Случайно или не, неотдавна попаднах на един сатиричен текст на известния руски филмов продуцент и автор Семьон Слепаков и реших да го преведа за читателите си. А дали си е струвало усилията, или не, нека те решат. Текстът проследява средностатистическия ден на един доста типичен руснак от съсловието на донякъде преуспелите професионално и социално граждани. И така, ето и хрониката на Слепаков, озаглавена „В моята страна всичко има”:
„Най-обикновеният руснак става сутрин, поглежда си японския часовник, мие си зъбите с китайска четка за зъби, нанасяйки върху нея българска паста за зъби, бръсне се с немска самобръсначка, мие се с френски сапун, маже лицето си с испански гел, кипва в шведски чайник вода, пие бразилско кафе, овкусявайки го с украинска захар и сметана, облича италианския си костюм, обува полските си чорапи и арабските си обувки, облива се с арабски парфюм, затваря входната си врата с две английски ключалки, сяда в немската си кола, включва японския си радиоприемник, избира радио „Европа плюс”, слуша задгранични песни, потегля по руски пътища и псува на руски език, заобикаляйки руските дупки и издатини, купува си два биг-мака и кока-кола от „Макдоналс”, пристига в офиса си, паркира колата си на паркинг, охраняван от швейцарска сигнализация и канадско видеонаблюдение, качва се във финландския асансьор, влиза в кабинета си с надпис на вратата „мърчандайзинг”, обажда се по американския си айфон чрез американската GSM мрежа, включва американо-китайския си компютър „Ай Би Ем” с американска работна система „Уиндоус”, включва пиндоския си интернет (пиндоски – жаргонно и пренебрежително-обидно за американски, б.м.), нанася на латиница електронния си уеб-адрес в американската социална мрежа, влиза в „акаунта” си и пише на руски: „Няма да позволим на Запада да пороби Русия! Не на европейските окупатори! Ще превърнем проклетите янки в радиоактивна пепел! Бий евреите и бендеровците! Русия е велика страна!”
Какво ѝ е великото – пита се и може би най-значимият съвременен руски писател Виктор Ерофеев, който неслучайно живее и твори в изгнание, след като огромна част от населението на страната ползва дворни тоалетни (дъсчени нужници) и няма в мизерните си жилища нито отводна канализация, нито течаща вода. Една държава, която не е в състояние да задоволи и елементарните битови нужди на населението си, една държава, чиито граждани са заставени да живеят лишени от информация в духовната и материална нищета на ХІХ в., няма основания да претендира за световно лидерство. На фона на тези печални дадености амбициите на Русия да е водеща световна сила са, меко казано, нелепи. Защото в наше време величието на една държава се измерва не с числеността на армията и с арсенала на ядрените ѝ оръжия и не дори с териториалните ѝ владения и полезните ѝ изкопаеми. За величието на една държава днес се съди по жизнения стандарт на редовия ѝ гражданин. А така погледнато, съвременна Русия е жалка картинка – държавици като Люксембург и като Исландия, да речем, са я изпреварили недостижимо. Дори сам по себе си фактът, че, макар да е 150 пъти по-малка териториално от Русия и за разлика от Русия да няма никакви природни залежи, една Южна Корея е постигнала БВП, по-висок от руския, говори красноречив език. Явно Маргарет Тачър ще се окаже права в констатацията си, че съвременна Русия е Горна Волта с ядрено оръжие.
При всички случаи руската национална икономика е една ялова, непродуктивна сила, паразитираща върху несметните си природни залежи. Една национална икономика, която, както и цялата държава, е силно централизирана, идеологизирана и бюрократизирана до неузнаваемост, враждебна е към външния свят и неспособна да създава собствени блага и да развива собствени производствени мощности. От близкото си тоталитарно минало знаем, че така е, че така става винаги, когато доктрината подчини на догмите си икономиката – така е и в съвременна Русия.
Казаното дотук е адресирано не на последно място и до многомилионната армия родни русофили, които не искат и не искат да проумеят, че да обичаш един чужд народ не значи да обичаш неговия палач и деспот, че днес критерий за моралната и икономическа стойност на една държава са нейните духовни и научно-технически постижения, че примитивизмът и почвеничеството, безпросветността и унаследеният крепостнически манталитет, в които тънат многомилионните маси в необятните руски губернии, са далеч по-адекватен показател за мястото на Кремъл в световната общност на държавите, отколкото честваните като национални победи ненаситни имперски попълзновения в съседни и далечни страни. Особено след като тези попълзновения бушуват в една епоха, която отдавна е престанала да бъде имперска. Тъкмо затова териториалните експанзии на Москва са обречени – дори когато е ознаменувана като превъзходство над външния враг, руската завоевателна политика е агресия и срещу светския, демократичен дух на времената ни. А да тръгне една държава срещу духа на времената, значи да тръгне към собствената си гибел. Битката с времето още никой не е спечелил – няма да я спечели и имперска Русия. Дори само защото днес надпреварите за международен престиж се печелят не с ядрени оръжия, не с физическа сила, а със силата на мисълта и на духа, с научно-техническия и морален ресурс на една нация, с творчески, идейни търсения, с иновации и технологии. А това са все оръжия, които Русия не владее. А най-печалното е, че и не иска да ги овладее. Не на силата на духа разчита съвременна Русия – тя разчита на грубата сила, на физическото надмощие. Манталитетно руската външна, пък и руската вътрешна политика е характерна за началото на миналия, че и на по-миналия век – един нееволюирал и белязан от ведомствено насилие, един застинал в дебрите на суровите минали времена социален модел. Казвал съм го и друг път: със силата на оръжията всяка държава експортира зад граница само онова, което притежава и вътрешнополитически: демократичната – демокрация, човешки права и граждански свободи; деспотичната – деспотизъм, терор и насилие. Многобройните руски имперски агресии през настоящия и миналия век илюстрират убедително този принцип – днешната война в Украйна е само един от многото частни случаи на амбицията да се въдвори руското мракобесие на чужда земя.
