„Конемара“ е роман, който обхваща различни социални класи. С чудесния си език и майсторско писане Никола Матийо разгръща темите за социалното разделение,  любовните разочарования, отлитащото време, за семейството и връзките в съвременния свят. Заглавието препраща към песента „Езерата на Конемара“ от Мишел Сарду. „Избрах това заглавие, защото тази песен ни е много позната, хора от всички социални класи във Франция я знаят, но в зависимост от това дали я слушаме на сватба, или друго събитие и с кого – приятели, семейство, колеги – светът автоматично става друг. Песента и нашето възприятие се променят. Не я слушаме по същия начин“, казва авторът. „Желанието ми бе да напиша епична книга за нещата от живота, както Сарду прави чрез тази песен. Стори ми се уместно, а и в израз на ликуване от факта, че получих наградата Гонкур, да поставя това заглавие на новия си роман.“

Никола Матийо е роден през 1978 г. в Епинал, Франция. Завършва сценично изкуство в университета в Мец. Още с дебютния си роман очарова както читателите, така и критиката и е отличен с три литературни награди. Самият той признава, че никога не е предполагал, че може да спечели наградата Гонкур, която получава през 2018 г. за романа си „А след тях и децата им“.

Никола Матийо, „Конемара“, превод от френски Радка Митова и Александра Еленкова-Оуст, издателство „Ера“, 2022 г.

… Двамата с Филип бяха решили да си дадат малко почивка, докато намерят окончателен modus vivendi^[1].Всъщност това не променяше особено всекидневието им. Елен осъзна, че отдавна вече водят паралелен живот. Филип ѝ каза: „За оня, твоя тип, не ми пука“. И това вероятно беше вярно. Във всеки случай самият той сигурно чукаше наляво и надясно. Двамата се разбраха.

От друга страна обаче, продължението обещаваше да бъде не чак толкова приятно. Къщата, заемите, колите, банковите сметки, момичетата. Все някой ден щеше да се наложи да се прекъснат тези петнайсет години отношения и тя знаеше, че Филип ще направи всичко възможно, за да не остане някой с впечатлението, че се е прецакал. Тогава всякакви удари ще бъдат разрешени. По принцип той считаше, че е по-добър от нея и с по-голяма стойност, а най-лошото е, че тя винаги се придържаше повече към неговото мнение. Той беше роден в по-голям град, беше учил в най-добрите училища. Беше отличен скиор и бе живял една година в Съединените щати. Бизнес училището му беше по-добре оценено, а и беше мъж. Накратко, той я надминаваше във всяко отношение. Разбира се, това никога не беше изричано. Ако ѝ беше казал да млъква, защото той е шефът, Елен щеше да се изсмее в лицето му и да мине през него като булдозер. Все пак тя имаше за пример майка си – тази неотстъпчива жена. Майка ѝ, която е винаги близо до нея, слаба жена, убедена, че целият свят е срещу нея, у която бушуваше несъмнено от двайсет поколения родословие от дръзки и очукани в битки хора, които можеха да обърнат някоя маса или да свършат живота си в някой канал заради една излишна дума. А и баща ѝ, същинска тенджера под налягане, откъдето черпеше сили всеки път, когато срещнеше трудност, този инстинкт за готовност за битка, който ѝ беше толкова полезен по пътя ѝ от Корнекур до Париж. Когато ѝ казваха, това не е за теб или никога няма да успееш, тя се стягаше, удвояваше усилията си, притеснена колкото от гнева, толкова и от желанието да противодейства. Родителите ѝ, които бяха толкова дисциплинирани на вид, все пак вляха у нея ѝ феноменално гориво.

Но това не беше достатъчно, за да се постигне баланс между нея и Филип. Той от самото начало беше част от света, към който тя се стремеше. Той веднага се сдоби с по-изгодна позиция. Освен това беше мъж, нали така. Достатъчно беше човек да види, как такива като него се бяха справили на устните си изпити, в сравнение с нея като студентка – самонадеяно, уверено, защото още от детските си години към тях са се отнасяли с уважение и убеденост, че статуквото е на тяхна страна. И при тях като двойка, той отново имаше по-голяма тежест. Макар Елен да играеше ролята на равна нему, то трябваше да си признае, че се чувстваше поставена на малко по-ниско стъпало. Това стана по-очевидно, откакто започна да се вижда с Кристоф, защото с него тя имаше по-скоро обратното усещане.

