Настроената антивоенно част от обществото е сплашена, деморализирана и разединена. Тя се нуждае от надежда и вяра в по-доброто. Затова се усмихваме зад решетките, а когато се изправим на съдебната трибуна, казваме следното: хора, не сте сами, ние сме тук, ние сме с вас.

Преди една година Иля Яшин, независим политик и блогър, бе арестуван от руските власти за разпространение на „фалшиви новини за руската армия“. По-късно той бе осъден от руския съд на 8,5 години затвор: вината му, според логиката на съда, е в това, че е разказал на зрителите си в YouTube за Буча. На 29 юни 2023 г. годишнината от ареста на Яшин съвпадна с рождения му ден – политикът навърши 40 години. Мира Ливадина и Кирил Мартинов от „Новая газета“ разговарят с политическия затворник за опита му в затвора и поводите за съжаление и надежда.

Иля, често пишеш (чрез твоите адвокати в социалните мрежи) за хора, с които си се запознал на сборките[1], в затворническите автобуси, в конвойните отделения на съдилищата, в килиите на СИЗО[2].Всички те са твърде различни: както онези, които лежат за убийство, така и предприемачите (например като братя Магомедови), или обвинените за разпространение на наркотици. Но нека обобщим, кои са тези хора, какви са техните ценности и ориентири, кой те впечатли най-много?Как се отнасят към теб, политическия затворник?

Не искам да звуча банално, но руският затвор е разрез на цялото ни общество. Тук може да срещнете всякакви хора, независимо от социалния статус и нивото на доходи. При това хора, които на свобода никога не биха били заедно, съжителстват съвсем мирно. На сборките в съда например прекарах време в компанията на лица от списъка с милиардери на „Форбс“ и на младеж, арестуван за дребна кражба на Казанската гара. Сипвахме вряла вода от един чайник и обсъждахме новините от фронта, които тревожеха всички ни еднакво. В затворническия автобус срещу мен седеше генерал от Федералната служба за изпълнения на наказанията (ФСИН), изгорял за подкуп, и брадати момчета от Чечения, обвинени за серия от грабежи. Те обменяха увлечено мнения в кой район на колонията е по-добре и къде би било за предпочитане да попаднат след присъдата. Преди няколко седмици мой съкилийник беше старшина от армията, който се е бил край Сватово още през февруари, а сега е заподозрян за търговия с оръжие. Можеше да се предположи, че между нас ще възникне конфликт, нали аз се изказах публично против войната, а той дойде от тази война. Но не, всичко е спокойно. За някои неща той дори се съгласи с мен след дълги разговори и дискусии.

Затворът събира най-различни хора, с различен житейски опит. Но той също ни учи да намираме общ език с тези, които имат противоположни възгледи и житейски ценности.

Ако делите с някого затворено пространство в продължение на месеци, трябва да се приспособите един към друг и да спазвате правилата на общежитието, да се договорите помежду си, да споделяте насъщното. Налага се някъде да смекчите амбициите си, другаде да проявите толерантност. И няма значение дали вашият случай е политически и всеизвестен, или е най-обикновен. Важно е как се държиш, как се проявяваш в арестантското битие. Ако се държиш като човек, поставиш се правилно в килията и внимаваш за езика си, ще бъдеш третиран с уважение. Ако хленчиш, отнасяш се потребителски към другите и вършиш подлости, ще се сблъскаш с презрение.

Какво от свободния живот се заличава в затвора, оказва се незначително и дребно?

Обикновените кавги, някои дребни стари обиди, разбира се, губят смисъл. В затвора ми писаха няколко човека, с които не общуваме от доста години, защото сме се скарали за някакви глупости. Е, случва се… В момента на кавга възникналите противоречия изглеждат принципни и глобални, а след известно време дори не можеш да си спомниш причината за конфликта, обаче човекът е изчезнал от живота ти. И сега зад решетките получавам писма от приятели от моя отминал живот. От текста е видно, че им е неловко и трудно намират думите. Но тези хора са надмогнали старите обиди, защото искрено се притесняват и искат да ме подкрепят. Ценя много това и приемам тези писма с голяма благодарност, стискайки мислено протегнатата ръка. Ако в подобна ситуация някой преодолее себе си, значи е добър човек. А вашите противоречия, зарити в прах, не струват и пукната пара.

