Хуморът на нападнатите, поради самото естество на тяхното жертвено положение, не се съобразява с обичайните вежливости на мирновременната ирония. Той е безмилостен.

 

 

 

Съпротивата на видимо по-слабия с оръжието на сатирата има дълга история. Проследяването ѝ надхвърля жанровите граници на тази публикация. Няма да се връщам до архипримера на древния израилски цар, победил като младо момче великана с прашката си. Само ще припомня, че освен прашката Давид е имал още и благоволение свише, т.е. – бил е на страната на правдата. Моята задача тук обаче е далеч по-скромна от това да издирвам библейски референции за съвременната хумористична съпротива. Историята с Давид взимам само знаково и ще се огранича в набелязване на няколко характерни събития, свързани с означения феномен в най-ново време и политически тематизирани. Ще се опитам да очертая набързо техните повече или по-малко специфични характеристики. Въпросните топоси на сатирична съпротива срещу силен тоталитарен враг са почерпани най-вече от горещата тема за войната в Украйна.

За да покажа обаче новото в съвременните образци, реших първо да се върна назад към близкото минало и веднага бях споходена от филмовите образи на Чарли Чаплин, чийто малък човек успява по своя си трогателен и понякога нелеп, но винаги смешен начин да се справи с физически и социално превъзхождащия го противник; да суспендира опасността, проигравайки я по неконвенционален и всъщност много забавен начин.

Мнозина все още помнят образа на малкия човек, скитника (The Derelict) от филма „Тихата улица“ (1917), съгласил се от немай-къде да стане полицай в престъпния квартал, държан от „Насилникът“ (The Bully), където никой друг не смее да отиде. Сцената, в която той успява да го надвие, е знакова. Преди да се справи с жалкия дребосък, бандитът демонстрира своята сила, навеждайки почти до земята уличен фенер. Тази именно демонстрация на превъзходство в последна сметка се оказва средството за неговия провал. Героят на Чарли напъхва в наведения газов фенер главата на Насилника и пуска газта[1]. Много е писано за атрактивността на комедийния Давид, който находчиво и забавно се справя със своите безбройни Голиати – лични и съсловни, – с което неизменно носи удовлетворение на публиката.

Но навярно най-мащабният и успешен пример за комическа съпротива не просто от филмографията на Чаплин, а и въобще от историята на кинематографа е „Великият диктатор“ (1940). Там героят на Чарли Чаплин е беден еврейски бръснар, който поради приликата си с Хитлер успява в някаква ситуация да го подмени и да изрече от екрана една от най-пламенните антинацистки речи. Но риториката му не може да се сравни с онзи запомнен за вечни времена образ на Хитлер (във филма Аденоид Хинкел), който се впуска в самозабравен танц с глобуса-балон, а ние чакаме с превъзбудено нетърпение кога той ще се спука в лицето му[2].

Години по-късно самият Чаплин споделя, че ако е знаел тогава – в далечната 1940 г., когато заснема филма – за всички ужаси на концентрационните лагери, едва ли би посмял да подходи с хумор към темата. Тук навлизаме в необозримата тема за границите на репрезентацията на такива съкрушително ужасяващи събития като холокоста. Чарли Чаплин сигурно би замлъкнал пред ужасите на лагерното изтребление, но пък самите оцелели лагерници настояват, че именно хуморът и комическото обиграване на трагедията са им помогнали да оцелеят.

В това ни уверяват авторите на документалния филм „Последният смях“ от 2019 г., които провеждат множество интервюта с бивши концлагеристи и ни представят разкази за спасителния хумор. „Оцелелите имат може би най-ужасният черен хумор“ (gallows humour), казва една от участниците. „Хуморът трябва да е добър, настоява Мел Брукс, не можеш да разказваш тъпи шегички за най-голямата трагедия[3]. Смях в лицето на смъртта. Хуморът е единственото оръжие на гетото.

