Вкусът е единственият морал. Кажи ми какво харесваш и ще ти кажа какъв си.
Джон Ръскин[1]
В толкова хлъзгаво и опасно за дефиниране време като нашето, което упорито се стреми към „зимата на нашето недоволство“ в битов план, да се проблематизират изкуството и културата изглежда претенциозно и дори нелепо. Но дали не трябва да започнем точно от тях, ако искаме да се справим с всичко останало?
Наскоро попаднах на един пропуснат от мен разговор в Портал Култура между четирима уважавани професори, който разискват „високата култура“. Разговорът е много сериозен и интересен, но аз се приковах към дефиницията на проф. Калин Янакиев за високата култура като „базисното призвание на човека да въплъти, независимо от функционалността, пазарността и т.н., три, нека да ги нарека, трансценденталии – истината, доброто и красотата“.
ИСТИНАТА, ДОБРОТО И КРАСОТАТА.
Като че ли няма какво повече да се каже след подобна дефиниция. Но тя ме провокира да се замисля върху един проблем, бих го нарекла „проблем на вкуса“, който изглежда доста изявен и сериозен в нашето настояще. Защото сетивата за ИСТИНАТА, ДОБРОТО И КРАСОТАТА не винаги, освен при гениите, са даденост. ИСТИНАТА, ДОБРОТО И КРАСОТАТА могат да се осъзнаят и възприемат само ако някой се е интересувал от тях активно, работил е и е добил определено ниво на чувствителност и зрение. Липсата на способ за различаването им ни лишава и от добър вкус, което води до поредица порочни факти – подмени, заблуди и откровени лъжи.
Интелигентността наистина е вид вкус, вкус към идеите.
Сюзън Зонтаг[2]
Не беше ли въпрос на вкус вкарването на определени лица в политиката? Не беше ли въпрос също на силно смущаващ вкус засвидетелстването на доверие спрямо определени жестове и прояви, които напълно се припокриват с ритуалите на намиращи се извън цивилизацията племена? Не е ли проява на определено странен вкус доверяването на лица, които скандализират стойностната ни система не само с естетическия си вид, но и с отблъскващо красноречивата си биография? Къде тогава в нашия обществен живот се намират ИСТИНАТА, ДОБРОТО И КРАСОТАТА! И при взиране с огромна лупа те не биха могли да се съзрат – покрити, обвити, задушени и умъртвени от безброй съображения, компромиси, хитроумни и плитки ходове, кариеристични и парични интереси. Къде са ИСТИНАТА, ДОБРОТО И КРАСОТАТА в този зловреден и отчайващо увреден обществен ред, в който продажни лъжци и недоказани убийци въртят мръсните си игри и пари над главите на обърканото и принесено в жертва гражданство? Няма ги.
Постоянно се опитвам се да мина встрани от обществения храсталак, защото прекрасно знаем с какво са пълни храсталаците и че това, с което са пълни, много рядко предизвиква друго освен страх и отвращение. Пълна илюзия е обаче, че можем да заобиколим обществения храсталак, след като сме обречени всекидневно да преминаваме през него, макар и със щипка на носа. Независимо че бягството от социума е пълна илюзия, ние все пак търсим малки острови и оазиси, които да ни спасят дори временно от заливащите ни вълни низост, от морето, небрежно замърсено със собствената ни мръсота. Усещайки пагубното и животозастрашаващо въздействие на тези неприродни сили, ние се устремяваме към спасителното лоно на изкуството, към тези духовни оазиси, които би трябвало да служат на ИСТИНАТА, ДОБРОТО И КРАСОТАТА като основно мотивиращ принцип. Но дали това е така?
Много сложен въпрос, защото отговорът му включва съвкупност от възгледи, възприятия, индивидуални разбирания за „истина, добро и красота“, ако може да се говори за индивидуалност в този случай….
Тези европейци, които са имали шанса и възможността да проследят развитието на културните процеси през ХХ век и да участват в тях, са далеч по-спокойни, умерени и точни в оценките си в сравнение с други като нас, на които е било отнето половинвековно културно развитие чрез комунистическа цензура и политически забрани. Крехката ерудиция по отношение на съвременното изкуство се замества с гръмки оценки, хвалби и отрицания, които доста често нямат нищо общо със самия обект. Заместването на високото в културата със съмнителни стойности и представянето на сурогатите за „високо изкуство“ е може би най-недостойната и опасна фалшификация в тази област.
