Разговор с Валерия Минева за премиерата на „Астория“ по пиесата на Юра Зойфер. Софийската публика може да види представлението на 22 май в Студентския дом

Валерия Минева – Лира, е родена на втори март 1993 г. Открива магията на театъра още като дете. През 2015 г. завършва актьорско майсторство за драматичен театър в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ в класа на доц. Леонард Капон. В трупата на Театър Хенд в Пловдив придобива опит в драматични постановки и куклени представления за деца. Разказите ѝ печелят национални конкурси, а през 2018 г. дебютната ѝ пиеса „Транзит“ е отличена в конкурса на Театър „София“ за съвременна драматургия. Пиесата е поставена на сцената на Драматичния театър „Рачо Стоянов“ в Габрово с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“. Там поставя и детския спектакъл „Приказливко в Страната на думите“. От 2019 г. Валерия е свободен артист и осъществява различни проекти: „Сонетите“ – видео версия на сонетите на Шекспир, и „Изкуството да бъдеш човек“ – аудио сборник с авторски разкази. Завършва магистърска програма по режисура в НАТФИЗ в класа на проф. Пламен Марков. Представлението „Астория“ по пиесата на Юра Зойфер – известен виенски артист, кабаретист и писател, който загива през 1939 г. само на 26 години в концлагера Бухенвалд. Това е първият проект на новосформираното Сдружение „Транзит“, което Валерия основава заедно със свои колеги артисти.

Как се появи вашият псевдоним?

Когато бях на 14 години, се записах в младежкия театър „Приятели“ в Пазарджик. Валерия беше прекалено дълго име за останалите деца в школата. Затова започнахме да измисляме как да ми казват. Казваха ми Лира, Лира, Лира… и аз лека полека започнах да се представям така, защото много ми допадна.

Първата ви постановка като режисьорка – „Глупаци“ от Нийл Саймън, е една от най-играните пиеси в Европа. Втората – „Астория“ на Юра Зойфер, пък за първи път се поставя у нас.

Не бях се замисляла, че са в двете крайности. Наистина за разлика от Нийл Саймън Юра Зойфер не е познат. Може би защото умира в концлагера Бухенвалд едва на 26 години. Наскоро участвахме в творческа среща в Драматичния театър в Русе, посветена на неговото творчество. Там научих, че има режисьори от различни точки по света, от Америка, от Южна Африка, които се вълнуват от текстовете му. Оказа се, че филмът Don’t look Up, нашумял по Нетфликс, също е по пиеса на Зойфер – „Краят на света“. И двамата автори ме привлякоха с хумора си. Не съм мислила дали са познати на аудиторията. Просто ме провокира текстът, защото и в двете пиеси има сатира и осмиване на политическа ситуация. На този етап от развитието ми това все повече ме вълнува. 

Как се срещнахте с „Астория“?

Търсех текст за втория семестър от обучението ми по режисура в НАТФИЗ. В библиотеката на академията има принцип, че когато четеш нещо и го оставиш в читалнята, но не искаш да го прибират по рафтовете, слагаш една бележка отгоре: „Чете се. Не пипай!“. Така аз видях сборника на Юра Зойфер на едно бюро. Заглавието му е „От рая до края на света“, което веднага ме привлече и ми стана любопитно кой е този автор. Освен това и бележката отгоре: „Не пипай!“ ме провокира да пипна.

Всички участници в постановката са куклени актьори. Защо?

Защото имах намерение да използвам куклени похвати, клоунада. Идеята за сценография от плоски дълги ластици, опънати от тавана до пода, които актьорите обиграват свободно, създавайки етюди, различни картини и пространства, се роди в самото начало. Чрез тях исках да подчертая гротесковите персонажи и стилистика. Знаех, че ще ми е по-лесно да реализирам идеите си с куклени актьори. Аз имам и пристрастие към тях, защото съм възпитаничка на доц. Леонард Капон и знам, че специфичното въображение което търся, ще го открия при куклените актьори. Много от нещата в спектакъла се родиха от самите тях на принципа на импровизацията. Когато търсех първоначално екип за „Астория“, гледах репетиции и дипломни спектакли на няколко класа в НАТФИЗ. В класа на проф. Румен Рачев намерих почти всички актьори с изключение на Игор Коробко, който е студент от класа на проф. Жени Пашова.  

За пръв път постановката „Астория“ беше видяна от театралната публика в София, Габрово и Русе. Бяха ли разбрани посланията?

Мисля, че да, защото самият сюжет ги извежда директно на преден план. Искам остротата на текста да провокира към критична мисъл. Хората казват, че хуморът, освен че е достъпен, удря и на точните места. Театърът като репетиция за реалността. 

Какво предстои на „Астория“?

Втората премиера е на 22 май 2023 г. в залата на Студентския дом в София. От новия сезон „Астория“ ще бъде в програмата на Драматичен театър „Апостол Карамитев“ в Димитровград.  

Какви са предизвикателствата пред артиста на свободна практика?

Шегуват се от време на време дали нямам някоя леля в Национален фонд „Култура“. Но всъщност нямам никакви лели нито там, нито в Министерството на културата. Просто когато виждам възможности за финансиране на независими проекти или млади артисти, гледам да се включа. Имам проекти, които бяха финансирани по време на пандемията, когато се подкрепяха основно онлайн инициативи.

Явно имате и мениджърски умения,щом можете да пишете проекти, което не е лесна работа.

Може би, защото имам усет към детайла. Важно е да четеш условията и да си адаптивен спрямо конкретната програма. Това, че пиша, също ми помага, защото трябва сериозно да се обосновеш за проекта и идеята му. Не е голяма философия, но изисква търпение, което не всеки притежава. 

Tрудно ли е да си свободен артист?

Истината е, че е трудно. Аз гледам винаги да съм по-оптимистична, но вече го усещам. Четири години, откакто съм независим артист, и усещам голяма несигурност. Разпокъсана съм между проекти, които изискват голяма доза внимание, търпение. Времето ти е много по-неструктурирано и отделяш не по осем часа на ден, а много повече, за да реализираш нещо, което после не е съвсем ясно каква финансова възвръщаемост ще има. Предизвикателствата пред независимия артист са обвързани с несигурност – какво предстои, къде, с кого?

Ваня Печикамъкова