 

 

И действително – да се върнем години назад в хумористичното минало на болшевишкия период. Вицовете бяха последното и единствено оръжие на потиснатите. Тази съпротива не оставаше незабелязана или недооценена. За политически вицове пращаха в лагерите – в Белене, Ловеч и Скравена. За хумор, насочен срещу комунистическа власт, се умираше. Дори се умираше по особено жесток начин. Както Райко Алексиев, обезобразен и смазан от бой, както Сашо Сладура, убит и измъчван, пребит и захвърлен на прасетата в ловешкия лагер „Слънчев бряг“…

След края на комунизма, в самото начало на прехода, когато антагонизмът между потиснатите и бившите потисници вече беше излязъл по площадите, особено ясно можеше да бъде различен игровият хумористичен стил на опозицията и намръщеният кисел тренд на все още виталната комунистическа власт. Първите правеха пърформанси, мъкнеха връвчици с детски играчки-танкчета, когато Петър Младенов призова „да дойдат танковете“. Появиха се карикатури за „Станковете“… После, когато БСП в стремежа си да се представи като свежа сила, си измисли емблема с четирипръсто момченце, вирнало палец, възникнаха вицове за мутанта Начко (така се казваше червеният герой). После, доста по-късно, при шествията срещу правителството на Орешарски, площадният гений не пожали името му и плакатите станаха неизчерпаем източник на забавление. „Ти Орешарски ли си? Are you nuts?“; „ДАНС with me“.

 

 

Има обаче една решителна разлика между съпротивата със средствата на комическото в изброените случаи и сегашната ситуация с Украйна. И тя е свързана с факта, че живеем във време на мигновена информация, на дигитална война. В деня, дори в часа или пък дори момента на събитията – ние получаваме техните образи, гледаме ги във видеофайлове. Виждаме разпръснатите трупове по улиците на Буча и Изюм (вж. тук и тук) – дори медийната цензура няма време да реагира, защото на фронта има стотици хиляди „репортери“ с телефони, които предават в реално време събитията. Ставаме свидетели на ужасяващи картини, на ранявания и убийства на живо – непосилен за човешкото възприятие перманентен „снаф“. Само допреди година-две голяма част от европейците не бяха виждали труп на човек. Дори на близките си. А сега смъртта е пред очите им в ежедневен порядък. Няма време да се преработят ужасът и скръбта, няма време за рефлексия. И точно там е същественото различие. Хуморът към трагедията на холокоста (позволен единствено на потърпевшите) може да е терапевтично полезен, понеже изважда на светло загнездилите се страхове и ужас по думите на една анализаторка, но днес в случая с жертвите на войната в Украйна няма никакъв мрак и никаква скритост – всичко се случва пред очите ни в реално време. Как при това положение остава пространство за комичното. Как успяват жертвите да се дистанцират от всепроникващата трупна миризма и да произведат победния хумор, на който ставаме свидетели? Сигурна съм, че този феномен ще бъде изследван години напред.

 

 

 

Поради мигновената достъпност до информация за случващото се и също толкова мигновено споделяне на агората на социалните мрежи и различните мрежови платформи, хумористичните топоси избуяват и се развиват мълниеносно от една снимка или репортаж. Няма нужда от фикционални персонажи, сюжети и диалози – всичко е озримостено до предел. Ето например: в самото начало на окупационната офанзива на руската армия се появи репортажът за Змийския остров. Чухме и последния разговор на защитниците на тази база. Руският военен кораб ги увещава да се предадат: „Тук е руският военен кораб….“, а те го пращат „нахуй“. И отговорът им се превръща в боен лозунг: „Русский военный корабль, иди нахуй!“ Повтарят го всички съчувстващи – в мрежата мълниеносно се разпространява видео с грузински танкер, отказващ гориво на руски кораб. Пътните табели са „редактирани“ – не просто разместени, както в Прага 1968 г. – и вместо имената на географските дестинации навсякъде пише „нахуй“[4]. „Руският кораб“ се появява на тениски, на чаши, на пощенски марки. Има и иконография: украински военен в гръб е вирнал среден пръст срещу голям военен кораб. И всичко това – успоредно с обезсърчаващите новини за загиналите и пленени войници от Змийския остров.