Както и да е, Филип налагаше своя ритъм. Той например я предупреди още от самото начало:
– Със задника си прави каквото щеш. Но не се докосвай до момичетата. Няма да ти позволя да правиш каквото си искаш. Същото важи и за къщата.
– Какъв е сега пък този делириум?
– Предупреждавам те. Това е.
Отново за пореден път беше пред припадък. Погледна го и ѝ се стори грозен с тази увереност на завършен глупак в дифузната светлина на кухнята им, изработена по поръчка.
Обаче това не беше точно война. Помежду им стоеше гордостта и много ясното чувство, че те са над вулгарните битки. Така че и дума не можеше да става да си крещят като простаци. Задоволяваха се с това да демонстрират известна студенина, продължително хладно държане по време на хранене, избягвания или накратко – показваха го с цялостното си поведение. Хрумна им например идеята, която можеше да бъде само временна, но имаше много предимства: редуващо се попечителство. Доброто на това решение беше, че така момичетата нямаше да се притесняват много, щяха да запазят своите ориентири и да не си задават твърде скоро трънливите въпроси за подялбата на имуществото. Така че през седмицата живееха заедно, въпреки че Филип много често спеше в стаята за гости, а през уикенда един от двамата си оставаше вкъщи, докато другият можеше да скитосва. В края на краищата нещата не вървяха толкова зле, въпреки че една неделна вечер Елен намери Флай пред огледалото в банята – беше коленичила върху една табуретка с ножица със заоблени краища в ръка и си режеше косата.
– Ама какво ти става?
Тя се спусна да вземе ножицата толкова бързо, че от страх малката избухна в сълзи.
– Ела да видиш!
Изправи я, за да може по-добре да види поразията – красивата ѝ гъста коса беше сдъвкана от метала и с накриво отрязани кичури – истинска касапница. И в средата беше малкото ѝ личице, цялото обляно в сълзи.
– Какво ще кажем на баща ти? Защо го направи?
Твърде изкушаващо беше да се направи връзка между такъв тип поведение и раздялата. Елен не я направи.
– Добре, скрий това, татко не трябва да те вижда така.
– Защо?
– Защото така. Утре ще отидем на фризьор.
– Не искам да ходя на фризьор.
– Трябваше да помислиш за това по-рано.
Естествено, Клара се беше появила в същия момент и се засмя подигравателно, наблягайки особено на факта, че малката ѝ сестра е луда.
– Не съм луда!
– Напълно луда си.
– Не!
И пак сълзи, и пак викове.
– Достатъчно! – отсече Елен. Не искам повече да ви чувам. Спирате веднага.
Двете момичета млъкнаха и Елен им предложи сделка.
– Тази вечер ще си приготвим подноси с храна и ще ядем пред телевизора. Ще размразя банички от бутер тестото. Но не искам повече да ви чувам.
Момичетата заподскачаха от радост и ѝ се подмазваха с пълна сила, притискайки се към майка си, която беше най-добрата на света.
– Но ще запазите тайната. Обещавате ли?
– Обещаваме.
– Заклета съм.
– Заплюта съм.
Флай наистина се изплю, но Елен нямаше сили да ѝ се скара. Предпочете да излезе.nbsp;