Какво ти казват на свиждане твоите родители? Изобщо как се държат?

Родителите ми се държат направо поразително и аз много се гордея с тях. Разбира се, те бяха наясно, че могат да ме арестуват, ние сме обсъждали това неведнъж и аз се опитах да ги подготвя психически за подобен развой на събитията. Те се сблъскаха с действията на силите за сигурност, когато последните дойдоха в дома им, за да обискират душата ми. И успяха да посетят всички московски специални центрове за задържане, докато ме посещаваха по време на многобройните административни арести. Аз имам опит, но все пак наказателното дело и затворът са съвсем различни неща.

На тях им е много трудно. Въпреки това мама и татко никога не са ме манипулирали с чувство за вина. Нито веднъж не чух от тях фраза от рода на „пощади ни“ или „заеми се с нещо по-безопасно, спести ни нервите“. Те наистина уважават моя избор и това, на което посвещавам живота си. Това е безценно – когато родителите ти не просто те обичат, но и те уважават. То ти дава сили и прави земята под нозете ти по-твърда.

А мама въобще ме поразява с това, че съумява да подкрепя не само мен, но и хората около себе си. Преди моя арест тя не общуваше с журналисти, но през последната година даде няколко направо прекрасни интервюта.

На свижданията с родителите ми общуваме през стъкло с помощта на слушалки. Обсъждаме някои семейни въпроси, шегуваме се. Мама и татко разказват за котката, изпращат поздрави от роднини и приятели, споделят впечатленията си от прочетени книги и филми, които са гледали. Е, и аз говоря за моите затворнически дела… Общо взето, без истерии, сълзи и драми. Стараем се да се отнасяме внимателно един с друг.

Извинявай за патоса, носъжаляваш ли за нещо?

Да, като цяло няма за какво да съжалявам. Живея така, както смятам за правилно, съзнателно избрах пътя си и съм в съгласие със съвестта си. В битов план сега, разбира се, не ми е лесно. Около теб няма близки хора, стените те смазват, а неопределеността е потискаща. Но затова пък имаш усещане за осмисляне на живота… Разбирам: ако съумея да се държа достойно зад решетките, тогава с моя пример ще помогна на много хора.

Това, естествено, не означава, че не ме спохождат размисли. Аз съм на 40 години, но така и не успях да създам собствено семейство – нещо, което в настоящата ситуация предизвиква у мен сложни и противоречиви емоции. От една страна, ако у дома ме чакаха деца, тогава на душата ми, разбира се, щеше да е по-топло. Но от друга страна, навярно е тежко да осъзнаваш, че някъде там твоите деца растат, порастват, а ти си лишен от възможността да участваш в живота им. Освен това семейството на опозиционера често се използва от властите като онази най-болезнена точка, по която те удрят цинично. Успях да го почувствам със собствената си кожа по време на моя кратък брак. И всичко това, разбира се, е тъжно.

Защо никога (и преди войната) не си виждал за себе си възможност да продължиш политическата си дейност извън Русия?

И вие ми простете патоса, но ми се струва, че политикът все пак трябва да бъде с народа си и да споделя съдбата му, а не да дава ценни съвети от прекрасното далече. Това не е камък в градината на заминалите. Като човек разбирам колегите, избрали емиграцията, и не обвинявам никого. Но наистина не знам как някой може да се занимава сериозно с политика, откъсвайки се от своята страна.

Обществената дейност в емиграция несъмнено може да бъде продуктивна и полезна. Може да се развиват доста ефективно информационните ресурси, да се протестира в посолствата, да се подкрепят политическите затворници, да се общува със световната преса и чуждестранните лидери на обществено мнение.

Но да останеш руски политик извън Русия, по моето скромно мнение, е невъзможно. Дори и в затвора можеш. Но в чужбина – не. Ала това е само моята гледна точка, която предопредели решението и избора ми.

Макар че освен политически има, разбира се, и лични причини. Защо по дяволите да си тръгвам само защото моите изказвания и дейността ми не се нравят на стареца, чиито задни части са се сраснали с кремълското кресло? Това е моят дом, който аз обичам и който ми е скъп. Тук е дворът, в който съм израснал. Тук са хората, които харесвам и които се надяват на мен. Тук е гробът на моя приятел. Искам да се боря за правото да живея и да работя честно у дома. Искам да издържа на удара, а не да бягам. И ето, издържам.