 

 

 

Насреща руската пропагандна машина продуцира свои героически фигури, най-известната сред които е тази на бабичката с червеното знаме, която посреща „освободителите“. И колкото и жалка да се оказва в крайна сметка тази история – жената, заедно с болния ѝ мъж в момента са настанени от украинските власти в общежитие, където се грижат за тях, – нейни скулптури биват издигнати в Москва, във Воронеж и в още няколко големи града. Дечица играят сценки, преоблечени като бабата герой, споменават я, както ще чуем, дори в пропагандната естрада. Колкото и да се стараят обаче, този пропаганден идол не може да грабне сърцата. Напротив – възприет като символен ресурс, той отвежда руската страна към познатия образ на сенилната тоталитарна номенклатура.

Друг топос за хумористично обиграване са грабежите, които окупационните войски извършват на овладените за някакъв период територии. Видеа с камиони и танкове, натоварени с плячка, могат да се видят без никакво усилие. Тоалетните чинии, тип моноблок, обикалят мрежата в оригинал и през карикатури и мемове[5]. В крайна сметка подобни кражби оформят образа на окупатора като дивак, непознаващ и най-елементарни битови удобства, а армията се превръща в орда. От репортажите става ясно, че мобилизацията на руска територия тече най-вече в отдалечените колонии – буряти, чукчи, туванци, – от села и паланки. Те дават чудесен материал за осмиване на окупационната армия. Някои от тях – горди с награбеното, пускат в социалните мрежи снимки на монтираните в кухните им тоалетни, или пък си украсяват холовете с отмъкнати от Украйна камери за дистантно наблюдение, които продължават да работят и собствениците им могат от телефоните си да видят интимното пространство на прибралите се вече у дома си крадци.

Но малцина успяват да се доберат обратно до дома със или без плячка. Още по-малко са семействата, които получават обезщетение за загиналите си близки. Широка публичност доби майка, закупила бяла Лада от парите, възмездили загубата. Което пък превърна бялата Лада в устойчив елемент от победната украинска сатира.

 

 

 

Трябва да се отбележи, че хуморът на нападнатите, поради самото естество на тяхното жертвено положение, не се съобразява с обичайните вежливости на мирновременната ирония. Той е безмилостен. „Ваньките“ биват призовавани да носят в джобовете си семена – пшеница, слънчоглед… за да има някаква полза от тях, когато оставят костите си в украинския чернозем. Рекламират се черни найлонови пликове или пък се съобщава за техния дефицит. Мемове с различни известни лица, които си правят селфи с лежащия в ковчег Путин допълват по-ранните с Кобзон. А пък самият Йосиф Кобзон като част от символния ресурс на тоталитарната власт в Русия – и комунистическа и путинистка – е особено любим на майсторите на мемове и сатирични скечове[6]. Но това не е без основание. Той продължава да е все така актуален и след смъртта си. Наскоро по време на концерта си популярна руска естрадна звезда – Валерия – изпълни песен заедно с холограмата на певеца. Тъй че никак не е чудно, че той се е превърнал в устойчив топос на политическия хумор. Когато националпопулистът Жириновски почина, се появиха голям брой мемове, анимации и дори сценки с Кобзон, който го посреща в преизподнята.

