„Единственото, което искам да кажа на всички, който говорят за Любомир Далчев и използват думата „избягал“, че баща ми не е избягал, той напусна България, за да каже какво става в страната, да го посочи. Той не е човек, който бяга.“ Заяви пред въпреки.com Любомир Далчев-син. И продължи: „Някъде бях прочел, че той е избягал и затова тук се държат недобре с него. Няма такова нещо, той не е избягал“.
Разговаряме в Софийската градска художествена галерия, където е експонирана великолепната изложба „Неспокойният дух“ – преклонение пред таланта и личността на скулптора Любомир Далчев, която се откри на 15 юни и ще продължи до 6 септември. Синът му е за пръв път в София, след като заедно с родителите си и техния сътрудник и приятел Петър Атанасов напускат България през 1979 г. и заминават за САЩ. Питам го за първото му усещане, когато е видял изложбата. „Първият миг беше много интересен за мен, защото повечето изложени творби са от по-старите му работи. Аз си ги спомням. Но когато видях филма, в който той говори, когато чух гласа му, се просълзих… Повече от 40 години не съм идвал в България, откакто заминахме. Не изпитвах предварително страх, но веднага изпитах много емоции, спомних си къде съм ходил и това ми подейства много силно.“
Любомир Далчев-син е в България по покана на СГХГ. Изложбата с творби на баща му, озаглавена „Неспокойният дух“, и своеобразното ѝ продължение във филиала, галерия „Васка Емануилова“, е изключително събитие не само в културния ни живот. Тя дава широта и познание за цялото ни общество в сложното, дори драматично време, познание за изключително талантливия автор, белязал с изкуството си не само отминалия ХХ век. Куратори са Аделина Филева, директор на СГХГ, Галина Декова и Красимир Илиев. По повод на откриването ѝ във въпреки.comнаписахме: „Изпитваме възхищение и уважение за благородните и професионални усилия на екипа на галерията за представянето на завладяващата духа експозиция. Огромен изследователски труд, който „оживява“ в залите на галерията с въображение и артистизъм, за да се докосне публиката до таланта, до личността на Любомир Далчев, както го наричат, „човекът на отминалото столетие“. Между двете галерии и по средата на пътя в пространството между църквата „Св. София“ и Централния военен клуб, може да бъде посетена и единствената скулптурна галерия на открито в България, която съществува от 1974 г., където е експонирана прекрасната скулптурна композиция на Далчев „ Самуиловите войни“, в близост до нея, до храма „Св. Александър Невски“, е копието на паметника за Холокоста, оригиналът на който е в лагера Маутхаузен в Австрия. Произведенията са собственост на СГХГ“.
А ние продължаваме нашия разговор със сина на скулптора. „Единственото, което мога да кажа за баща ми, е, че имаше много силен характер. Той не беше много весел, забавен баща. Аз бях много близък с него, но никога не сме имали лек разговор. Не казвам, че е бил тежък разговорът ни, а беше дълбок. Така беше винаги, независимо дали ще е за политика, или за изкуство. Дори когато сме се разхождали, разговорът ни е бил задълбочен, смислен. Беше много различно от това, което правят обикновено другите бащи. Когато бях 14-годишен, ние говорехме за бъдещето и той казваше: „Сигурно ще умра в чужда страна…“.
Питам го как си обяснява в личен план силното присъствие на баща си, на чичовците си – прекрасния поет и преводач Атанас Далчев и авторитетния архитект Борис Далчев. А той отговаря: „Не знам. Единственото, което мога да кажа, че дядо ми (юристът Христо Далчев) винаги е бил силна фигура като патриот, посветил се на България, на борбата за справедливост. За всичко това много е говорил на синовете си“.
Съпругата на Любомир Далчев, Ана Далчева, е скулпторка, двамата имат и общи проекти, един от тях е Братската могила в Пловдив. Тя прави сериозна кариера като автор в САЩ. Понякога в семействата на хора на изкуството, особено със сродни занимания, жената остава в сянката на великия мъж до себе си. Само да си припомним историята на скулпторите Камий Клодел и Роден, на композиторите Клара Вик (Шуман) и Роберт Шуман… „При тях нямаше такова нещо, и двамата уважаваха и обичаха своето изкуство и изкуството на другия. В семейството никой от тях не потискаше другия. Баща ми винаги поддържаше това, което тя иска да прави. В САЩ тя имаше по-голям успех от него, защото той не искаше да прави копия. Но тя беше съгласна да направи копия и нейните теми бяха посветени на жената, на майката. Бяха различни, но се поддържаха много един с друг“, категоричен е Любомир Далчев-син. На въпрос дали майка му Ана Далчева би направила изложба в София, той отговаря, че трябва да попитаме нея. Това е повод и да отбележа, че се чуват разумни гласове с идеята, че трябва има къща музей на двамата, може би в дома с ателието им в Бояна. Екипът на СГХГ не беше допуснат до него при подготовка на изложбата. „Възможностите са отворени за един такъв музей – всичко е възможно. Но не знам още, нямам отговор. От страна на България трябва да дойде предложението“, лаконично отговаря синът.
