Днес заглавието на романа „Време разделно” е станало нарицателно, като му се приписва доста по-широк смисъл от заложения в самото литературно произведение. То се използва да обозначи непреодолимите разломи между личности, общности и институции в нашето общество. Прибягването до този израз има за цел както демонстрация на невъзможността да се намери съгласие между противопоставящи си субекти, така и нуждата от самоопределение на всеки гражданин спрямо тях. Настъпи ли такова време на непримиримо разделение, компромисът става невъзможен, а конфликтът – неизбежен.
Мисленето в ключа на „време разделно” обаче не само не е единствено възможно, но до него би трябвало да се прибягва колкото се може по-рядко. Най-малкото, защото хората като „социални животни по природа” (Аристотел) са обречени на съвместно съществуване, което е толкова по-продуктивно, колкото те са по-склонни към разбирателство и сътрудничество.
Езиковият израз на духовната нагласа, ориентирана към единодействие в публичния живот на нашата страна специално, е лозунгът, изписан върху фасадата на българския парламент: „Съединението прави силата”. Той се е превърнал в клише, което никой гласно не оспорва, но мнозина сънародници пренебрегват. В обществения ни живот те следват по-скоро принципа, съдържащ се в максимата „Всяка коза за свой крак”. Резултатът от неговото широко използване в социалната практиката е както разпадане на обществото до отделни индивиди или малки групи, така и прекомерно умножаване на структурите в държавата. На втората тенденция ще се спра по-долу, като ще се опитам да защитя нейната алтернатива. Преди това ще обърна внимание върху една глобална тенденция, която оказва съществено влияние и у нас.
Разломи и неповторимости
През последните десетилетия в „западната” култура все по-голямо влияние придобива духовно движение, изразяващо се в отчетлива тяга към обособяване. Неговите представители са обладани от порива към разделение и търсене на спецификата на отделните явления. Този импулс към откриване на всяка цена на неповторимости се наблюдава както в мисленето и действието на отделните индивиди, така и в тези на колективи, респективно институции от различен вид. Налагането като водеща на тази тенденция ми дава основание да назова нашата епоха „разломна“ и „уникалистка“. Агентите на този широко разпространен уклон към сепаратизъм копнеят да разклатят – с тенденция да разтурят – наличните цялости с траен облик: отделни институции и организации, публични системи, държавни образувания, междудържавни съюзи. Предпочитана мишена за разединение са и традиционните човешки общности: семейни, родови, землячески, приятелски, професионални, партийни и пр. Повикът на времето е да разбутаме, с цел да разбием, формите на единство в човешкия живот, особено тези с постоянен строеж и трайни правила на функциониране.
Най-често внасянето на раздор в наличните битийни цялости и единства става чрез разделяне на съставните им елементи до тяхното частично или пълно разчленяване. Разглобяването на действителността носи със себе си разкъсване на смятани за основополагащи връзки във и между явленията. Тази действителност вече се мисли не като всеобхватен, цялостен и единен свят. Съвременният човек възприема действителността като съставена от множество различни по същност области, наричани понякога „светове“. Походът към разпадането на света на „светове“ е съпроводен с унищожаване на хомогенността на самите нови „универсуми“, които претендират да са неразложими монади. Иначе казано, при този процес на фрагментация на действителността нейните отделни сфери, като относително завършени цялости, също се разлагат, без на този процес да се вижда краят.
Тенденцията към партикуларизация в мисленето на действителността е насочена срещу господството на принципа на холизма, доминирал в съществувалите в миналото картини на света. В резултат от разпадането на целостта на битието се обособяват негови региони – все повече и все по-малки, в които действат местни законодателства и нрави. Тясно свързан с процесите на фрагментиране и плурализиране на света е и този на неговата хетерономизация. Това ще рече, че мнозина съвременници са готови да отхвърлят хомогенността на битието по същност. Те се стремят към откриване на неповторимата природа на регионите и елементите им от действителността. Техният идеал е разкриване и съхраняване уникалността на всяко нещо в света, респективно на „световете“, които тези неща образуват. Той тържествува за сметка на омаловажаване на сходствата между явленията, приликата между които се жертва в името на подчертаване на различията помежду им. Съзнателното пренебрегване на общи характеристики за различните дялове от действителността стига понякога до тяхното пълно отхвърляне. Това обаче прави представата за устройството на света едностранчива и подвеждаща. Да не говорим, че намирането на съгласие между хората по отношение дори на основни черти на споделената реалност става все по-трудно.