Да се върнем обаче към текста, с който започнахме размислите си. Текст, от който е видно, че целият домашен и целият служебен бит на съвременния руснак от средната градска класа е обзаведен с вносни, привнесени отвън стоки и услуги. Стоки и услуги, които консуматорът ползва с готовност – като нещо, което му се полага едва ли не свише. В арсенала на делника му няма нищо, нищичко родно и руско – дори пастата му за зъби е българска. Единственият руски елемент в ироничния, но достоверен разказ на Слепаков са дупките по пътищата, които героят на нашето време псува с най-искрени псувни. Руски, изцяло руски са и не по-малко искрените обиди, с които нашият човек ругае и проклина целия външен свят – от американците до европейците, от евреите до украинците. Откъде и защо е тази неутолима, тази неистова жажда за мъст? Та кълнящият и проклинащият всъщност би трябвало да е благодарен на задграничния свят, който с продуктите и с научно-техническите си постижения краси, облекчава и подслажда и неговия живот, привнася в деня и бита му онези блага, които родината му не е способна да обезпечи! Става дума все за продукти и блага, които родната му руска икономика, руската научна мисъл, руската промишленост, руското селско стопанство, руската наука и руската техника явно не могат да му набавят. В отношението, в светогледа на героя на разказа обаче към вътрешнополитическата и вътрешноикономическата ситуация няма и намек от критика – цялата прерастваща в необуздан гняв критичност е адресирана до ненавиждания незнайно защо Запад.
Има нещо деструктивно и зло, нещо некрофилно има в това негативно емоционално отношение към хора, народи и държави, които са явно по-знаещи, по-можещи и по-преуспяващи от нас самите. Казвам от нас самите, защото и на нашего брата не е чужд подобен убийствен подход, и ние, вместо да се поучим от повече знаещите, повече можещите и повече постигащите, предпочитаме като Бай Ганьо в банята да се тупаме гордо по гърдите с голословното, гръмогласното и надменно „Булгар! Булгар!…”
Ако някой реши, че намекът ми е адресиран до българските русофили, ще се окаже прав. Трябва да внимаваме какви примери даваме на обществото си и какви примери следваме. Защото след каквито обществено-политически модели тръгнем днес, такъв живот ще заживеем утре. Още преди векове гениалният савойски мислител и моралист, йезуитът Жозеф дьо Местр писа, че погрешните обществени мнения са като фалшивите, като фалшифицираните пари: те се пущат в обръщение от изкусни и користни демагози, след което ги ползват и разпространяват милионите нищо неподозиращи невинни граждани. Така се пораждат опасни политически митове, така се подготвя почвата за национални беди, така катастрофират цели общества и държави. Безкритичното ни отношение към имперска Русия векове наред е било смъртоносна заплаха за нацията ни – подобна заплаха е то и днес. Както демонстрира и със завоевателната война в Украйна, Русия е опустошителна антиевропейска сила, а всяко откъсване от Стария континент, към който принадлежим не само териториално, е гибелно за нас, българите. Това са съзнавали най-значимите ни възрожденци – крайно време е да го осъзнаем и ние, техните потомци.
Започнахме с руската интелектуална мисъл – защо и да не завършим с руската интелектуална мисъл. Нека това бъде мисълта на любимеца на Пушкин, Пьотър Чаадаев, намерила място в безсмъртните му „Философски писма”: „Бог е създал руския народ, за да покаже на другите народи как не бива да се живее… Руското население никога не е имало самосъзнание. Няма и днес. Пък не му и трябва. Населението на Русия, както и самата Русия, съществуват само като урок за света…”
Надявам се, че и ние ще се поучим от този безценен исторически урок. Надявам се също, че родните русофили няма да ми вържат кусур за тези ми размисли. Не цитирам ненавижданите от тях бендеровци и пиндоси – един блестящ и възпят от Пушкин руски мислител цитирам.
