На 30 юни излиза книга с поетичното заглавие „Пея аз, а планината танцува“. За този свой магически роман, истинска ода за могъществото на природата, каталонската писателка Ирене Солà печелиЕвропейска награда за литература през 2020 година.
„Пея аз, а планината танцува“ (превод: Венцислав Иков, 240 стр., цена: 20 лв., дизайн на корицата: Капка Кънева, Теодор Мирчев) повежда читателя към едно село високо в Пиренеите. Там все още пазят спомена за семейни драми, за вражди, преследвания и граждански войни. Но нищо никога не може да накърни красотата на планината, която съхранява историите, разказвани от поколение на поколение. Виждаме облаците, гръмотевицата, която поразява селянина поет Доменек. Чуваме Долсета, която се смее, когато си спомня, че е била обесена за магьосничество. Запознаваме се със Сио, която сама отглежда двете си деца. В ушите ни звучат тромпетите на смъртта, възвестяващи неизменния кръговрат на живота.
Родена през 1990 година, до този момент каталонската писателка и художничка Ирене Солà има издадени сборник със стихове и два романа. „Язовирите“ е удостоен с награда „Документа“. „Пея аз, а планината танцува“ е вторият й роман – удивително съчетание на легендите от каталонския фолклор с историите на тези, които живеят на това място, отцепено от света и закриляно от планината. Именно с тази книга, отличена с награда „Анаграма“, наградите „Нувол“ и „Каламо“ за испанското издание, наградата „Мария Анджелс Англада“ и Наградата за литература на Европейския съюз през 2020 година, Ирене Солà се утвърждава като уникален европейски творец.
Този издателски проект е финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия.
Ирене Сола – „Пея аз, а планината танцува“ (Откъс)
МЪЛНИЯТА
Пристигнахме с пълни стомаси. Пълни до болка. С черни стомаси с товар от тъмна и студена вода и светкавици, и гръмотевици. Идвахме от морето и от други планини, и кой знае още откъде и кой знае какво бяхме видели. Камъните по върховете остъргвахме като сол, за да не никнат дори бурени. Подбирахме цвета на хребетите и полята, и блясъка на реките и на очите, които гледат нагоре. Когато ни виждаха, дивите животни се свиваха в бърлогите си, извиваха врат и повдигаха муцуна да поемат приближаващия мирис на влажна земя. Покривахме всички като одеяло. Дъбовете и чемширите, брезите и елите. Шшшшшшшт. И всички затихваха, защото бяхме като плътен покрив, който решава кой ще има спокойствието и щастието да остане със суха душа.
След като пристигнахме и след настъпилата тишина, след налягането и след като изтласкахме разредения въздух надолу, изстреляхме първата мълния. Бум! Беше като облекчение. И свитите охлюви изтръпнаха в самотните си къщи, без Бог и без молитва, знаейки, че ако не се удавят, ще излязат пречистени да вдишат влагата. И тогава посипахме огромни като монети капки върху земята и тревата, и камъните и поразителният гръм отекна в гръдните кухини на всички зверове. Тогава човекът каза мамка му!. Каза го на висок глас, защото когато човек е сам, няма нужда да мисли наум. Мамка му, глупако, бурята те хвана! А ние се смеехме хо-хо-хо-хо, докато мокрехме главата му и водата влизаше в яката на ризата му, и се стичаше по раменете и гърба му, а капките ни бяха студени и предизвикваха лошото му настроение.
Човекът идеше от една къща наблизо, кацнала по средата на билото, над река, която сигурно беше студена, защото се криеше под дърветата. Там беше оставил две крави, няколко прасета и кокошки, едно куче и две скитащи котки, жена и две деца, и старец. Казваше се Доменек. Имаше изобилна градина по средата на хълма и недобре обработена земя край реката, тъй като в градината работеше старецът, неговият баща, който имаше плосък като дъска гръб, а земята я ореше сам. Доменек беше дошъл на този планински склон, за да изпробва стиховете си. Да види какъв вкус и какво звучене имат, защото когато човек е самичък, няма нужда да шепне. Този ден бе отишъл да нагледа добитъка и бе намерил шепа ранни гъби, които сега носеше в скута си. Когато той излезе от къщи, бебето заплака, а жена му каза Доменек, сякаш възразяваше и се молеше, но Доменек все пак тръгна. Трудно е да твориш стихове и да съзерцаваш добродетелта, която се крие във всичко, когато децата плачат с онзи писклив звук на прасенце на заколение, който кара сърцето ти неволно да забие по-силно. Щеше му се и да отиде да нагледа кравите. Трябваше да отиде да нагледа кравите. Какво разбираше Сио от крави? Нищо. Телето виеше мууу, мууу. Отчаяно. Нищо не разбираше Сио от крави. И отново изруга мамка му!, защото бяхме бързи, майчице, непредсказуеми и потайни и го бяхме изненадали. Мамка му!, тъй като опашката на телето се беше набола на някаква тел. Телта се беше закачила между две дървета и от цялото това дърпане беше разкъсала задната част на краката на телето, които сега проблясваха разкървавени, отворени и мръсни. Виеше то мууу, мууу, хванато за опашката между двете дървета, а майка му бдеше неспокойна над него.
