В православното богословие се говори за т.нар. апофатично постигане на Бога – т.е. постигането не на онова, което Той е, а на онова, което Той (като несравним с нищо друго) не е – постигането Му чрез отричане (на гр. ἀπόφασις) на всичко, всичко, което Той пре-вишава. Един невероятен образец на апофатичното Бого-постижение, поразяващ с това, че в него то буквално се вижда, е прочутата икона „Старозаветна Троица“ на преп. Андрей Рубльов (ХІV в.), представяща ни трите единосъщни Лица на Троичния Бог – Отца и Сина и Светия Дух – във вид на Ангели и потънали в предвечното решение за спасителната Жертва.
Нека си дадем сметка, че нищо за иконата на Рубльов не можем да изречем еднозначно. Всичко съзерцавано на нея трябва едновременно и да се утвърди, и да се отрече от очите ни, които – потъвайки в нея – спонтанно и непрекъснато се намират в апофазата на нейната зрима неизречимост.
Съгласете се например, че тутакси, след като постигнем идеалната засференост, само-вдаденост, самопогълнатост на трите фигури на Рубльовата икона (символ на непристъпността и безстрастието на Трите Лица по същност), – в самото това постижение ние вече усещаме и тъкмо противоположното. Усещаме, че този премирен покой тече – тече, без да се нарушава – като сгъстено и даже интензивно вътрешно движение – енергия. И с тази непосредствена парадоксалност очите ни оттук нататък непрестанно ще бъдат изпълнени.
Колчем те потънат в шеметния покой и „ситост“ на композицията, толкова пъти те – в него самия – ще улавят и огромното вътрешно напрежение на „съвета“, на драмата, на жертвеното вричане. Колчем те постигнат царствената непристъпност на Три-Ликото Същество, толкова пъти ще почувстват и мощното течение и излъчване на енергии вътре в Него и из Него. Ще постигат зримо онова, което и изповядва православното богословие – Бог, непостижим по същност е изцяло причастим, изливащ Се в тази Си същност чрез нейните енергии.
И тъй, направете опит: вгледайте се първо в групата на тримата Ангели като цяло, оставете очите си да потънат вътре в нея – в нейния покой, и вижте – вижте, че в този покой самият този покой е струяща като трисвещен пламък енергия. Забележете, че склоненията на главите на тримата Ангели са много прилични на склоненията на пламъците на горящи една до друга три свещи, полюляни от диханието на собствения си зной. Така в един трисвещник внезапното, енергично люшване на пламъка на средната свещ надясно, вместо да духне този на дясната в същата посока, сякаш го възтрепва и привлича към себе си. По същия начин и на иконата главата на централния Ангел – извисена и склонила се към главата на седящия отдясно нему, го привлича в изразителен поклон – почти въздушен, а вихърът на топлината от техния беззвучен диалог обхваща и Ангела отляво, който дълбоко се накланя – заслушва се в това безмълвие… В тази самопогълнатост, значи, е пълно с живот – тайнствен и нечут като полюшването на пламъка на трисвещник и пак като него – интензивен, жарък, горящ живот.
И ето: това е така и същевременно – не е така. Защото тук ние веднага се срещаме с неописуемите очи на Ангелите. Ако в скланянето на главите и в ореолите около тях ние почти физически усещаме прожегването на пламъка, не може да има нищо по-бистро, по-бездънно, по-метафизически-ефирно от тия неизразими очи. Какво зрем ние в тях? Не виждаме ли първо една съвършена съсредоточеност – една вгледаност изцяло навътре, сякаш само вътре изобщо се разгръща всичко и отпред – няма нищо? И веднага, тутакси, в същото време – те и не са в себе си – те са екстатични, пределно екстатични очи, вперени отвъд края на една отворена пред тях безкрайност. Не виждаме ли следователно една само-вглъбеност, която е съвършен екстаз; един екстаз, който е абсолютна само-вглъбеност? Очите ни, вглеждайки се в тези на Ангелите, неволно виждат апофатически. Не са ли те накарани по този начин от Андрей Рубльов загадъчно да постигнат богословската антиномия на вседържителността и все-промислителността на Бога Троица? От една страна, очите на Ангелите сякаш изобщо не гледат на-вън – те нямат нищо вън от себе си, напротив – те имат всичко в себе си, в собственото си същество и всичко зрат и знаят в собствения си дух. И това е тъй, защото иконата ни представя символически Трите Лица на Бога „в Когото е всичко“. От друга страна обаче, погледите на Ангелите са отворени и в една без-конечна, мета-физическа далечина, в която съзерцават светлото зрелище на все-разрешеността на цялата история, на цялото време. И това пак е тъй – защото от иконата ни гледа Бог-Троица, Който е и съвършен и всегдашен Промисъл за Своето – „отпуснато“ в свободата му творение. Не само цялото пространство на всемира е раз-творено в този Промисъл, но и цялото време на творението – от началото до самия му край – е из-текло във вездесъщия му поглед. Бог съзерцава недостижимите „предели“ на цялото пространство и време и вижда онова неизразимо „отвъд“ тях, заради което ги сътворява и промишлява. Погледите на Ангелите са едновременно абсолютно самовглъбени (те зрат всичко в себе си самите) и съвършено екстатични (те про-зират отвъд всичко съществуващо).