В свое есе Роджър Скрутън[3] цитира Елиът: „ …В The use of Poetry and the use of Criticism Томас Стърн Елиът пише: „Когато поетът се намира в епоха, в която няма интелектуална аристокрация; когато властта е в ръцете на класа, толкова демократизирана, че макар и все още класа, тя се представя за цялата нация; когато изглежда, че единствените алтернативи са да се говори със собствения кръг или в монолог – трудностите пред поета и необходимостта от критика стават по-големи“… Елиът вижда голяма опасност в либералния и „научния“ хуманизъм, предлаган от пророците на неговото време. Този либерализъм му изглежда да е водачът към морален хаос с идеята за демократично право на говорене, което става демократично право на чувстване… Целта на една култура е да запази онова неуловимо нещо, наречено „чувствителност“… Варварството възниква не защото хората са загубили уменията и научните си познания, нито е предотвратено чрез запазването им; по-скоро варварството идва чрез загубата на култура, тъй като само чрез културата важните реалности могат да бъдат истински възприети.“
Roger Scruton, T. S. Eliot as Conservative Mentor
Истински елегантният вкус обикновено е придружен от превъзходство на сърцето.
Хенри Филдинг[4]
Изглежда Салвадор Дали, Пина Бауш или Бунюел не са се появили тук не само поради половинвековната културна пауза на комунизма, откъснала ни от основните процеси в Европа и света. Съществува една чувствителност на възприятията, която дава път на подобни индивидуалности, а липсата ѝ ги отхвърля и унищожава. Вярвам, че човешката душа е нещо повече от дупка в парче глина и поради това тя винаги търси връзката със своя първоизточник, който някои наричат Бог, други Светлина, трети Природа… Без тази връзка ниското ниво на емоционални и интелектуални вибрации се оказва фатално за самобитния и отърсен от съображения творчески дух – примери за това имаме достатъчно много в културната ни история и отпреди комунизма.
И ето че стигаме до ситуация, в която се появяват таланти, повече или по-малко образовани, които прорастват върху рехавата традиция на местната модерност и същевременно се изправят пред пазарното изискване да бъдат харесвани, търсени и добре продавани. Естествено, всеки артист се стреми към този успех, но когато широкият вкус се превърне в директива, нещата стават опасно хлъзгави, а рискът да се спуснеш стремглаво по примамливата пързалка на признанието се уголемява до неизбежност. Започват да се произвеждат „културни продукти“, преследващи външния ефект, в което няма нищо лошо, стига зад атрактивната външност да стоят и някаква сериозна мисъл и съществено съдържание. Липсата на лична философия и ясно артикулирана идея могат да превърнат и най-внушителната творба в бутафория или иначе казано в атракция, обвита в интелектуални и естетически претенции.
С всичко това съвсем не искам да кажа, че около нас не се създават интересни и значими произведения. Особено през последните години се забелязва съществено раздвижване – много млади автори, които експериментират смело в различни жанрове, правят своите смели и въздействащи опити, с което видимо променят сценичния живот. Ако има някакъв проблем, той не се състои в самите произведения, а в начина им на възприемане и оценяване, най-вече от широката публичност, което ни изправя пред проблема за ВКУСА.
Въпросът за вкуса се превръща все повече в екзистенциален въпрос, чийто отговор може да определи не само кое произведение харесваме или отричаме, но и какво и кой управлява живота ни в буквалния смисъл. Може би, ако се опирахме действително на ИСТИНАТА, ДОБРОТО И КРАСОТАТА, които определят и добрия вкус, нямаше да се лутаме толкова безрезултатно в социалното си битие.
Ще завърша отново с думи от лекция на проф. Калин Янакиев: „…Високата култура са онези универсалии по отношение на които човешкият живот има повече или по-малко стойност, тоест високата култура прави човешкия живот по човешки извисен, защото търси истината, налага доброто и въплъщава красотата, освен това високата култура не е труд, не е работа, защото големият художник или музикант, композитор или поет не създава творбата си за да…, заради…, за да вдъхнови други хора или да спечели от това…, а за да чества красотата и доброто. Да, и за да вдъхнови други хора, но изначално не го прави с тази цел. Това за него е проява на високите състояния на духа, изискващи определено интелектуално усилие, което само по себе си извиква човешкото в теб, прави те пълноценен и удовлетворен“.
[1] Джон Ръскин е най-значимият изкуствовед и художествен критик през Викторианската епоха, меценат, акварелист, обществен мислител и филантроп. Автор на множество произведения в различни области: от естествените науки през изкуствата до обществените науки.
[2] Сюзън Зонтаг е американска писателка, авторка на художествена литература и есеистика в областта на философията, литературната критика, културологията, фотографията и др.
[3] Сър Роджър Скрутън е британски философ и писател, който работи в сферите на естетиката и политическата философия.
[4] Хенри Филдинг е английски писател, новелист и драматург.
