През последните десетилетия светът се променя с динамика, непозната на никоя друга епоха. Казваме, че светът, това са хората, това сме ние. Но в същото време усещаме с цялото си същество, с някакво глъбинно сетиво, че светът е самостоятелно живо същество, което живее по свои закони и има своя динамика. Ние се вписваме в неговите закони и в неговата динамика, но не напълно. Усещането за разминаване е толкова по-силно, колкото по-динамични са промените и ние сякаш ги догонваме.
В света има и много константни неща. Те са в баланс с променящите се. Светът е толкова по-хармоничен, колкото по-добър е този баланс. Ако имаме усещането, че през последните десетилетия вековечната хармония е нарушена, причината навярно е в бурната динамика. Ускорената динамика на развитие в никакъв случай не е нещо лошо, ако и на някого да му се струва, че светът е устремен към гибел. Законите, по които е устроено обществото, са достатъчно силни и изпитани, за да устоят на всякакви превратности. Защото този свят е създаден от Творец и Той е вложил в него Своите закони.
Започнах доста теоретично, но си мисля за нещо много по-конкретно.
Мисля си за книгите.
Но ще започна от грамофонните плочи. Какви маниаци бяхме, как ги купувахме от Немския, Полския, Чешкия културни центрове, как ги пазехме, слушахме, гордеехме се с тях. Чрез тях имахме възможност да се докоснем до световното изкуство. Виниловите плочи бяха едни от малкото възможности, тъй като имаше записи на най-добрите световни музиканти, които на живо нямахме възможност да видим и да слушаме. После постепенно и неусетно ги изоставихме. Те си стояха на рафтовете, стоят си и до сега, пазим ги от прах, но рядко посягаме към тях. Появиха се касетите, големите модерни касетофони. После се появиха компактдисковете, още по-модерни, с още по чист звук. Пазарът предлагаше огромно разнообразие от изпълнители, произведения и стилове. После mp-тройките. После се появи необятния ресурс на you tube. После всичко се сведе до телефона, който събра всичко в едно, измести и замести всичко.
Мисля си още за вестниците. Как тичахме за „Демокрация“ рано сутрин, как ненаситно четяхме неща, които доскоро бяха забранени и недостъпни. Вестниците ставаха все по-дебели и разнообразни, пълни с интервюта и анализи, които определяха насоките на общественото развитие. Улиците и площадите бяха препълнени от щандове и маси с вестници. Постепенно един след друг вестниците намаляваха тиражите и обемите си, спираха, изчезваха, отиваха си. Будките за вестници и списания вече са съвсем нарядко. Както вече почти никой не носи фотоапарат, освен ако не е в качеството си на турист някъде, но вече и туристите снимат повече с телефони.
На този фон обаче книгите останаха.
Книжарските сергии, наблъскани една до друга по площад „Славейков“, изчезнаха, но се появиха големи, модерни книжарници. Книгите не само че не се претвориха в нещо друго, но се издават в хартиен вариант във все по-добро качество. Електронните четци се опитаха да ги изместят, но слава Богу, опитът им беше не съвсем успешен. Електронните книги стават все повече, но хартиените книги устояват и продължават да бъдат предпочитани.
И това чудо с книгите, които остават непокътнати от времето, е едно от малкото островчета, на които можем да имаме някакво чувство за сигурност и стабилност в този променящ се на високи обороти свят, в който новините идват отвсякъде в мига, в който се случват. Ти ги узнаваш и те започват да засягат и теб, започват да те тревожат, защото така или иначе, волю-неволю си ги узнал. Книгата се оказа най-устойчива за промените. Книгата си е почти същата от изобретяването на книгопечатането. Библиотеките са огромни хранилища на ценни и скъпи старопечатни издания, но и на всяка новоотпечатана книга. Издателствата стават все повече. Издават все по-разнообразни книги. А всичко това показва, че търсенето на книги расте.
Книгата се оказа с най-дълбоки и най-здрави корени. И това е не само метафора, тъй като хартията се прави от дърво и като че ли неговите корени продължават да са в земята и след като то се превърне в книга. Освен в земята, корените на книгата са и в човешката душа. Ние се свързваме с книгата още от буквара, от книгата получаваме всичките си знания, чрез които цял живот се развиваме, усъвършенстваме и изхранваме. От книга четем първите приказки на децата си и се радваме на пламъка в техните очи, когато слушат и се вживяват в чудните приказни истории. Неусетно за тях и за нас така те се свързват с книгата още преди да могат да четат, чрез това, което книгата разказва, те се влюбват в самата нея и тази любов остава за цял живот.
В мрачни епохи книгите са забранявани, цензурирани, горени на клади, техните автори са преследвани, затваряни, изтезавани и убивани. Всичко това прави книгата толкова устойчива на превратностите, всичко това е заякчило нейните корени.
Но това, което в най-силна степен прави книгата вечна, е, че на нея е написано Словото Божие. Свещеното Писание прави самата книга свещена. Евангелието започва с думите „Книга за живота на Иисуса Христа“. Затова го наричаме Свето Евангелие. Благовестие. Книгата ни носи благи вести – от далечното минало, за загадъчното бъдеще, дори за вечността.
Както не са изгорели на кладите, така книгите устояват и на бурната динамика на съвременната епоха. Книгите са неизгарящи.
Благословен да е празникът им!