Тапите за уши, както казваш, те спасяват от леещия се пропаганден поток от телевизора в килията.Включеното руско радио и телевизия са наистина своеобразно мъчение за попадналите в затвора интелектуалци.Ние тук отдавна не знаем какво е руска телевизия.Кажи накратко, какъв е общият тон на пропагандата днес, какви са тезите, които се сипят от кутията върху главите на гражданите?

Е, честно казано, не се смятам за интелектуалец. Това е твърде гръмко. Пропагандата на Путин обаче е токсична за всеки нормален човек. Постигнах компромис с моите съкилийници: пускаме предимно музикални и спортни канали. Понякога обаче момчетата все пак щракват с дистанционното на някакви помии, на токшоуто на Соловьов или на Скабеева. Това обикновено се съпровожда от диалози, напомнящи Булгаковото „Кучешко сърце“. Съседите казват: поне ще научим новините! А аз отговарям: ама какви новини, това е чиста пропаганда. Те казват: други няма така или иначе! А аз се смея: ами тогава не гледайте никакви, по-добре Клава Кока да продължава да пее. Но ако не успея да ги убедя, тогава да, налага се да слагам тапите за уши.

Впрочем от време на време се насилвам да гледам и пропагандни предавания. Но дозирано: само за да разбера технологията на манипулацията. Зрелището е тежко и разтапя мозъка, защото говорещите глави на екрана непрекъснато крещят и изпадат в истерия. Основните тези обаче едва ли ще ви изненадат, там всичко е обичайно. Целият свят воюва срещу нас, но и целият свят е за нас. Врагът е много силен, защото това е НАТО. Но врагът е слаб, глупав, деморализиран и ние го громим. Икономиката расте, плюем на санкциите, но пари няма, обаче вие се дръжте. Накратко, обичайната кремълска шизофрения, която изкривява мозъците на публиката. Но всичко това е поносимо. Най-голямата беда е пропагандата за нашата национална изключителност и безкрайната омраза, която се лее от екраните. Чиста проба гьобелсовщина.

Тапи за уши, спорт (в следствения арест, където си сега, това е лостът в двора за разходки), писма, твоите многобройни интервюта, книги, редките свиждания с родителите, какво още те спасяваше през цялата тази година и продължава да те спасява?

Основният ми източник на сила, ентусиазъм и вдъхновение са хората. Както се пее в старата песен: „Открих, че имам огромно семейство“. Стотици хора, които идваха по време на съдебния процес, хиляди писма и картички с думи на подкрепа… Море от любов, съчувствие и доброта, в което плувах през цялото това време. Толкова години викаме по митингите: „Един за всички, всички за един“. А сега е без кавички.

Ето, аз се противопоставям на канибалската система заради това, в което всички ние искрено вярваме. И сега всички, които споделят възгледите ми, стоят мислено до мен и ме правят по-силен, не ми оставят никакъв шанс да се откажа.

Повярвайте, ние сме много повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Въобще добрите хора са повече. Просто злото, за съжаление, е по-добре организирано.

Ти, Владимир Кара-Мурза, Михаил Кригер, Алексей Горинов и десетки други известни и неизвестни люде, които бяха осъдени на немалко години за изказвания срещу войната, въпреки това не успяхте да спрете катастрофата с вашата антивоенна позиция. Тя продължава, а арестите се увеличават. Обяснете на тези, които не виждат смисъл в действията ви, какъв е смисълът?

Смисълът е в това да защитим репутацията на нашата Родина и да съхраним нейния шанс за достойно бъдеще. Путин се преструва, че действа от името на целия народ, присвои си статута на национален лидер и дори нарече партията си „Единна Русия“. На Запад също често се съгласяват с това, говорейки за „ужасния руски народ“, който обожава вожда, слял се е с него в милитаристичен екстаз и е генетично непригоден за демокрация. Но ние знаем, че това не е така. Да, Путин има някаква базова подкрепа, той я кова години с помощта на пропагандата и с манипулации. Но и противниците на войната у нас са много, при това говоря не само и не толкова за политиците и активистите. Вижте социалния портрет на обвиняемите по стотици наказателни дела, образувани по текстовете за военна цензура. Студент, пенсионерка, многодетен баща, огняр, железничар, полицай, учител, инженер… Това е народът.

