На 2 юни излиза от печат дългоочакваната есеистична книга „Между полетата на страницата. Размисли за удоволствието да се чете и да се пише“ от голямата италианска писателка Елена Феранте.
„Между полетата на страницата“ (превод от италиански: Ния Филипова, 144 стр., 22 лв.) съдържа три лекции, три „майсторски класа“ за широка публика, продължаващи традицията на eмблематичните Lectiones Magistrales на изтъкнати литератори, чието начало е положено от Умберто Еко в Болонския университет през първите години на XXI век, и едно есе за конференцията на италианисти, посветена на Данте и други класици. Тези мъдри и кипящи от енергия текстове показват какво означава да си жена, която се е посветила на четене и писане.
Като цяло вярвам, че усещането, което изпитвам при писането – също и всички затруднения, които си навличам с него, – има нещо общо с удовлетворението, че успявам да се вместя хубаво между полетата, и едновременно с чувството за загуба, за разхищение от това, че съм успяла.
От неудържимото, „конвулсивно“ писане, което не признава полетата на страниците, граници и червени линии, през изворите на вдъхновение, пресъздаването на „живия живот“, „лошия език“, исторически чужд на истините на жените, до „сладостния нов стил“ на Данте, продиктуван от Любов, и поетическия образ на Беатриче, роден от ребро Дантево, Елена Феранте черпи щедро от богатия си опит на читателка и романистка и от творчеството на световни писатели и поети. За да ни поднесе оригинални и ерудирани тълкувания на теми, обединени от преклонението пред дара на словото и дарбата за художествено слово. И неусетно да въвлече слушателите и читателите в магията на приключението „литературно писане“:
Да пишеш, предполага да се настаниш във всичко това, което вече е написано – голямата литература и комерсиалната, ако трябва, сериозния роман и забавните четива, – и да си създадеш в границите на собствената вихрена, препълнена индивидуалност на свой ред нещо свое. Да пишеш, означава да овладееш всичко, което вече е било написано, и да се научиш полека-лека да харчиш това огромно богатство.
Световната си популярност Елена Феранте дължи на неаполитанската тетралогия, започнала с романа „Гениалната приятелка“ – проникновен епос за израстването на две момичета, а и на цяло едно поколение в покрайнините на Неапол през втората половина на миналия век. У нас италианската писателка, бранеща ревностно своята анонимност, е позната още от 2009 г., когато излезе романът й „Дни на самота” в превод на Дария Карапеткова. „Тягостна любов”, „Дни на самота“ и „Непознатата дъщеря“ оформят своеобразна поредица от трилъри на съзнанието, в които семейните взаимоотношения са издълбани реалистично и дистанцирано, със сурова страст. Книгата с есета „Между полетата на страницата“ намери място в няколко класации за най-търсени заглавия отвъд океана още с излизането си. Според The Oprah Magazine изданието съдържа решителни и прями есета, отличаващи Феранте като „оракул сред писателите“. В тях авторката на прочутата неаполитанска тетралогия предлага рядък поглед върху изворите на своята литературна енергия, пише за литературните влияния, за своите битки и за формирането си като читател и писател.
Елена Феранте - „Между полетата на страницата“ (Откъс)
Дами и господа,
Днес започвам с правило, което си създадох между шестнайсет- и седемнайсетгодишна възраст. Пишещият – отбелязах в една тетрадка, която още пазя – има задачата да облече в думи подтика, който дава и който получава от другите. Подсилих тази формула с цитат: „Кажи го както си е“ от „Жак Фаталиста и неговият господар“ на Дени Дидро. По онова време не знаех нищо за книгата на Дидро, фразата ми я цитира веднъж като съвет една учителка, към която бях привързана.
Като момиче бях пристрастена към реалните неща, исках да ги очертая, впиша, опиша, предпиша, дори да ги обявя извън закона, ако е необходимо. Не се сдържах, планирах да се преобърна върху света, в другия, в другите и да разкажа за тях. Мислех: всичко това, което случайно стимулира раждането на разказ, е там вън и идва върху нас, ние отиваме върху него, смесва ни, смесва се. Вътре – вътре в нас – няма друго освен крехките механизми на нашия организъм. Това, което наричаме „вътрешен живот“, представлява непрекъснато проблясване на мозъка, който иска да се материализира във формата на глас, на писане. Затова се оглеждах наоколо в очакване, за мен тогава писането имаше главно очи: потрепването на жълтото листо, лъскавите части на машината за кафе, безименният пръст на майка ми с аквамарина, който излъчваше небесносиня светлина, сестрите ми, които се караха в двора, огромните уши на плешивия мъж със синя престилка. Исках да бъда като огледало. Събирах фрагменти в едно според преди и след, вмъквах ги един в друг, получаваше се разказ. Случваше се непринудено, правех го непрекъснато.