Особено дълго обаче се задържа речта на Лукашенко в началото на войната, в която той се опитва да обясни колко е била заплашена Беларус от украинско нападение. „Бульба-фюрерът“ беше монтиран във всякакви контексти – дори на преговорната маса между Радев и Даниел Митов (благодарение на Иван Червенков). Появи се в хорора „Сиянието“ (1980, Кубрик) на мястото на Джак Никълсън, в „Полет над кукувиче гнездо“, между местни пандизчии, сред кокошките на село, в купето на „Мистър Бийн“ и дори под вода. „А сега ще ви покажа откъде се готвеше нападение над Беларус!“, настоява Лукашенко от надгробната си плоча, докато Путин от съседната го гледа с досада. И също, надянал бяла пачка в епохалния балет „Лебедово езеро“, който от времето на пуча през 1992 г. се превърна в знак за край на опасността.

Там е работата, че за разлика от, така да се каже, централизираните хумористични събития от миналото, публикувани във вестници, гледани по телевизията, изработвани от професионалисти – сегашният военен политически хумор на украинците е оръжие, което използват всички и спонтанно. И го използват успоредно с протичането на събитията, които биват иронизирани. Тази общностна активна и творческа реалити-дефамизация на противника естествено нямаше да е възможна без трибуната на различните мрежови платформи. Нейната ефективност може да се проследи по забраните за ползването на различни социални мрежи и медии в Русия, която продължава да разчита на централизираната и наемна пропаганда. Макар спорадично да използва тролски инициативи и зле заснети фейкове – темпото на личното вдъхновение е далеч над нейните възможности.

Ето например във времето, докато Херсон беше все още окупиран, руските военни сили „спасиха“, тоест ограбиха животните от местния зоопарк, и понеже в мрежата изтече видео с грубото отношение към енотите, московската пропаганда се опита да копира възмущението на публиката, превръщайки отвлечения енот във фронтови талисман, за който имаше специално предаване от професионална военкорка, която описва как морските десантчици подарили на животното мъничка морска фланелка, част от техните униформи. Украинците не останаха длъжни и първо написаха официално писмо с предложение да разменят статуята на императрица Екатерина за енота, а после разпространиха обръщение на военнопленник, който сам себе си предлага да бъде заменен за „талисмана“. Популярната група „5’nizza“ пък записа кавър на собственото си парче „Я солдат“ – като „Я енот“, и го публикува заедно с анимация, в която енотът се сражава за Военните сили на Украйна.

Любим топос за издевателски хумор обаче са технологичните несгоди на руснаците – и особено онези, които са свързани с гръмко разхвалваните от тях, уж неуловими ракети, с които Путин и неговите медийни глашатаи плашат Европа още отпреди на инвазията. Заявлението на президента на РФ, че руското оръжие няма аналог – на руски „аналогов нет“, беше разиграно в „анало-говнет“ и дори вдъхнови Коля Серга за поредната убийствено иронична песен. Впрочем за разлика от охолните руски звезди, много от украинските служат в армията и продължават да записват своята музика.  Въпросната безаналогова ракета Кинжал и още по-безаналоговите Сармати са добили почти тотемен статут в руската официална и неофициална пропаганда. Отделни самодейци монтират макети върху частните си коли, националистите правят шествия в тяхна чест, звездите пишат песни за тях. Те на свое място бързо биват усвоени и осмени от украинците. Като например хита на Денис Майданов, по текст на бившия шеф на Роскосмос Дмитрий Рогозин (сам предмет на подигравки и забава) – „Сармат“. Този клип, както ще видите след малко, е скъпо и амбициозно заснет хибрид, обединяващ стария комунистически символен капитал и новите технологични възможности. Финалът показва лично поклонение на изпълнителя пред бюста на изобретателя на ракетата, галено наричана „Сарматушка“[7].

Във военната хумористична надпревара се включва дори правителството, което наскоро се монтира (на зелен екран) пред табелата на Белгород – първия граничещ с Украйна голям град – и приветстваха оттам населението.