Те са представители на своите социални групи и не могат да мълчат след началото на войната. Зад всеки от тях обаче има много такива хора, които мислят по същия начин, но се страхуват да говорят открито. Настроената антивоенно част от обществото е сплашена, деморализирана и разединена. Тя се нуждае от надежда и вяра в по-доброто. И нашата задача е да дадем на хората такава надежда, да ги ободрим, да им помогнем да не полудеят от натиска, да съхранят жизнеността си.

Затова се усмихваме зад решетките, а когато се изправяме на съдебната трибуна, казваме буквално следното: хора, не сте сами, ние сме тук, ние сме с вас, всичко ще бъде наред. И често виждам в многото и различни писма една обща мисъл. Хората пишат, че е някак неудобно да си посипваш главата с пепел и да се отчайваш неудържимо, след като дори политическите затворници запазват оптимизма си и продължават да се усмихват.

Разбирате за какво става въпрос… Народ, който се е отчаял и е отпуснал ръце, не ще успее никога да победи диктатурата. Гражданите имат нужда от пример, за да изправят рамене. Навални, Горинов, Чанишева, Кара-Мурза, Кригер, Андрей Пивоваров, Дима Иванов и много други дават такъв пример. Това е важното. В това е смисълът.

Дадоха ти 8,5 години затвор.Една година от присъдата вече излежа в следствения арест.Все още не си етапиран, никой не знае къде и каква ще бъде твоята колония, но можем да се досетим (случаите на Навални, Горинов и други подсказват това), че няма да е образцова що се отнася до правата на затворниците, още повече до правата на „политическите“. Какъв е твоят приблизителен списък с планове и задачи за оставащите 7,5 години… И въобще ще се наложи ли да чакаш толкова дълго?

Какъв е смисълът да броим тези години? Въобще в присъдата те могат да изрисуват всякакъв срок. На мен ми дадоха 8,5 години, на Кара-Мурза – 25. Няма да се изненадам, ако сега щамповат още 30 години за Навални. Всички тези числа са спекулативни. Всъщност те отразяват граничещата с безумие вяра на Путин в собствената му безкрайност. Но той ще бъде разочарован. И този стопанин на Кремъл ще отиде в небитието, както и предишният. А промените са неизбежни.

Но е ясно, че Путин няма да си тръгне утре и че всички ние ще трябва да поседим още известно време. Ясно е, че условията, които ме очакват в колонията, ще бъдат по-малко приятни. Нищо страшно: ще издържа и ще измина този път с достойнство.

Ще се опитам да използвам времето си зад решетките, за да опозная по-добре хората и да намеря общ език с всеки. Ще се опитам да чета повече книги и да стана по-умен. Ще се опитам да натрупам ценен житейски опит и да стана по-мъдър.

Изобщо предпочитам да възприемам затвора и колонията като своего рода маратон, бягане с препятствия. Начин да изпитам себе си и да стана в крайна сметка по-силен.

Колко дълго ще продължи моят затвор, сега е дори безсмислено да се гадае. Зависи от това кога и как ще приключи войната, какъв политически манифест ще се оформи в страната след това. Казано просто, моята съдба и тази на другите политически затворници зависи от историческите перспективи пред Русия. Както при гардемарините: съдбата и Родината са едно.

Какво би направил сега, ако беше все още на свобода (вероятно в емиграция)?Как оценяваш работата на независимите медии и многобройните форуми на руската опозиция в изгнание?Какво мислиш за ФБК (Фонда за борба с корупцията, б.пр.), които не ходят на „чужди“ платформи – като срещата на руската опозиция в Европейския парламент?

Много ми хареса историята с правозащитния маратон на 12 юни, който беше организиран и излъчен едновременно от десетки независими канали. Превъзходна идея и отлична реализация. Ето как според мен трябва да се обединява опозицията: около конкретни проекти, които дават практически резултати. И забележете, че никой не игнорира маратона, всички работиха заедно, забравяйки обидите и разногласията. Защото всички разбраха: това е общо, важно и полезно дело.

Разбира се, нямам и нищо против емигрантските форуми, които се провеждат в европейските столици.