После мина време и всичко се усложни. Започнах да обявявам война на самата себе си: защо това, защо не онова другото, добре е така, не е добре. В рамките на няколко години вече ми се струваше, че не умея да пиша повече. Нито една моя страница не беше на висотата на книгите, които ми харесваха, може би защото бях невежа, може би защото бях неопитна, може би защото бях жена и следователно сладникава, може би защото бях глупава, може би защото нямах талант. Всичко ми се получаваше сковано: стаята, прозорецът, обществото, добрите, лошите, техните дрехи, техните изрази, мислите, предметите, които оставаха безучастни дори когато бяха одушевявани. А после и гласовете, диалектът на моя град, който при писането ми създаваше неудобство. Веднага щом го записвах, звучеше дистанцирано от истинския и дразнеше вътре в хубавото писане, това, на което се стараех да съм способна.
Искам да дам кратък пример, взет от моите бележки отпреди много време: аквамарина на пръста на майка ми. Беше истински предмет, съвсем истински, и все пак нямаше нищо по-неустойчиво вътре в главата ми. Местеше се между диалект и литературен език, в пространството и във времето заедно с нейната фигура, ту ясна, ту объркана, винаги придружена от моите чувства на обич или неприязън. Аквамаринът беше променлив, част от променлива реалност, от една променлива мен. Ако все пак успявах да го запечатам в някакво описание – колко много се бях упражнявала в описания – и му придадях небесна светлина, вече вкаран в тази формула, камъкът загубваше своята същност, превръщаше се в моя емоция, мисъл, чувство ту на удоволствие, ту на смущение и ставаше матов, сякаш беше паднал във вода или аз самата бях духнала върху него. Това помътняване не беше без последствия, клонеше някак неусетно да ме накара да повиша тон, като че ли по този начин можех да възвърна блясъка на камъка. По-добре – казвах си – да напиша „бледосиня светлина“. Или никаква светлина, достатъчен беше цветът, бледосин аквамарин. Ала бях недоволна от това ин/ин, ровех в речника и пишех синчец, цвят на синчец, после защо не цианов. Това ми изглеждаше действащо: цианов аквамарин, аквамарин с цианова светлина. Но също и светлината на цианов аквамарин – или циановата светлина на аквамарина – се разстилаше заедно с образите, които извикваше, върху историята на майка ми, върху прототипа на неаполитанска майка, който изграждах в яростно несъответствие с диалектния ѝ говор. Добре ли беше, лошо ли беше? Не знаех. Знаех само, че това малко прилагателно сега искаше да ме накара да изляза от една сива история от реалния живот и да навляза в една черна история, почти готическа. Тогава се измъквах бързо, но с неохота. Следователно махаме „цианов“. Ала вече бях загубила увереност: истинският пръстен, който именно като истински предмет от мое истинско преживяване би трябвало да придаде истинност на писането, изглеждаше неизбежно фалшив.
Отклоних се малко с аквамарина, за да подчертая, че моето призвание за реализъм, преследвано с инат още от юношеството, в един момент се промени и прерасна в констатация за неспособност. Не можех да постигна точно възпроизвеждане на реалността, не бях способна да наричам нещата такива, каквито бяха. Правих опити с фантастичния разказ, мислейки, че е по-лесен, изоставих го, пробвах завои към неоавангардизма. Но необходимостта да се закотвя в реално случили се истории на мен или на други беше безспорно силна. Изграждах персонажи, като ги моделирах по хора, които бях познавала или познавах. Набелязвах жестове, начини на говорене както ги виждах или чувах. Описвах пейзажи, преминаването на светлината. Пресъздавах социални напрежения, различни икономически и културни среди. Въпреки че ме дразнеше, отреждах място на диалекта. Общо взето, трупах страници и страници с бележки, взети от моя директен опит. Но колекционирах само разочарования.
- За представяне на книгата по радио и телевизия – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Анна Лазарова, 884 977 027)
- За допълнителна информация, откъси и други материали - This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Юлия Петкова, 899 330 444)
- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Деси Димитрова, 885 425 562)