Вместо заключение ми се иска да отбележа, че дигиталната среда и социалните мрежи, които бяха взети на въоръжение от руската подривна пропаганда и Пригожиновите тролски фабрики, постепенно се обърна срещу самото Путиново управление, впръсквайки в равна мяра ужасите на войната (която в Русия дори не се нарича война а СВО), недостъпни през официалните медийни канали, и дерогативното обиграване на тази тежка ситуация, което има силно демотивиращ ефект. Руските власти и Роскомнадзор забраниха Фейсбук, Ютюб, употребата на VPN-и, Инстаграм, забраниха дори Уикипедия, но информацията все пак прониква по различни пътища. В тази дейност активно се включват и руските дисиденти, които от сигурните си убежища извън страната също произвеждат значителна сатирична продукция.

Да, Русия е повече от три пъти по-многобройна от нападнатата Украйна и независимо от затрудненията, предизвикани от санкциите, успява да удържа положението с тоталитарни методи, но оръжието, с което никога няма да се снабди и на чийто обстрел е безмилостно изложена, е хуморът на потърпевшите, който се ражда ежеминутно и твори нова паралелна култура.

Тези граничещи с налудност диминутиви на „Сарматушки“, „Соединённых Штатушки“, Россия-матушка и т.н. нямаше как да не събудят творческия ентусиазъм на комиците и така – почти веднага след излизането на руския клип – в Ютюб се появи пародията на Юрий Великий, любим на украинската публика комик, приятел и колега на самия Зеленски. В неговата песен – представена от името на Денис антиМайданов – умалителни форми имат дори наречията[8]. За някой, който не следи редовно развитието както на военните действия, така и на цялата медийна култура, възникнала около тях, ще бъде трудно да разбере този хумор, но за останалите той е изключително забавен със своя находчив минимализъм. Песента иначе покрива събития като бойните загуби на бурятите, вагнеровците, набираните от Пригожин затворници, мобилизираните при евфемистично наричаната „частична мобилизация“ – чмовци; споменава взривовете в резултат от подривната партизанска дейност в самата Русия, които властите наричат хлопòк – взрив без поражения, пукот, а украинците веднага го обръщат в хлòпок – памук, и превеждат като „бавовна“. Има и вътрешни неологизми, люлейюшки (лулей) – изобретение на Олексий Арестович (доскоро неофициален медиен съветник на президента) за официална употреба вместо „пиздюлейники“ – „пут*вци“.

 

 

[1] Easy Street. Directed by Charles Chaplin, Lone Star Corporation, 1917.
[2]The Great Dictator. Directed by Charles Chaplin, Charles Chaplin Productions, 1941.
[3]The Last Laugh. Directed by Ferne Pearlstein, Tangerine Entertainment.
[4] Вж. още тук, тук, тук и тук.
[5] Особено забележителен е фактът, че кражбата на тоалетни чинии е нещо като бойна традиция на съветската/руската армия. В прословутото дело, станало причина за кариерния упадък на маршал Жуков, когато биват спрени 7 вагона с награбени военни „трофеи“ от Германия, Полша и Чехия. Сред тях фигурират 91 тоалетни чинии. Това става повод за „деня на победата“, 9-ти май, казахът Жаннат Ахмедьяров символично да поднесе пред бюста на маршала тоалетна чиния (вж. тук). Още по времето, когато военните действия се ограничаваха на територията на Донецк и Луганск – руските окупационни сили бяха обвинявани в кражба на тоалетни чинии и съответно в мрежата се появиха мемове: например, с Репиновата „Бурлаки на Волге“, които теглят тоалетна чиния.
[6] Вж. още тук, тук и тук. Този мем е на грузинския художник Нугзар Метревели.
[7]Денис Майданов „Сарматушка”. Directed by ParkPatriot.Media, 2022. YouTube, превод и субтитри от мен.
[8]Денис Майданов, „Из Роcсии-Матушки Пёрлись Вдаль Солдатушки…”  [Пародия]. Directed by Юрий Великий, 2022. YouTube, превод и субтитри от мен.