Понякога наистина има смисъл да се срещнем, да се изслушаме, да обменим мнения, да си сверим часовниците. Но не бих преувеличавал значението на декларациите, приети на подобни форуми. Както не бива според мен да се драматизира и това, че някой не бил дошъл.

Като цяло ми се струва, че е разумно емигрантската общност да се насочи към проекти с разбираемо и приложно съдържание. Много по-лесно е да се обединим около такива неща. И със сигурност от това би имало повече смисъл, отколкото от съвместни снимки на подобни мероприятия. Ако вече сме се събрали на някакъв форум, тогава е добре да постигнем като негов резултат нещо практично. Знам, че на последния форум в Брюксел например Екатерина Шулман излезе с идеята да се избере омбудсман към Европейската комисия, който да представлява интересите на руската емиграция. Това наистина е полезна и същностна инициатива, която си заслужава усилията.

Вярваш ли, че демократичната политика ще се върне в Русия? Какво би довело до тези промени?Какви хора и социални групи ще донесат демокрацията в путинска или постпутинска Русия?

Мисля, че ако Русия има бъдеще, то е демократично. Алтернативите са изчерпани. Продължаването с империалистическите експерименти е пряк път към граждански сблъсъци и разпад на страната.

Всъщност в нашето общество вече е формиран мощен импулс за демократизация. Имам предвид създаването на нормална държава, в която законите са еднакви за всички, властта се сменя регулярно, а националната икономика е органично интегрирана в световната. Убеден съм, че мнозинството в действителност иска точно това – спокойна, мирна и цивилизована държава. Това желаят както най-обикновените хора, така и много държавни служители и дори представители на елита. Този импулс обаче е изкуствено сдържан. На нас буквално ни натрапват, забиват в главите ни с гвоздеи имперската идея, войнствеността и култа към смъртта. Естественото желание на обществото да живее мирно и щастливо се потиска от пропагандата и репресиите.

Всичко това със сигурност ще доведе страната до смутни времена. Не изключвам дори формирането на военна хунта за някакъв период след напускането на Путин. Но все пак фанатиците сред чиновниците и силоваците, готови с горди муцуни да се превърнат в радиоактивна пепел, не са толкова много. Те също искат да живеят, имат семейства и деца. Затова е напълно вероятно вълненията да завършат със сложни преговори за някакъв компромис между лидерите на демократичното движение и силоваците. Например мирно предаване на властта на народа и свободни избори срещу гаранции за лична сигурност и спокойни старини. Примерите за подобни демократични преходи по света не са толкова малко.

Хората в Русия се оплакват от безнадеждност и безсилие, можеш ли да ги посъветваш нещо – как да се съхранят и да живеят в нечовешките условия на войната и тоталната лъжа?

Човекът се нуждае от човек, затова основният ми съвет е да избягвате самотата. Прекарвайте повече време с хора, чиито възгледи и ценности са ви понятни и близки. Помагайте си взаимно, подкрепяйте приятелите си, разширявайте социалния си кръг. Знаете ли колко хора се запознаха по време на моите съдебни странствания? И сега са приятели.

Абстрахирайте се понякога от информационния дневен ред, не зацикляйте в новините. От време на време трябва да изплувате оттам, за да спасите психиката си. Разхождайте се по-често, отведете близките си сред природата, дишайте чист въздух.

Заемете се с доброволчество. Хранете бездомните заедно с момчетата от „Ночлежка“[3], грижете се за болни в хосписите, помагайте на бежанци. Това ще ви помогне донякъде да заглушите чувството за вина, с която Путин уби всички ни, като отприщи проклетата си война.

Грижете се за себе си и за близките си и помнете, че унинието е смъртен грях.

[1] Нещо като „приемна стая“ за арестантите, когато постъпват в СИЗО или когато им предстои етапиране, тоест транспортиране до съответната колония, където осъденият трябва да излежи присъдата си. Обикновено тясно помещение без прозорци, в което се вземат пръстови отпечатъци, извършва се първоначален медицински преглед и пр. Б.пр.
[2] СИЗО – следствен изолатор за обвиняеми, подсъдими и осъдени лица, които очакват по-нататъшното си етапиране към изправителните или възпитателни колонии за излежаване на присъдата. Б.пр.
[3] Приюти за бездомни в Петербург и Москва. Б.пр.