76-ият фестивал в Кан, който тръгна с богатия на пищни исторически възстановки и костюми от епохата на Людовик XV филм „Жана дьо Бари“ на актрисата и режисьорка Майуен Орелия Неджма льо Беско, или накратко Майуен, успя да даде повод за нееднозначни коментари, мнения и оценки.

Първо, относно фигурата на режисьорката, известна със своите френски, алжирски и виетнамски корени, както и с не особено щастливата за самата нея любовна връзка с Люк Бесон… Някои приемат шеметната ѝ артистична кариера с адмирации, други смятат, че лансирането ѝ, започнало с безспорния ѝ артистичен и зрителски хит „Полиция“ (2011), е в някаква степен прекалено. Така или иначе, фестивалът в Кан реши, че най-подходящото заглавие за неговото откриване тази година е тъкмо скъпо струващата костюмна (мело) драма „Жана дьо Бари“ с участието на Джони Деп в ролята на Луи XV, а също и на самата Майуен в ролята на любимата му куртизанка, графиня дьо Бари. Под крилото на своята майка, Диего льо Фур, син на Майуен от брака ѝ с бизнесмена Жан-Ив льо Фур, дебютира в киното в ролята на кралския дофин, или казано с други думи, тази на бъдещия Луи XVI.

„Жана дьо Бари“

Филмът е заснет почти изцяло във Версай и под принудата на множество рестрикции, свързани със строгите правила какво е разрешено и какво не в прочутия кралски дворец. В тематично отношение той представлява не особено сложен разказ за възхода и падението на свободна в нравите си жена, живяла във време, когато подобно поведение е можело да битува само неофициално. Домогването на реално съществувалата Дьо Бари до публично обявения статут на предпочитана любовница на краля е поднесено от Майуен като връх на разбирането за женска свобода. Прочутата куртизанка е представена като жена, незапозната с фалшивите дворцови маниери, но напълно наясно с пътеките до сърцето на монарха. Едноплановостта на изпълнението на ролята не е търсена, тя е това, което режисьорката, а в случая и актриса е. Филмът е поставен встрани от модерното днес движение MeToo. Според някои от най-радикалните привърженички на движението тезата, че щастието на жената се състои в „подаряването“ на удовлетворение на мъжа, и то най-вече чрез собственото ѝ тяло, е унизителна и вредна. Според Майуен тази теза е природно адекватна, поради което – очарователна и справедлива. Казано накратко, жената е жена, защото може да съблазнява.

Поставен в тази рамка, Джони Деп, който за първи път се снима във френски филм, намира начин да не се превърне в карикатура. Неговият Луи XV е сдържан, дори срамежлив и напълно зависим от безкрайните, но задължителни ритуали в кралското всекидневие. Отегчението му е неприкрито и искрено, въпреки лекия акцент в думите, които произнася на доста добър френски език. Далеч от типичния национален филмов контекст, той внася личната си интелигентна органика и превръща персонажа в своеобразен бунтар срещу типичното за времето „ембарго“ над плътта. Така филмът се превръща във възхвала на споделеното щастие между двама души, които освен в леглото имат късмета да се обичат и като хора. Ако към всичко това прибавим и участието на актьори като Пиер Ришар, Мелвил Пупо и много други театрални авторитети, то филмът успешно се намества в нишата на типичното „френско качество“, каквото фестивалът обича да окуражава. Още повече, когато едно добре намерено и наместено чуждестранно име може да помогне за покоряването на иначе недостъпния американски пазар.

„Завръщането“

Не така подредено изглеждаше разрешаването на типични домашни проблеми във филма на Катрин Корсини „Завръщането“, първия френски филм от официалния конкурс. Окончателното „да“ за селекцията му стана сигурно едва след приключването на тежка и доста неприятна процедура по проверка, свързана със спазването на строгите правила при снимки на непълнолетни изпълнители. Оказа се, че волно или неволно продукцията е пропуснала да уведоми френския филмов център за допълнително включена сцена, в която млади хора разюздано се напиват, дрогират и опипват на остров Корсика. След критична публикация в авторитетен френски всекидневник властите се намесват, установяват фактите и независимо от наложената глоба в крайна сметка все пак допускат филма до участие във фестивала. И тук историята не блести със сложност – чернокожа майката на две дъщери, едната от които непълнолетна, се завръща на остров Корсика, където преди петнадесет години се е венчала за местен мъж. Внезапната му смърт при трагични обстоятелства я принуждава да напусне острова, а завръщането ѝ – да го види през очите на дъщерите си, които е отгледала напълно сама. Те обаче нямат минало, от което да се пазят, а само настояще, на което искат да се отдадат. Така чернокожите „корсиканки“ стават част от пейзажа на днешна Франция, преминавайки през трепетите на безразборния секс. Това небезизвестният тунизийки французин Абделатиф Кешиш вече го показа доста подробно в силно провокативния си „Мектуб, моя любов: интермецо“, продължение на по-ранния „Мектуб, моя любов: песен първа“, и въпреки Златната палма от 2013 г. за „Животът на Адел“ стана причина за жестоки домашни скандали. Темата беше същата: какво може и какво не може да се показва на екрана при секс между непълнолетни. На ако Кешиш все пак е уникален, макар и вторачен в собственото си воайорство, ценител на женското тяло, то Корсини търси и специфичен социален контекст – да си спомним, че нейният „Фрактурата“ (2021) беше и си остава един от най-силните филми за протестите на „жълтите жилетки“. Заради непринуденото и убедително поведение на актьори и статисти, заради топлото съпричастие към често болезнените преувеличения на младежкия секс „Завръщането“ вече се нареди в прогнозите за награди.

