Когато в поредица от хоръри и биографии се появи филм за Салвадор Дали, какво бихте си помислили? Че е сюрреалистична „ужасия“ или животоописателна „холограма“?
Изненадващо не точно, макар че сигурно щеше да е любопитно да се види. В относително обемната, но предимно телевизионна филмография на Мери Харън игралните пълнометражни заглавия са едва шест и доскоро никое не можеше да се мери с ефективността на „Американски психар“ (2000, по романа на Брет Истън Елис). Все още е така.
Тя дебютира с опита на Валери Соланас да убие Анди Уорхол (1996), по-късно е заинтригувана от порноскандала с Бети Пейдж (2005) и от „семейството“ на психопата Чарлс Менсън (2018). Редувайки сензации „по действителен случай“ и хорър сюжети, през 2022 г. канадската режисьорка дебаркира в ДалиЛенд – света на късния Салвадор Дали, наситен със страхове и партита, които да прогонят страховете, обгърнат от всепроникващото присъствие на застаряващата, почти канонизирана Гала…
За нуждите на този „ДалиЛенд“ не е важно каква част от „наетата“ история отговаря на истината, също както няма значение кой е Джеймс и съществувал ли е някога (самият му работодател го е забравил, десетина години след като младият американец напуска къщата в Портлигат!). Филмът на Мери Харън не се стреми към такъв тип автентичност, защото и без нея постига алегорично-сюрреалистичен синхрон с творческата енергия на „най-великия жив художник на нашето време“. Както не търсим достоверност в лудостта и нейните механизми, така е безпредметно да се изисква „вярност с оригинала“ от концепцията на интерпретация, съсредоточена върху контраста между безсмъртието на изкуството и тленността на човека.
Пищните партита в покоите на Дали в Ню Йорк от 1973 г. ни представят художника и съпругата му Гала, заобиколени от млади хора, които поддържат тръпката им към живота и отклоняват усещането за безмилостното настъпление на старостта. Пътуването на зрителя из ДалиЛенд се осъществява „с любезното съдействие“ на младия Джеймс, почитател на изкуството, служител в галерия, получил неочаквана възможност да се превърне в личен асистент на Салвадор Дали за няколкото седмици, предшестващи важна изложба. Може би пътуването щеше да е по-интригуващо с по-малко безличен гид, но умишлено или не, наблюдението на Джеймс напомня за присъствието на безименен зрител пред омагьосващото платно „Дали и Гала. Разпадане“.
Сценарият на Джон Уолш (съпруг на Харън) изхожда от предпоставката, че в залеза на своя брак всеки от съпрузите по свой начин е бил травмиран от неумолимия ход на времето и това до голяма степен се отразява на взаимната им зависимост. Така отвъд магията на лукса и привидния разкош, в който тъне животът на семейство Дали, се спотайват страховете и слабостите на твореца, естеството на връзката му с Гала и тази с него самия. Главозамайващият декаданс на средата контрастира с ретроспективната меланхолия, завладяла един легендарен художник, „осъден“ на строг работен график, за да задоволи изискванията на социалния си живот (и апетита на жена си за млади любовници). Представата за смъртта… Нищо не го ужасява повече и в същото време стимулира неговото вдъхновение. Боите изчезват, за да се превърнат в реалност…
Опитът за интрига изглежда малко занемарен, особено що се отнася до усилията на Джеймс да проследи нередностите с творбите и финансите на Дали. Но Бен Кингсли в ролята на маестрото е превъзходен, съчетавайки фантазията, уязвимостта, хаоса, който предизвиква около себе си, и хлапашкото непокорство на енигматичния гений. Превъплъщението му придава едновременно усещане за човечност и божественост на персонажа – основна съставка за успеха на това интровертно пътуване в един живот, в който огромната слава е неизменно свързана с безпокойството да усетиш как избледнява, но се появява и универсалната неспособност да приемеш неизбежното.
Барбара Сукова в ролята на търпеливата и манипулативна Гала предизвиква както омраза, така и съчувствие. На преден план е изведена амбивалентността на образа – обожавана жена и муза, която страда от публично отреденото ѝ място в сянката на Твореца, търсеща отдушник и отмъщение за нараненото си его в „дребни“ изневери. Конфликтите между нея и Дали са едновременно провокация и следствие – от неразбирателствата и от осъзнаването, че двамата се нуждаят един от друг.
Най-забележителните сцени в „ДалиЛенд“ обаче са тези със сюрреалистичното отстранение, доста различно от стилистиката на самия Салвадор Дали. В тях възрастният творец се връща в спомените си и наблюдава младото си аз (в магнетичното изпълнение на „неприемливо скандалния“ Езра Милър). Защото прибавят освежаваща емоция към общо взето рационално-воайорския психологически портрет на едно налудно-гениално творческо битие. Вярна на аналитичния си стил, Мери Харън прави интересни наблюдения с подкрепата на качествени актьори, но така и не успява да въвлече действащите си лица в жизнена фабула, достойна за безграничното въображение на маестро Дали.
