Люба Кулезич Не само напиращите към шоубизнеса трябва да вземат уроци по професионална виталност от Лили Иванова. Не е лошо да си водят бележки и политиците, социалните катерачи, гмуркачите в тъмните подмоли на парите и властта, сърфистите по гребена на бързия успех. Само от последния концерт на певицата в НДК биха научили много. Стига да си спестят нескромните пристъпи на превъзходство, могат сами да си дадат няколко съвета за дълъг срок на годност. Шапка невидимка би им осигурила достъп до репетициите на Лили в зала № 1. Тогава щяха да се убедят, че приказките за нейната точност и педантичност не са легенди и митове. Странно е да се гледа как тази мъничка жена се бъхти като миньор и идеално се разбира със стрелките на часовника. Както е наясно и с функциите на всеки в екипите, работещи за нея. Поуката в случая е, че никого не третира като пионка. Готова e с изискванията си да извади от обувките им дори постоянните си режисьори от БНТ, макар и славата им на педанти да не отстъпва на нейната.. Но всъщност взискателността й издава чувство за равнопоставеност. Това е още една поука за кандидат-общественици. Партньорството не е повод да се мине метър, както е по стар народен обичай, от долу до горе по социалната стълбица. Йога след медитация Лили без сценичен костюм и грим наподобява йога след медитация. Енергията й отрича наличието на гравитация, а също и потребността от физическа натрапливост. При тази гледка всеки пластичен хирург би се изял от мъка. Защото отблизо става съвършено ясно защо възрастта губи власт над тази жена. Тайната е в жестовете й и в динамиката на тялото. За тях скалпел няма. Лили има естествените отривисти маниери на момиче. На екрана понякога пропълзява превзетост, на живо – нито капка от достолепие. Това е прехласващо за новодошлите и за недоверчивите. Освен това около нея трудно може да се види човек над 40 години. Тримата музиканти Оли, Оги, Бисер, фризьорът, гримьорът, младежът, който кръжи вместо охрана с червена тениска с надпис Лили Иванова, дама с дълго палто и с вид на личен секретар, двамата режисьори Пепи и Стенли, новото музикално откритие Николай от Горна Оряховица, който отпадна от „Мюзик айдъл”, но пък стана протеже на певицата… Ако това, което се нарича унисекс, е сигнал за лекота, стил и чуждестранна свобода, има го тук. Може да се наблюдава и зад кулисите, и на сцената после, когато започва концертът. Не се знае обаче кой кого зарежда, има взаимност, закачки. Фамилиарност обаче – не, за нищо на света. Ако да си невидим, е алиби за присъствие в този интимен кръг, урокът е за способността да се удържат граници без тиранията на тесногръдието. Ужасно рядко се среща на живо този дух на консерватизъм и либералност, хванати за ръка. Освен това в работна атмосфера не може точно да се прецени кое у Лили взема връх – артистът или мениджърът. Може би това е част от загадката на нейната сценична несломимост. Или повод за демитологизация на прословутите чепатости в характера й. Общуване без бариери Междувременно става ясно, че идеята за този галаконцерт, организиран без видима биографична или епохална причина, е на продуцента Иван Салчев. Но на Лили принадлежи волността дори по сцената да има места за зрители. Там само след час и половина-два ще седнат хора, на които звездата дължи признателност срещу подкрепа и намира начин да им я даде. А тези със закупените билети са дали по 100 лева, за да са в епицентъра на шоуто. По редовете от столове в оркестрината са окачени надписи, някои странни: Иван-гърчето, проф. Вучков, Мирон-доктора. Други са съвсем понятни. Там, където пише „Медиците”, малко преди седем сядат бившите жертви на Кадафи, плюс д-р Ашраф с българската си жена, плюс журналистката Велислава Дърева и общественият застъпник на сестрите Росен Марков. Към края на концерта напрежението се стапя от физиономиите им. И пропяват заедно с петте хиляди души в залата „Детелини”. Зад тях в навалицата погледът открива фолк певицата Глория, краля на попфолка Азис, популярни лица от всякакъв ранг и калибър. Но най-вече – млади хора, страшно много млади хора. Всеки устремен към публична кариера би трябвало да се запита защо Лили Иванова не остана закотвена в соца, който я отгледа. Защо успя да прескочи етикета на провинцията и застоя, прозвището „естрадна певица” и придоби статута на култова фигура с постмодерна многозначителност. Не е време за бързи отговори обаче. Когато залата започва да прелива от правостоящи и главата на парламентарния шеф Георги Пирински се провижда в правителствената ложа като крайче на карфица в купа сено, шоуто трябва да започне. Вечна дебютантка Четиридесет минути преди това Лили е напълно облечена в гримьорната си. Над нея свещенодействат гримьорът и фризьорът, влита и излита композиторът и близък приятел Тодор Филков. С огромен букет вътре хлътват Богдана Карадочева и Стефан Димитров и съжаляват, че не могат да останат поради заетост. Най-удивителното е, че Лили трепери като лист и повтаря: „Страх ме е. Ужасно ме е страх.” Този лайтмотив на дебютантка се чува по пътя до сцената и в предпоследната минута, когато зад кулисите я заобикалят 40 войничета и двама офицери в бойни униформи. Оказва се, че те са от Военномеханизираната бригада в Горна баня, известна някога като Танковата. Става ясно, че предстои изненада с войнишкото участие на финала. Миг преди началото обаче войничетата изглеждат далеч по-изненадани от ефирността и привлекателността на звездата, при това без триковете на фотошопа. Оттук нататък започва двучасов маратон от песни, който би изтощил и олимпийски шампион. Но Лили под прожекторите в черната си рокля, от която от време на време надничат перфектните й крака, дори не се и задъхва. „Нека видим какво ще напишат утре вестниците. Сигурно, че пеем на плейбек, а?“ Злорадството й спрямо заядливците видимо забавлява феновете. Кич или самоирония Дори и присмехулниците биха признали, че е феномен. Пред него май са еднакво безпомощни музиколозите, политолозите, социолозите. Защото, вместо времето да се подиграе над нейното упорство да го победи, Лили се подигра с времето. Наложи се не само над биологичните условности, но и над политическите, а също и над съсловните – колкото и подражателски да са те у нас. Показа, че гласът й е непокътнат, подобно на душа, която следва пътя си. Че за разлика от самозванците умее да се шегува със себе си, с политиците, с критиците, с възрастта си, с клюките и със сарказмите за себе си. Че не се страхува от млади съперници. Че умее да бъде признателна. Да уважава националните митологии със самочувствието, че има място в тях. И дори да рискува да си спечели още една порция ирония на фона на войници, празнични фойерверки и оглушителни салюти от калашник под звуците на патриотично поп парче. Може да е кич. Може да е постмодерна дързост. Кой знае? Може би и тя самата не знае. Така, както храбрият оловен войник не вярва, че ще изгори в огъня.