Но с това все още не е изчерпано богатството на тия невероятни очи. Едно друго „и да, и не“ ни гледа от тях. Защото ние без съмнение виждаме в тях дълбок, абсолютен покой („покоя на съботата“). И щом го видим – тутакси, в него самия, – виждаме и мощното напрежение, величествената, буреносна печал. Наистина, ако се вгледаме по-продължително в очите на който и да било от Рубльовите Ангели, ние ще потънем в покой, който почти ни потапя със своята мощ. Така очите потъват в световъртежно-спокойната синева на високо, полуденно небе. И да – спокойствието в тях е тъй пълно, тъй повече от пълно, че действително – поражда световъртеж: главоломно спокойствие. И ето, в самия този парадоксален израз, който изричаме спонтанно, ние вече артикулираме противоречието. Тъй като излъчваното спокойствие наистина е главоломно, световъртежно, то вече и вдъхва страх – страховито е, пронизано е извътре от мълниите на неизречим драматизъм и даже – трагизъм. Пред нас е съвършена икона на Троичния Бог, Който, при все че е абсолютно безстрастен, открива царствено-невъзмутимите Си недра като място на Кръстна Жертва – Жертва, в която и постигаме Неговата величавост. И понеже – според откровеното на вярата – Агнецът е заклан в небесата „от създание мира“, то и Жертвата – пред-временно, вечно вече из-вършена и за-вършена в Божия Промисъл, се съзерцава в неизразимото тъждество на покоя и трагизма, на трагизма и покоя, струящи от промишляващите очи на Три-личната Единица. Забележете сега как тази антиномичност е продължена и в цялостните пози на тримата Ангели. Забележете колко изразителна сила има в техните плещи и в торсовете им. Торсовете на тримата са мощно-експресивни. Видно е, че всеки един от седящите излъчва чрез позата си на трапезата, чрез обрата ѝ – послание към всеки друг и същевременно – отеква, поема на плещите си мощното излъчване на другите. Ако склонените една към друга глави си шептят и се вслушват в безмълвните трептения на „пламъчната“ беседа, торсовете си повеляват и се покоряват. Това е видно, това е невероятно изразително, но… вижте – до такава степен няма и никакво усилие, никакво напрежение в позите, та сякаш Ангелите и нищо нито обсъждат, нито решават, нито повеляват, а всъщност – почиват, почиват в царствените си осанки един до друг и един с друг. Ето защо – тутакси, след като сме видели, че на иконата Тримата се обричат на драматично, решаващо дело, ние трябва да признаем, че те и никакво, никакво усилие не извършват в този момент. Волята им е пределно, напълно прозрачна един за друг, те са в пълно, в повече от пълно съгласие помежду си и това е също толкова ясно видно на иконата. Та вижте колко царствено извисен е Ангелът в средата, вижте колко строго изправен на седалището си е този, седящ от дясната му страна, колко мирен в грацията на поклона си е седящият от ляво. Да, това е угощение, това буквално е трапезата на вечния „съботен покой“, покой на съботата, в който Бог отвека почива от „всички дела на Своите ръце“. И в същото време пак, отново, както го и открива Сам Синът Божий за вътретроичния живот: „Моят Отец и до днес работи и Аз работя с Него“ (Иоан. 5:17). Което и се зре в невероятната мощ на този „съботен покой“, в невероятната мощ на тия царствени торсове, осеняващи се и отекващи се един други.