Фрагментацията на света води до ерозия и премахване на наличните и очертаване на множество нови граници в него. От друга страна, размножаването на елементите в действителността предизвиква нейното усложняване и все по-трудното намиране на единен поглед към протичащите там процеси. Не на последно място, то е съпроводено с раздалечаване на формите на битието. Това е добре видно в сферата на човешките взаимоотношения, в която нарастващото разномислие и разногласие прави разлъката между хората лесна, бърза и честа. Разбягването на индивидите в различни посоки спъва тяхното повторно събиране, с оглед участие в съгласувани действия. Все по-трудно става постигането и удържането на вече взети решения за съвместно преборване с какъвто и да е проблем от днешните хора.
Невъзможността да се правят сравнения с вече познатото закрива за мисълта принципното сходство на явленията и процесите в света. Заплахата за изпадане в самозаблуда става съвсем реална, доколкото приликата и повторението между феномените не са по-рядко срещани, отколкото отликата и неповторимостта им. В крайна сметка пренебрегването на това важно измерение на действителността ни вкарва освен в самоизмама, още и в ситуация, в която действията ни са обречени на провал. Затова по-добре е първо да се вгледаме по-внимателно около себе си и да видим множеството приличащи си неща, преди да разпознаваме навсякъде „уникалности“. Намирането на баланс между универсализма и уникализма в мисленето е трудно, ала е единственото продуктивно решение на проблема за ориентацията ни във все по-сложния свят, който обитаваме.
Как е възможно обединението?
Постигането на съгласие за единение в мисленето и поведението на силно разединените и често противопоставени индивиди, общности, институции и държави в днешния свят, е както необходимо, така и трудно. Канализирането в обща посока на съвместните им действия е предпоставка за успешните им съвместни начинания на локално и глобално ниво. Ала достигането до подобно единомислие и единодействие е твърде проблематично, въпреки очевидната сепаративна нерешимост на важните екзистенциални проблеми, стоящи пред днешните хора и създадените от тях структури. Обладани от самочувствието, произтичащо от дълго градения си „неповторим облик”, тези субекти не желаят да признаят немощта си да се справят самостоятелно с надхвърлящи ограничените им ресурси задачи. Това в пълна степен се отнася до мнозина отделни представители, групи или структури в съвременното българско общество и държава.
Очевидно първата стъпка за излизане от така описаната ситуация е готовността на въвлечените в нея хора да признаят кризисния ѝ характер. В случая с нашата страна това означава трезвомислещите българи да си дадат сметка, че обществото и държавата са в дълбока криза с множество измерения. Намирането на смислен и траен изход от нея е трудна задача, успешното решаване на която изисква полагане на значителни усилия от гражданите. А това означава, че е нужно без отлагане да се започне работа по неговото търсене.
Откриването на приемливо за мнозинството български граждани решение на настоящата кризисна ситуация зависи от това в какъв мащаб и с какъв времеви хоризонт ще бъде той. Със сигурност могат да се намерят краткосрочни решения на най-острите форми на кризата, които обаче няма да предоставят удовлетворителни отговори на дълбоките социални проблеми в по-далечна перспектива. Трудно е да се начертае план за дългосрочно преодоляване на проблемите, пред които стои страната, тъй като това предполага цялостна визия за градирането им по значимост и разполагане във времето на конкретните действия за тяхното преодоляване. Предпоставка за бъдещия успех на каквито и да е съвместни начинания на българските граждани е договарянето на стратегическа цел, към която да се стремят обществото и държавата. Тя пък зависи от ценностите, върху които ще стъпят гражданите при нейното формулиране.
Отправната точка
При определяне на отправната точка за решаване на трайната криза, в която е изпаднала българската държава, следва да се постигне съгласие между гражданите относно дълбоката основа за нейното пораждане. Иначе ще се остане при описанието на многобройните отблъскващи проявления на болната ни държавност. Тук следва да се установи, че крайната причина досега да не бъде изградена у нас една добре функционираща модерна държава е извън институциите на властта.