Любомир Далчев поставя началото на нова школа в българската скулптура, която процъфтява с първите изяви на неговите ученици (Величко Минеков, Галин Малакчиев, Никола Терзиев-Желязото, Иван Нешев, Альоша Кафеджийски, Крум Дамянов, Васил Симитчиев, Михаил Симеонов, Йордан Вампоров и др.). Преди време Васил Симитчиев написа в текст за въпреки.com: „Проф. Любомир Далчев създаде този свободен климат в ателието си, който събуди в студентите ентусиазъм и желание за излизане от рамките на унищожителния академизъм. Като учител проф. Далчев не изискваше подчинение, а опитите да бъде подражаван бяха немислими и невъзможни“. По този повод синът казва: „Това е така, на мен като син ми даваше пълна свобода, каквото искам да правя. Не бях много добър и послушен, обаче неговият дух е толкова силен, че когато ми кажеше нещо – аз го слушах. Никога не сме се карали, имаше подход. Много говореше за своите ученици, но аз не си спомням имената им. Той, колкото беше възможно, следеше работата им, кой как се развива, в каква посока върви. Много пъти сме имали разговори за неговите ученици. Никога не каза за някой от тях, че не е работил достатъчно усърдно и силно. Много голям беше интересът му да научи, да следи тяхното развитие. Особено се вълнуваше как се развиват в портрета, в предаването на човешкото състояние, защото основното, на което е искал да ги научи, е как да хванат и пресъздадат духа на човека. Не че е лесно да направиш портрет, но да хванеш чувството у човека, да видиш какъв е духът на този човек и като погледнеш портрета, да кажеш „това е върхът“.
На Далчев-син му предстоеше среща с ученика на баща му, великолепния скулптор Крум Дамянов. Не си го спомняше от онези времена преди почти 45 години, но призна, че ще му е много мило да се видят, особено щом срещата е в галерия „Васка Емануилова“, където експозицията „Продължение на разказа…“ представя фотографии от ателието на Далчев, малки пластики, нереализирани проекти, документални и архивни материали, непоказвани камерни произведения и рисунки.
„Той много говореше за Италия, имал е и много приятелки в Италия, само да не кажете на майка ми, а след това и за Париж, където се вижда с много други художници… Много говореше за един от професорите си в Академията в Париж, при когото е учил“, с усмивка казва синът. Припомняме, че Любомир Далчев (1902–2002) има много дълъг житейски и творчески път. През 1926 г. завършва живопис в Художествената академия в София, в класа на проф. Никола Маринов. Две години по-късно завършва скулптура в Римската академия за изящни изкуства при проф. Лупи, в същия клас с Алберто Джакомети и Сретен Стоянович. Продължава със специализация по пластична анатомия при проф. Анри Мез в Екол де Боз`Арт в Париж през 1929 г. Преминал през модерната школа на Рим и Париж, Любомир Далчев е космополитна фигура, без аналог в българското изкуство.
Синът му е електронен инженер и наскоро е започнал нов проект, което му попречило да дойде в София за откриването на изложбата. Сърцето му в професионален план е другаде, не в скулптурата. А той е категоричен: „Не! Не съм съгласен, че другаде ми е сърцето. Баща ми беше много добър по математика и на мен ми вървеше математиката, затова се насочих към инженерството. Моята работа не е скулптура, но е пак творческа. Затова ви казвам, че сърцето ми е на същото място. Творчество е, защото това, което правя, го няма още, работя за неща, които тепърва ще ги има. Науката е изкуство и затова той никога не каза: „Дай изящно, вместо инженерно изкуство. Но аз не мога без изкуство“.
Известно е, че Любомир Далчев си е водил дневници. Интересно е дали тези дългогодишни записки могат да се публикуват. „Да, той пишеше дневници, но аз не знам дали би искал да бъдат публикувани. Много от неговите писания са критични и много лични, затова може би времето ще реши какво да стане с тях. Не знам кое би било правилно, как да се постъпи с тези дневници.“
Силно приятелство свързва Любомир Далчев и художника Атанас Пацев (1926–1999). Скулпторът открива изложбата на живописеца „Безтегловност“ от 1968 г., която е посрещната с остри критики, но се превръща в специфичен манифест за свободата на творческия почерк и поглед. В онези години Пацев е оставил дневници в много изписани тетрадки със задълбочени и емоционални текстове, написал е и книга – „Пътищата на изкуството“, посветена на творчеството и житейския път на Любомир Далчев. Неиздадена. Ръкописът ѝ е предоставен на изкуствоведа и художник Калин Николов от наследниците на Пацев.
Синът знае за тази книга, посветена на баща му. „Пацев е написал книгата, но тя не се публикува. Васил Кацев е фотографът, който е направил снимките, не успях да намеря никого от двамата. (Вероятно не е знаел, че те отдавна са покойници, а сега неговият приятел Александър Кордов издирва наследниците им –б.а.) Аз дори исках да купя снимките от Кацев. Спомням си тези снимки за бъдещото издание – работеха три-четири месеца по тях заедно с баща ми в ателието, за да ги изберат.“
Когато водехме разговора, на Любомир Далчев-син му предстоеше да влезе е ателието на баща си. „Искам да съм сам няколко часа в ателието в Бояна. Не мога да бъда с други хора, искам да съм сам…“ На финала на нашия разговор казва: „Много бих бил щастлив, ако стане такъв музей (на скулпторите Любомир и Ана Далчеви). Изложбата е много хубава, но Далчев има още много различни неща и на още по-добро равнище. Заглавието „Неспокойният дух“ много ми харесва, отговаря на него“.
Експозицията в пространството на СГХГ създава невероятно усещане в публиката за „влизане“ в света на Любомир Далчев. Творбите са осветени, като че ли изплуват от тъмнината не толкова на забравата, а от сивотата, с която неспокойния му дух не се примирява никога. Автор на дизайна на експозицията и видео инсталациите е забележителният визуален артист, сценограф и преподавател в НХА Венелин Шурелов. Продължава и работата по каталога към изложбата, който се обогатява и с нови материали.
Зелма Алмалех
