаване на зрителя в това, което се случва с героите/актьори на сцената“. Иска се, тоест, не само отъждествяване на актьор с актьор, иска се отъждествяване на зрител с актьор…
И тук вече се намесва Ребека.
Ребека е отсъстващо-присъстващ персонаж в „Ентъртеймънт“. Осезаемо присъстващ, благодарение на нея се завързва драматургичният конфликт: Марго, която е влюбена в Стивън и му се предлага досущ хетера, първоначално е смаяна от афишираната от него вярност към съпругата му Ребека, на която се бил врекъл да е верен до живот. Е, накрая склонява да се отдаде – слаб е мъжкият ангел, що да сториш?!, – но докато се случи това, вървят увещания, доказателства, аргументи, убеждавания, леми и теореми. Една от теоремите сякаш се върти около станалото притча во язицех изказване на Достоевски, че всичко било позволено, аз обаче съм склонен да предположа, че Иван Вирипаев – макар да ни се струва, че е така (или той нарочно ни подхлъзва да ни се струва, че е така, особено с подзаглавието на пиесата: „Комедия за любов, в която всичко е възможно“), изобщо няма предвид Иван Карамазов със знаменития извод, а по-скоро друг прочут автор – Ърнест Хемингуей с книгата му „И изгрява слънце (Фиеста)“. Всички знаят мотото на романа – думите на Гертруд Стайн: „Всички вие сте изгубено поколение“, но малцина се сещат, че той е снабдил текста си и с втори епиграф, от „Еклесиаст“: „Род прехожда и род дохожда, а земята пребъдва до века. Слънце изгрява и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятър вее към юг и отива към север, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения. Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак“. Това е вечен кръговрат, вечното завръщане (Ницше), и постановката на Иван Добчев с финала си дословно повтаря думите Соломонови: четиримата актьори се въртят в кръг, минават през бекстейджа на сцената и по пътеката пред зрителските редове, неспирно мълвейки едно и също: „Сбогом! Бъди щастлив! Всичко е позволено…“ Те се въртят около себе си, но в действителност (в действителност?) се въртят около тази Ребека, която я няма, която отсъства, но заради чието отсъствие/присъствие те не могат да се разделят, не могат да се отлепят един от друг. Ребека се явява по някакъв начин онзи център, заради който се случва ентъртеймънта, тази „игра на игра“, която е сякаш на ужким, но това на ужким се превръща в най-кристална истина. Иван Вирипаев ни насочва донякъде към такова разбиране на Ребека, привеждайки думите на Хазран Хат Атави, арабски суфи от XIII век, като (втори) епиграф на драматургичния текст: „Всички неща, явления и енергии в този свят имат само една причина. Причината на всички неща е Източникът, който сътворява тези неща. И този Източник е един-единствен. Той е Едно. И това едно е Любовта“. Театърът е точно това: любовно завихряне на въобразената Ребека, която в хода на този вихър се преобразява в истина, тоест в едничкото Едно; в образ, който докосва сърцето и полазва кожата. Театърът, тоест, е игра, „игра на игра“, която обаче – докато я играем, е най-сериозното нещо на света, толкова сериозно, че благодарение на нея разбираме и осъзнаваме що е това животът. Защото (това е първият епиграф, който Вирипаев избира за своята пиеса): „Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона“ (Мат. 6:24). На тази игра служим предано, на тази игра служим вярно, защото точно в тази една-едничка игра, която е Едно, се намираме истински и изцяло…
Животът е игра. Или сцена, както казва Шекспир. Игра на живот, игра на любов, игра на игра: ентъртеймънт. И ние в тази игра, на тази сцена всички сме актьори; актьори в ентъртеймънта, в любовната комуникация на ентъртеймънта.
Дори тогава, когато тази игра е понякога ад, ординерен и постмодерен…
