Да си буден означава да си свободен и независим, да положиш истината за живота на сигурните принципи на разума и книжовността. Като че ли по този начин можем да обобщим смисъла от усилието на българските духовни герои, успели да пробудят националния ни дух. Ако изобщо е възможно да се се опишат различните националности с една дума, която да се превърне в тяхна емблема, лесно бихме могли да открием определение за нрава на французи, германци, испанци, англичани, италианци или португалци. Но когато следва да потърси, и то не отрицателна за българите, действително ще изпаднем в затрудние. Веднъж, поради ниското ни национално самочувствие, което няма да позволи да се определим безпроблемно нито като твърде жизнелюбиви, страстни любовници, особено гостоприемни или трудолюбиви, и втори път поради обичайното ни черногледство, което без затруднение разпознава отрицателните черти на характера, но изнемогва, когато трябва да открои положителното в българския дух. А то най-красноречиво проличава като че ли в преклонението пред писмеността, знанието, просветата и уважението пред онези хора, които определяме като „будители”.
Двата празника на духа - 24 май и 1 ноември, сякаш говорят за този духовния принос на Българското към Световното – почитта към знанието и духовната будност. Уникалността на преклонението пред будността и бдението над цеността, която задава истинските измерения на свободата и величието.



Денят на народните будители е посветен е на делото на книжовниците, възрожденците, просветителите, духовниците и борците за национално освобождение, съхранили през вековете ценностите на нацията и нейния морал - Йоасаф Бдински, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, поп Пейо, Матей Граматик, Св. Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Добри Чинтулов, Георги Стойков Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов и още стотици радетели за народна свяст и българско самосъзнание. Сякаш бългаската история е история на Будността – един постоянен и неистов призив към осъзнатост, достойнство и свободолюбие. За първи път Денят на народните будители се чества през 1909 година в Пловдив. От 1 ноември 1923 година с указ на цар Борис Трети е обявен за общонационален празник в памет на заслужилите български просветели, посветили живота си да разпръсват „духовна лъча”.
Тогава честването все още е неофициално. Датата не е избрана случайно - според Грегорианския календар на 1 ноември се чества Денят на Св. Иван Рилски Чудотворец–патрон и покровител на българския народ. Тринадесет години по-късно правителството на Александър Стамболийски решава да озакони празника и прави предложение за допълнение в Закона за празниците. Инициатор за промяната в закона е министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски. На 13 декември 1922 г. 19-тото Обикновено народно събрание приема допълнението в закона, с което: „ 1 ноември да се празнува като всенароден празник на заслужилите българи ... Да стане постоянен национален празник в памет на всички труженици за българското национално и просветно-културно възмогване и преуспяване на българския народ”. От 1 ноември 1923 г. с указ, подписан от цар Борис ІІІ, денят е обявен за общонационален празник в памет на заслужилите на Отечеството си българи.
Идеята за почитане на известни книжовници и борци за свобода, идва след тежка духовна и икономическа разруха в живота на българите – робства, войни, мизерия. Празникът носи обединителен смисъл да очертае приноса на Българския дух и да подчертае достойнството на българския народ. След настъпилите политически промени през 1944 г. от 1945 г. Денят на народните будители отпада от списъка на българските празници. След 45-годишна забрава, по инициатива на Общонардоното сдружение „Мати Болгария” и неговият председател д-р Петър Константинов, празникът е възстановен на 1 ноември 1990 г. Със закон за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36-тото Народно събрание на 28 октомври 1992 г. Денят на народните будители официално e възобновен.
"Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни." За него и за правителството, на което принадлежи, въвеждането на новия празник се налага поради следните мотиви:
"Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие всред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното - бяха мили, симпатични явления, които със своята същност трогваха и правеха живота приятен, съдържателен и високо осмислен. Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам - и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото. А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвователност са служили на своя народ; които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот. От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България."

Петър Пламенов