И ето че всеки се организираше сам – и Елен, и Кристоф. Виждаха се по-редовно и не чак толкова прикрито. Понякога в хотела, понякога за кратка почивка и Елен имаше грижата да намери някое красиво място чрез Airbnb. И пак тя всеки път уреждаше сметката. Продължаваха да правят хубав секс, което водеше до мускулна треска, здрав сън и цистити. Всеки от тях все още беше за другия едновременно нещо дълбоко тревожно и радост. Но един ден към края на март Кристоф заговори съвсем директно.
– Моите приятели непрекъснато ми пилят на главата. Биха искали да се запознаят с теб.
– Така ли?
– Грег настоява да дойдеш с мен на сватбата.
Елен направо получи тик. Само веднъж се беше съгласила да се впусне в неговия свят и имаше доста депресиращ спомен за това.
Кристоф я беше поканил в своята голяма некомфортна къща – беше я изчистил из основи и все пак не беше успял да заличи онова неясно като фантом и старомодно нещо, което лъхаше от мебелите, от гоблена от осемдесетте години, от миризмата в гардеробите. Те останаха в стаята му почти през цялото време и първата нощ всичко мина горе-долу добре. Чукаха се два пъти, пиха вино и ядоха сандвичи „Крок Мосю“, преди да заспят, гледайки някакъв сериал на компютъра.
Само че на дневна светлина нещата не бяха особено приемливи. Докато търсеше тоалетната на етажа, Елен попадна на стая на малко момче, напълно подредена, което направо ѝ разби сърцето. После закусиха в кухнята и тази къща с покривката си, със шкафа и с плочките под босите ѝ крака ѝ напомни и за други като нея. Елен ненавиждаше плочки.
В ранния следобед Кристоф я убеди да се разходят, като ѝ даде за случая гумени ботуши четиресет и четвърти номер, така че трябваше да им натъпче чорапи отпред. Както често се случваше, небето беше ниско, а земята подгизнала от вода. Беше неделна селска атмосфера, която влияеше на настроението и човек изпитваше желание да избяга надалече на някое шумно и топло място, където да хапне супа, докато слуша разговорите от близките маси. С Филип Елен бе пътувала много преди раждането на момичетата. По празниците обикновено прекарваха няколко дни в Брюксел, където пиеха силна бира в таверни с кафяви стени.
Там хората се смееха шумно и се тъпчеха с порции сякаш от Средните векове. Двамата се възползваха от престоя, за да обиколят антикварните магазинчета в квартал „Маролес“. Влюбени и щедри, те си купуваха осветителни тела, мебели от седемдесетте и дрехи втора ръка, преди да отидат да ядат гофрети на един площад с неравен паваж. Случваше се да спорят, когато бяха твърде пияни. На другия ден отиваха в някой музей, хванати за ръка. Това беше среща, начин да победят декември. Вече не ходеха. Откога?
– Добре ли си? – попита Кристоф.
– Да, да – излъга Елен.
И докато се разхождаха сред тъжния пейзаж на Корнекур, тя си мислеше за всичко онова от времето, когато живееха в 20-и район, за първия им апартамент между „Рю дьо Телеграф“ и „Порт де лила“ от четиресет квадратни метра на безумна цена в една от онези стари тухлени сгради от преди войната. Работеха като луди, а нямаха още трийсет години, и вечер се прибираха напълно изтощени, но доволни. За нея Филип нямаше равен на себе си и когато отиваха на парти или на бар, виждаше погледите, с които го гледаха, и се наслаждаваше чак до оглупяване. Те имаха всичко – младост, пари, добър вкус, цял куп със списания „Инрок“^[2] в тоалетната и една супер модерна кафе машина за еспресо. Обличаха се от малките магазинчета в квартал „Маре“ и тя използваше мъжкия парфюм „Бенсимон“, който той обожаваше. В неделя сутрин слизаха пеша чак до Журден и си купуваха традиционна багета, а после и сирене, плодове и биозеленчуци, наденица и букет цветя от пазара. Носеха пазарски чанти от шотландско каре, Филип с кецове „Ванс“, а тя с ниски обувки тип балеринки и винаги беше пролет – във всеки случай поне в съзнанието ѝ.
Преди да се върнат в апартамента си, те се настаняваха на терасата на някое кафене, за да гледат минувачите. И двамата обичаха този квартал, който си оставаше народен, поне това казваха на приятелите си късно през нощта, когато се напиваха в „Шери“ или „Зорба“, кафенетата на Белвил, които никога не оставаха празни и привличаха пъстра фауна от млади хора, на вид истински маргинали, но по принцип адекватни. Заедно те си организираха изобилни вечери, обилно полети с алкохол в „Президан“, после следваше късната закуска или ранен обяд, насилваха се да разглеждат най-новите изложби, филмите, за чийто сюжет трябваше да си изградят мнение, ходеха на концерти в „Сигал“, в „Диван дю Монд“ и „Бул ноар“ и слушаха пънк в „Мироатри“. За да се избави човек от работния стрес, няма нищо по-подходящо от такъв отдих, изложен на показ като на витрина пред всички, нищо по-успокояващо от нещата, за които човек би могъл да си поговори с близки и с колеги, от най-новия малък модерен ресторант, от най-вкусните гевреци в града или най-добрия плат за джинси, made in Japan, който е просто чудесен. Беше си истинска наслада, но и товар, да се поддържа контакт с най-извисения и най-остър връх на всичко, което имаше някаква стойност. Филип беше ненадминат в това отношение, издирвайки адреси и подходящи намаления, необичайни места и задни дворове, които приютяваха разни вехтошарници, пивници или заведения, където сервираха превъзходно мафе. Същото важеше и за пътуванията. Пред Сенегал биха предпочели Занзибар. Пò си струваше да отидат до Шетландските острови вместо до Канарските. Барселона и Лондон си оставаха възможни дестинации, но само за уикенда. Обичаха също така да си наемат миниван, за да минат по някой винен маршрут в Бургундия или по долината на Лоара заедно със Самир и Жули – най-близките им приятели, които бяха завършили подобно бизнес училище, въпреки че Жули вече предвиждаше да се преквалифицира.

Елен обожаваше онова време, когато се чувстваше точно на мястото, на което трябваше да бъде – там, където се пресичаха всички мрежи: на мястото, на което се правеха парите, модата, раждаха се идеите, ставаха най-хубавите празници или се срещаха най-красивите хора; това място, към което и тя принадлежеше в някаква степен; във всеки случай тя се обличаше като тях. Тя познаваше тази особена сладост да влезеш в някое подбрано място с джинси „Акни“, пристегнати с широк колан, със слънчеви очила на носа, купени от колекцията на „Клое“. Такава показност беше нейното отмъщение за множеството преживени унижения. Струваше ѝ се, че по този начин откупуваше онези противни лета, когато трябваше да печели по три франка и шест су, за да може да си плати студентския наем, живота в малката къща и продължителната драма на годините в гимназията – ужасния малък Версай с идолите в него, с йерархичните му структури и жалките му злополуки.

Но като цяло този период на огромно натоварване, който компенсираше с посещения на изискани барове и луксозни ресторанти, не продължи дълго. Клара се роди през 2004 година, същата, в която Филип постъпи в „AXA“ – френска международна група, специализирана в застраховането. Така френският им меден месец приключи с неговата нова работа и началото на отпуска ѝ по майчинство. Заради страданията ѝ Филип ѝ подари чанта „Гояр“. Сега пък Кристоф ѝ предлагаше да го придружи. Между тези две случки нещата се бяха променили толкова много, човек би си помислил, че е имало война. И сега Елен нямаше и най-малката представа за какво би могла да ѝ послужи онази прословута чанта за две хиляди евро…