Възможно е, мисля, не само да познаваш себе си по изопачен начин, но и да живееш себе си по изопачен начин. Възможна е изопачена екзистенция, изопачено в самото себе си за самото себе си съществуване.
Така съществуването като неизменна идентичност вече не е истинско лично съществуване, а обладаност от депресивен бяс. Абсолютизираната не-завършеност на съществуването пък е обладаност от циничен бяс. Депресия и цинизъм. Колко често човешкото съществуване е минимализирано в тези два модуса! Калко често поради това то е минимално съществуване – минимален живот, vita minima…
Бесът на депресията се проявява като особено преживяване на моята вътрешна времевост. „Ново не може да има“ – нашепва този бяс – „защото вече сме някакви“. Винаги вече „сме“ и винаги сме „някакви“. Ние сме напълно слети, отъждествени сме със своята обективация. Бъдещето е само продължаването и „развиването“ на онова, което „съм“, и значи не е истински ново, не е поднасяне на ново, а само продължаване, многоточие, след точката на „казаното“. Едно екзистенциално „и т.н.“ „Ще изляза в чужбина?“ „Но нали навсякъде съм българин“. „Ще започна нова работа?“. „Но нали съм (например) счетоводител“ „Ще ида там, където никой още не ме познава?“ „Но нали и там ще съм, който съм“…
Една безкрайно унилост, една основна унилост има в тази характерологична самопредаденост на обективацията, която „отвътре“ подяжда порива. Самото ми тяло може да станe оръдие на депресивния бяс. То може да започне да се преживява като самата „натрупаност“, като принципна екзистенциална „утайка“. Тялото ми е това, с което в новото „сега“ съм… „същият“, т.е. „бившият“. Тялото ми е принципно бившето-във-всяко-ново-сега. Тялото ми като „биографична натрупаност“, като самата обективираност, удушава дишането на времето, унищожава чувството за живота като непрекъснато навлизане-в-хоризонт. В „новото“ непрекъснато присъства едно „същото“ – едно „същото“ тежко го изпълва и го оскучава, и това „същото“ в „новото“ съм… сам аз.
Цъфналото дърво отсреща е безумно ново, избликнало от „продължаването“, изтръгнало се от „следването“, появило се събитие. А ето, очите ми, които го срещат са „бивши“. Аз гледам дървото от своята „станалост“, от своето продължаващо „минало“. „Бившият“ се среща със „сегашното“. Тялото ми е минало, биографична „станалост“ присъстваща при „сега“. Кой присъства тук, в тази пролет-събитие? Присъства „онзи“, винаги все „онзи“. За него няма истинско участие в събитието, защото той не е в събития, а в битие (то си). Онова удушливо усещане, че „сега“, в този момент, тук, живее и диша моята биографична „натрупаност“, от която нищо не се „изветря“, че този никога не бил, нов момент, е тягостно осквернен от изпълненост с „онзи, същия от преди“, че заради „него“ не може да има истински ново. Това е живот, който вече може само да се пре-прочита в нови и нови контексти. „Биос“ като „графос“ – биография, която макар че не пречи на дробовете ми да поемат въздух, пречи на съществото да поеме новостта на този въздух, да бъде ново в този въздух. Това усещане създава една особена душевна перспектива – перспективата на гледащия от една винаги настояща точка, перспектива на участвуващия-от-дъното.
Едно усещане на присъстващ на повърхността на ставащото екзистенциален удавник.
И обратно: бесът на релативизацията – усещането за невъзможност за цялост, за „завършеност“ на каквото и да било в мен, прави от мен вечна относителност. Прави любовта ми лишено от клетвена отговорност, нищо не обещаващо „настроение“, прави от устоите ми никога неизпитани докрай проблематичности, чиято проверка вечно предстои, чиято неустойчивост е винаги възможна. Моята вътрешна саморелативизираност води до лишеността от един основен екзистенциал – вярата. Вярата е „стълб“, вярата е гръбначният стълб на духовното ми съществуване. Онова „всичко е възможно“ на релативизиращия бяс прави от безгръбначната душа кълбо от екзистенциални влечуги, които вечно се заплитат, за да се разплитат и заплитат отново. Вътрешният „аз“ не знае силуета си, не знае има ли силует и какъв е той. Не-верието е същностен автоцинизъм, а автоцинизмът е типична черта на vita minima.
Нека си представим сега тези два бяса заедно. Те са се заловили здраво за ръце и в същото време се теглят в противоположни посоки. Извършват без-умно, гаврещо се и гротескно действие, точно както дяволите по фасадните сводове на готическа катедрала – смешно и отблъскващо, танцуващо и вцепеняващо. Трябва да се разкъса тази шутовска хватка на времевите бесове и животът ти вместо депресивна „скука“ и цинична „ирония“ ще стане интересен. Интересен в етимологическия смисъл на тази дума. Защото „inter esse“ на латински значи „битие-между“, т.е. битие в простора на риска, на перманентната новост и на перманентната отговорност, на интензивното аз-във-всеки-момент, под погледа на Бога.