---

Повече от два часа култовият американски драматург Едуард Олби разговаря със свои почитатели в Дома на киното след прожекцията на „Кой се страхува от Вирджиния Уулф” в понеделник вечерта. Авторът, за когото се говори, че не обича да дава интервюта и мрази глупавите журналистически въпроси, се остави в ръцете на зрителите, които го подложиха на разпит. За театъра, киното и личната му съдба. Драматургът, носител на три награди "Пулицър" и две награди "Тони", е в България за заключителните репетиции и премиерата по неговата пиеса "Козата, или коя е Силвия" - постановка на Явор Гърдев в Народния театър "Иван Вазов".

---

- Господин Олби, светът свързва името ви с популярния филм „Кой се страхува от Вирджиния Уулф”, която не спира да се харесва на поколенията театрална и филмова публика. Вие самият имахте ли отношение към избора на актьорите Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън?
- Каква е разликата да напишеш пиеса, да я видиш в театъра, дори да проследиш превода й, а после да я превърнеш във филм? Ако пиесата остане в театъра, авторът има цялостен контрол върху нея. Той може да следи работата на режисьора, да присъства на репетициите, дори да си каже думата при избора на актьорите. Всичко е коренно различно, ако се прави филм. Защото правата вече ги притежава продуцентът, който разполага с творбата, както намери за добре.
Когато „Уорнър Брос“ откупиха правата за „Вирджиния Уулф”, аз просто попитах кои актьори ще играят главните роли. Отговориха ми: Марта - Бети Дейвис, Джордж – Джеймс Мейсън. Всичко това се случва през 1964-та. Бети бе тогава на 52 години, точно на възрастта на героинята Марта. А Джеймс Мейсън винаги си е бил на 46, тоест колкото героя Джордж. По пиеса Джордж е около шест години по-млад от Марта. Изборът ми се стори много интересен, защото в самата пиеса, ако си спомняте, има момент, когато Марта имитира Бети Дейвис. Затова ентусиазирано казах: „Да!” Но в Холивуд цената на съгласието не струва дори колкото хартията, върху която е подписано. Когато започнаха снимките, се оказа, че главните роли са поверени на Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън. Лиз беше тогава на 32 години. А Ричард – над 50-те. Така че Джордж се оказа по-стар от Марта! Лиз, в интерес на истината, направи всичко възможно, за да се състари. Започна да се тъпче с храна, за да напълнее, не си доспиваше, сдоби се с огромни сенки под очите. Успя от 32-годишна да заприлича на 35-годишна! Което пак не е 52!
Другият проблем беше в сценария. По принцип, когато се заема с него, сценаристът пренаписва авторовия текст. За тази работа на сценариста Ърнест Лейман му броиха 250 хиляди долара, които съвсем не бяха малко пари! Какво бе учудването ми, като гледах филма и се убедих, че всяка реплика си е чисто моя! Във филма са вмъкнати само две сцени, различни от пиесата, които не се развиват в къщата, а в някакъв бар, където героите си допиват. Сценаристът бе написал репликите в този бар, които са цифром и словом две изречения: „Хей, да отидем в бара“ и „Хей, да се връщаме в къщата“. Значи за тях той получи 250 000 долара, тоест по 125 хиляди на изречение. Не е лоша надница, нали!

- Наистина ли не харесвате Лиз Тейлър и Ричард Бъртън в тези две великолепни роли?
- И двамата са много културни и интелигентни хора, с голям опит. По онова време Лиз имаше вече биография в киното, Ричард – и в театъра. Гледах един от първите монтажни варианти и признавам, харесах филма. И четиримата актьори бяха на висота. Вариантът обаче беше без музика. Но после, когато видях окончателния вариант, признавам, че не ми хареса. Защото имаше музика. Която сякаш подсказваше какво ни предстои да изживеем. И как трябва да реагираме. Мисля, че няма нужда да ни обясняват как да реагираме, когато гледаме филм. Ние, публиката, сами ще си го усетим и ще си реагираме адекватно. В интерес на истината искам да призная, че режисьорът Майк Никълс, един много културен човек, успя да запази пиесата. Но на мен щеше да ми е много по-интересно да гледам Бети Дейвис и Мейсън в главните роли, защото те щяха да се отърсят повече от себе си, да се претопят в самите герои. За Лиз Тейлър и Ричард Бъртън бе далеч по-трудно да го направят, защото бяха съпрузи. В живота постоянно се караха. Същото го правеха и във филма. Но пък, от друга страна, публиката идваше да гледа лентата, защото искаше да види точно това – как се карат Лиз Тейлър и Ричард Бъртън. Така че не искам да ги упреквам в нищо. А другите двама актьори, младата двойка – Джордж Сегал и Санди Денис, играят прекрасно.