Да се вгледаме сега в ръцете на Ангелите върху трапезата. По същия начин ние пак не можем да кажем еднозначно с какво са заети те. От една страна, тези десници безспорно извършват свещено-действия; но от друга – те и си дават знак за нещо, а от трета – също тъй почиват в дълбок, иератичен покой (особено тези на централния Ангел и на този, седящ от лявата страна на масата). Ръцете на тримата безспорно се угощават, обгрижват всяка своя съсед и затова жестът на всеки е подчертано канещ, посвещаващ, отдаващ. Можем да отбележим дори, че пантомимиката на ръцете е като че ли единствената недвусмислено артикулирана диалогичност – контрастираща в това отношение с безмълвната и чисто „енергийна“ беседа на главите и торсовете. И все пак – и тук също – ако се опитаме да изразим конкретния смисъл на жестовете, ние ще бъдем принудени да признаем тяхната безкрайна енигматичност. Забележете, че всяка от десниците отправя своя жест колкото към Чашата в средата на масата, която е сякаш главната „тема“ на тази пантомима, толкова и към всеки един от съседите. Ето вижте: централният Ангел като че ли посвещава и заповядва нещо на Ангела, дълбоко склонил се от лявата страна на трапезата. Но той прави своето повеление-указание чрез Ангела, седящ от дясната му страна, защото несъмнено нему той сочи левия Ангел. Или може би централният Ангел пита с жеста си Ангела отдясно – пита го нещо, свързано с левия Ангел? Но възможно е това сочене и изобщо да не е нито заповедно указание, нито въпрос, нито дори „сочене“, а да е благославяне на Чашата, лежаща между двамата му съседи. Вижте по-нататък: ръката на Ангела седнал отдясно на трапезата, като че ли до-артикулира заповедния жест на централния, потвърждава го, благославяйки Чашата за Ангела насреща си. Но наистина ли за Ангела отляво я благославя той, или за него и за Ангела в средата, който пита за нея? И отвръща ли той изобщо на жеста на средния Ангел или напротив, инициативата за цялата пантомима изхожда от него – от неговото благословение на общата трапеза? Вижте накрай и десницата на левия Ангел. Тя като че ли отвръща на жестовете на двамата, но отговорът е изразен с такава прибраност на жеста в себе си, та може да се помисли, че ръката му и съвсем не участва в пантомимичната беседа, а просто почива на бляскавата повърхност на масата. Или пак посяга към Чашата? Или е посегнала към нея – тя, първа, а останалите двама си сочат един на друг този неин жест и го благославят. Ние не можем да отговорим с положителност на всички тези въпроси и не можем, защото жестовете на Ангелските десници колкото говорят, толкова и мълчат. Мълчат, защото са многозначителни и са многозначителни именно защото иератично мълчат.
Всъщност има една изящно-парадоксална и същевременно – богословски изразителна динамика в безмълвния живот на трите фигури, която непременно трябва да забележим. Защото видно е, че техният живот е най-безмълвен и най-непостижим в най-словесното у тях – в очите и в лицата им. И същевременно – най-експресивен, най-многозначен е този живот в най-безмълвното – в пантомимиката на ръцете на Ангелите. С други думи – има едно парадоксално и значимо вертикално „проговаряне“ на Троичната Тайна, която немее в очите и се иззримостява като жест, като знак – в ръцете на небожителите. Очите са самото Същество на Божествената Тайна (и затова в тях тя е тайна) – ръцете са нейната енергия, която я изявява (затова в тях тайната се излъчва). И антиномиката на говорещите очи, които безмълвстват, и на безмълвните ръце, които говорят, е дълбоко символична. Същността на онова, което е Троицата, е непостижимо в Самата Нея, но то се откровява – в тази си непостижимост – в Нейното домостроително дело – делото на енергиите, на излитието на даровете от Жертвената трапеза. Забележете следователно тази динамика в експресията на Троичния живот на Рубльовата икона. Погледите – в които е Божествената самост на Трите, вечният им общ Промисъл, са най-непристъпни, безметежни и самовглъбени. Контактът с тях, а и контактът между тях – между погледите на Тримата – е най-неуловим. Плещите и торсовете – явяващи Божията мощ, са царствено-самоудовлетворени и непоклатими, но вече са и осезателно лъхащи сила – резонансът от тях и между тях е доловим. Накрай – ръцете, свързани с Чашата (единствения „екстериорен“ на тази духовна сфера „предмет“ – Чашата, в която ще се излее жертвената Кръв) и символизиращи делото Божие, предвечно решено и решавано в лоното на Троицата – са най-красноречиви, най-говорещи. Свещенодействието на Троичния живот се излъчва от техните изящно благославящи пръсти. Колко деликатно и колко парадоксално – зримо богословие на същността и енергиите!