„Чудовището“

„Чудовището“ на японския майстор Хирокадзу Корееда, с който той пък се завръща към родната Япония и към „най-дълбокото“ от себе си, напълно защити доброто му име. Казано накратко, той представи един мрачен психотрилър, в който една и съща история е разказана от три гледни точки. Първата е на самотната майка на деветгодишния Минато, чието странно поведение силно я тревожи. Съмненията за нещо нередно, случващо се в училище, я водят към Хори, учителя на момчето. Втората гледна точка, тази на учителя, напълно опровергава първата и го оневинява. Третата, тази на самия Минато и неговия съученик, между които (отново) се пораждат чувства на взаимно привличане, е най-интересната, защото напълно опровергава първите две. Оказва се, че на самото дъно на мистерията „лошо поведение в клас“ стои нарочното бягство на две деца от действията на възрастните, които, както можем да се досетим, съвсем не са безгрешни. Особено тези на зомбираната директорка на училището, тъгуваща по прегазеното от автомобил невръстно свое внуче. Корееда майсторски поддържа съспенса до кулминацията на филма, когато същата директорка в компанията на малкия Минато го съветва: „Криеш ли някаква тайна, започни да я издухваш, ето така…“. На финала на филма възрастната жена, която до този момент сме виждали само в нейната безизразност, и постоянно уплашеното момче, всеки с по един духов инструмент в ръце, се надпреварват да духат в него. Така прочутият ефект на Рашомон се превръща не само в средство за субективно припомняне на събитията, но и в осъзнат похват за пречистване от лъжи.

„Сухи треви“

Това обаче няма никакъв шанс да се случи в последния филм на Нури Билге Джейлан „Сухи треви“, в който младият учител Самет, първоначално възприеман като жертва на изнудване от страна на една от своите малолетни ученички, постепенно се разкрива като съвършен манипулатор. В края на своя задължителен престой от четири години в затънтено село в Анадола той мечтае да се премести в Истанбул, защото хората на село са „сухи треви на една неплодородна почва“. В същото време в ролята на безучастен наблюдател на живота им (действието на почти целия филм се развива през зимата) той не се пробужда за нито един от проблемите им, освен за собствените си, нелишени от егоизъм трепети към невръстната Селим, малка селска Лолита и единственото привлекателно присъствие в емоционалната пустиня на географското нищо. В интересния любовен триъгълник, оформил се между него, съквартиранта му по стая Кенан и бившата лява активистка Нурай (в прекрасното изпълнение на  Мерме Диздар), в който той предава и двамата, се доизгражда портретът на този човек, достатъчно слаб, за да помага, и достатъчно „силен“, за да лъже. Единственото, което учителят (по рисуване) може да прави, е да снима местните жители, но за да ги „обездвижва“ в обречената им статичност. Макар и да отнесе известни критики заради отсъствието на типичната за Джейлан дълбока емоционална заразителност, днешното му бавно кино много повече, отколкото сме свикнали, разчита на преструващия се герой, от когото никога нищо добро не можеш да очакваш. Така филмът се превръща в метафора на съвременна Турция: интелигенцията (Самит) е напълно безполезна в самовлюбения си паразитизъм, местните хора (Кенан) са безпомощни в своята ограниченост и липса на духовни хоризонти, а мислещата и дейна опозиция е ранена в буквалния смисъл (Нурай). Целият институционален апарат е изграден от монолитни и силни в архаичните си убеждения мъже, а бъдещата женска перспектива на страната (Селим) е само външно привлекателна, но вътрешно остава подчинена на монолитната си зависимост от родното място. Така „сухотата“ се превръща в трайно състояние на турското общество. Безмилостен, безжалостен и трагично смирен Джейлан на тазгодишния фестивал в Кан!

„Младост“

И най-сетне „Младост“, документалният опус на китайския режисьор Уанг Бинг, който в продължение на три часа и половина показва всекидневието на млади момчета и момичета (средна възраст около 20 години), които без минута почивка се трудят в многобройните шивашки ателиета на около 150 км от Шанхай. Хапват набързо, после пак застават зад шевните машини, в повечето случаи прави. Непосилният труд за дребни пари, разправиите за увеличение на надниците за всеки модел, спането в общи помещения, неизбежните флиртове по време на работа, невероятната издръжливост на многобройните все още деца, с която те понасят експлоатацията на глобалния капитализъм – всичко това безмилостно напомня за някогашния шедьовър на Чаплин „Модерни времена“.

Ще остане ли председателят на международното жури Рубен Йостлунд най-отявленият критик на „богатите“ в съвременното световно кино, безчувствен към младостта на Китай? Към огромния по мащабите на своята несправедливост географски „триъгълник на тъгата“? Предстои да разберем, но струва ми се, че голяма част от аурата на шведския режисьор от тази фестивал нататък ще бъде свързана и с филма „Младост“ ! По един или по друг начин …