Под проливния дъжд Доменек се запъти към животното. Краката му бяха добре оформени от толкова търчане из планината в желанието му да си поеме въздух, когато децата викаха твърде много или му дотягаха твърде много, много му тежаха и плугът, и мълчанието на стареца, и всички приказки, една след друга, на жена му, която се казваше Сио и беше от Кампродон, и се беше излъгала, защото я бяха качили да живее съвсем сама в тази планина с мъж, който постоянно се измъкваше, и със старец, който не говореше. При все това понякога Доменек обичаше Сио и все още я обичаше силно. Но толкова му беше дотегнал, мамка му и на Бог, и на Сатаната, този дом. Хората трябва да имат повече време да се опознаят, преди да се оженят. Повече време да поживеят, преди да се сдобият с деца. Понякога все още я хващаше през кръста и я завърташе, въртеше ли я, въртеше, както когато се ухажваха, защото Сио, Боже, Сио, какви крака! Той остави гъбите на земята. Телето мучеше. Доменек се приближи към него с протегнати напред ръце. Постепенно. Говореше му с нисък, укротителен глас. Шшшшт, шшшт, повтаряше. Майката го наблюдаваше с недоверие. От косата на Доменек се стичаха реки. Когато се прибереше вкъщи, щеше да си стопли вода, за да отмие студа и дъжда. Огледа телта, която дереше краката на животното всеки път, щом то се дръпнеше. Хвана здраво опашката, извади ножа и умело отряза оплетената козина.
И тогава хвърлихме втората мълния. Бърза като змия. Гневна. Широка като паяжина. Мълниите отиват където си искат, като водата и лавините са и като дребните насекоми, и като свраките, на които всичко хубаво и блестящо им хваща окото. Изваденият от джоба нож на Доменек проблесна като съкровище, като скъпоценен камък, като шепа монети. Лъскавото метално острие ни отрази. Сякаш отваряше обятията си, сякаш ни викаше. Мълниите удрят където си искат и втората мълния падна в главата на Доменек. Дълбоко, дълбоко навътре, чак до сърцето. И всичко, което човекът видя в очите си, беше черно от изгарянето. Той се свлече на тревата и ливадата опря бузата си о неговата, и всички наши води, развълнувани и доволни, се шмугнаха през ръкавите на ризата му, под колана му, в гащите и в чорапите му, търсейки все още сухата му кожа. И той умря. И кравата хукна като подивяла, а телето побягна след нея.
Четирите жени, които бяха видели всичко, се приближиха. Бавно-бавно. Защото нямаха навика да се интересуват от хорската смърт. Нито се интересуваха от хубави мъже. Не се интересуваха и от грозни мъже. Но сцената беше завладяваща. Беше просветнало толкова ярко, че нямаше нужда да се гледа повече. Ножът беше повикал мълнията и белият пламък беше уцелил главата на човека като мишена, беше разделил косата му на път, а кравите бяха рипнали като подивели, сякаш участнички в някаква комедия. Можеше да се напише песен за косата на мъжа и за гребена на мълнията. В косата му, в песента можеше да се сложат перли, бели като отблясъка на ножа. И да се каже нещо за тялото му и за отворените му уста, и за светлите му очи, които бяха като стъклена чаша, която дъждът изпълваше. И за лицето му, така хубаво отвън и така изгорено отвътре. И за водата, която се лееше като поток по гърдите и гърба му, сякаш искаше да го отнесе. И за ръцете му можеше да разкаже песента, къси и дебели, и мазолести, едната – разтворена като цвете, очакващо пчела, другата – стиснала острието като камък, заседнал в дърво.
Една от жените – тази, която се казваше Маргарида – докосна ръката му донякъде за да провери дали мъжът гори от мълнията в себе си, донякъде просто за да го погали. И когато жените го оставиха и събраха мокрите гъби, които мъжът беше изпуснал, и се наситиха на сцената, тъй като имаха много други неща за правене и много други неща, за които да мислят, тогава, сякаш заразени от тяхното удовлетворение и от добре свършената работа, ние спряхме да валим. Заситени. Разпръснати. И когато се увериха, че сме приключили, птиците наизскачаха насред клоните и запяха песента на оцелелите, малките им стомаси – пълни с комари, настръхнали и бесни на нас. Нямаха много от какво да се оплакват, дори не бяхме пуснали градушка, поваляхме колкото да убием един човек и няколко охлюва. Бяхме повалили броени гнезда, не бяхме наводнили нито едно поле.
Тогава се оттеглихме. Изтощени. И огледахме свършеното. Листата и клоните капеха и ние се запътихме, празни и отпуснати, към друга цел.
Веднъж пускаме жаби, а следващия път – риби. Но най-хубава е градушката. Скъпоценните камъни от лед падат върху селищата и черепите, и доматите. Кръгли и замръзнали камъни. И покриват склоновете и пътеките с ледени съкровища. Жабите валяха като бич. Мъжете и жените се разбягваха, а жабите, които бяха съвсем дребни, се изпокриваха. Олеле! Рибите падаха върху главите на мъжете и жените като благословия, като шамари и хората се смееха, и ги вдигаха нагоре, сякаш искаха да ни ги върнат, но не искаха, а и ние не бихме ги приели обратно. Жабите крякат в коремите им. Рибите спират да се движат, ала не умират. Но както и да е. Най-хубава от всичко е градушката.
- За представяне на книгата по радио и телевизия – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Анна Лазарова, 884 977 027)
- За допълнителна информация, откъси и други материали - This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Юлия Петкова, 899 330 444)
- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Деси Димитрова, 885 425 562)