- През 60-те години, когато филмът е прожектиран в България, един критик е написал, че американското общество няма бъдеще. Че той показва разложението на това общество: нямат деца, карат се, пият, тоест самоунищожават се, колко са жалки! Вие знаехте ли, че „Вирджиния Уулф” е оценена у нас по този начин?
- Аз не зная дали американското общество има бъдеще, но в никакъв случай не съм писал пиеси, нито съм правил филми, за да го заклеймявам. Аз просто показах четирима герои, изследвах съдбата им. Но тези четиримата в никакъв случай не представляват Америка! Тези четиримата представляват просто себе си. Съжалявам, че българският критик не го е разбрал. Впрочем, на мен винаги ми е жал за критиците!

- Вие самият страхувате ли се от Вирджиния Уулф?
- Питате ме за писателката? Тя наистина е малко тежичка за разбиране. Но ще ви кажа как измислих името на пиесата. Седях си в един бар, от тия, където е разрешено да драскаш по стените. И на огледалото, точно където сервират напитките, някой бе надраскал със сапун: Кой се страхува от Вирджиния Уулф. Веднага ми хареса и си го записах дълбоко в паметта. Много по-късно започнах да пиша пиесата „Екзорсизъм”. Неволно се сетих за Вирджиния Уулф и добавих към заглавието „Екзорсизъм. Кой се страхува от Вирджиния Уулф” Месец по-късно екзорсизъм отпадна. И мисля, че така е далеч по-добре. Също като една друга пиеса, дето се е казвала „Нощта на покера”. В един момент обаче авторът сменил заглавието й с „Трамвай Желание”.Е, кажете сами, кое е по-хубаво.

- Интересно ли ви е да си гледате собствените пиеси, г-н Олби?
- Винаги е интересно. Но по различни начини. Ако постановката е добра, отговаря на идеите на автора, на намеренията и замисъла, е много интересно. Ако е отвратителна, ако режисьорът е погубил авторовите идеи, ако не знае какво прави – пак е интересно. Само че предпочитам първия вариант. Всички драматурзи предпочитаме първия вариант. Това ни е присъщо. Аз станах драматург, защото се оказа, че не мога да правя нищо друго, освен да пиша пиеси. Не можах да стана адвокат или лекар, както искаха моите приемни родители. Все пишех. На осем години – поезия, на четиринайсет – роман. Написах и един сексуален фарс. Много слаб, разбира се, защото на 14 години не разбирах нищо нито от фарсове, нито от секс. Но сега дори не мога да го преценя, защото моята приемна майка бързо го изхвърли. По онова време твърдо бях решил да ставам композитор, защото чух музиката на Йохан Себастиян Бах. На 18 години ме изгониха от къщи, убедени, че нищо няма да стане от мен, защото все искам да се занимавам с изкуство. Отидох в Ню Йорк, където започнах да гледам театър. Бекет, Йонеско... На 28 години написах първата си пиеса „Случка в зоопарка“. И като стана ясно, че тя е успешна, реших, че трябва да пиша пиеси.
- Вие сте у нас за театрална премиера. Какво е за вас театърът?
- Нещо много опасно. Всичко на сцената е изкуствено. Актьорите разказват една чужда история. Декорът е измислен, често пъти бутафорен. Дори не смея да си помисля колко опасно става, ако зрителят не повярва на това, което му разказват от сцената. Но ако пък повярва? Тогава, тогава става нещо много, много хубаво. Нещо уникално. Съвсем различно от киното. Защото се случва само веднъж. Свикнал съм пиесите ми да се поставят на езици, които не разбирам. Но театърът е магия. Той може да бъде разбран от всички, ако е направен добре, независимо на какъв език. Освен това публиката реагира по различен начин. Англичаните например само стоят и гледат, те са тихи зрители, италианците обаче влизат в диалог с актьорите. С голямо нетърпение очаквам да видя каква ще е реакцията на българската публика за моята пиеса.