Тя се корени в състоянието на българското общество, което е в процес на постепенен разпад. Видимият израз на разрушената обществена тъкан, е кризата на доверие, при това изразяваща се не само в снемане на доверието от водещите играчи в българската политика. Тя е далеч по-обхватна и засяга на практика всички елементи от жизнения свят на съвременните българи. Днес мнозинството от тях са загубили не просто вяра в Бога, а в себеподобните и дори в себе си. Това е изключително тежко състояние, изразяващо се в разколебаване в основанията както на личния, така и на съвместния живот на хората. Те са загубили ориентири, лутат се объркани и безпомощни, готови да последват всеки, който им обещае да ги води към лично и общностно добруване, макар обикновено да ги използва за собствените си цели.
Посоката
Ако е вярна диагнозата, че нашето общество е болно от недоверие, а с него боледува и българската държава, то следва да започне търсене на лечение за тази болест. А то не може да се постигне лесно и бързо, защото и заболяването е сериозно. Най-общо посоката на дирене обаче е ясна. Ако използваме езика на дипломацията, следва да кажем, че става дума за предприемане на мерки за укрепване на доверието.
Всеки разумен и достатъчно житейски зрял човек знае, че има само един сигурен начин за печелене на доверие – това е съвместната работа. Доверие се гради, когато заедно с други лица и групи се планират и осъществяват общи начинания. То се задълбочава при стриктно спазване на поетите ангажименти от всички участници в тях. Съответно се губи, когато някоя от страните не изпълни поетите задължения. Днес мнозинството граждани у нас смята, че техните политически представители системно са ги заблуждавали и предавали, като са ги използвали за собствените си и на своите ментори користни интереси. От това следва, че не е достатъчно да се подмени едната страна в съвместното дело, каквото в случая е излъчването на ползващо се с доверието на гражданите управление на страната, но и да се сключи с различни условия нов договор между самите граждани.
Създаването и налагането в живота на нов обществен договор предполага обаче да бъдат положени усилия и от двете страни в политическия процес – управлявани и управляващи. Самите граждани следва да се обвържат по категоричен начин с единна визия за бъдещето на страната и да се ангажират с готовност за реални действия за нейната съществена промяна. Ако се тръгне в тази посока, самите граждани трябва да се преборят за активно участие при вземането на стратегически за държавата решения. В този случай на политиците ще бъде отредена изпълнителска роля на ясно формулирана програма, като от тях няма да се очаква да вземат принципни решения вместо гражданите. Ако гражданите обаче изберат да възложат на политиците задачата по определяне посоката и стъпките в дългосрочното развитие на държавата, без да им възлагат постигането на дългосрочни цели, то те няма да могат да им търсят отговорност за собствената си неспособност да посочат какво точно искат.
Ако българските граждани искат да живеят в едно удовлетворяващо ги общество и добре функционираща държава, е нужно да постигнат поне минимално съгласие относно базовите ценности, норми и цели на съвместното си съществуване. Ако такива бъдат приети от мнозинството българи, то те следва да бъдат фиксирани по подходящ начин в задължаващ всички граждани документ, играещ ролята на обществен договор. Той би следвало да послужи като средство, метафорично казано, за преосноваване на държавата.
Досегашният „договор”
Обикновено ролята на обществен договор в една демократична страна играе нейната конституция. В българския случай обаче приетият през 1991 г. основен закон не изпълни подобна задача. Още при приемането на документа възникнаха принципни спорове по основни негови положения. Неслучайно новата конституция не бе предложена за одобрение чрез пряк вот от гражданите, както стана в почти всички бивши комунистически страни. За редовите граждани настоящата българска конституция е мъртъв документ, който не познават и съзнателно пренебрегват. Те не са ангажирани емоционално и рационално с вписаните там норми, и съответно са безразлични към тяхното нарушаване.
Ако българските граждани действително искат да живеят по-добре, следва да помислят върху възможността за включването си в подготовката и приемането на основно преработен или изцяло нов конституционен текст. Текст, в който по различен начин са дефинирани правомощията и отговорностите на основните държавни институции; намерен е нов баланс между отделните власти и структурите в тях; заложени са механизми за ефективен контрол от страна на гражданите върху всички държавни органи. И най-вече, коректно са определени основните права и задължения на българските граждани.
Фалшивите „права”
В сега действащата конституция са заложени предпоставките на редица конкретни проблеми на българското общество от периода на прехода. Създателите на този документ – комунистите/социалисти от началото на 90-те, вградиха в него редица свои предразсъдъци, илюзии и страхове относно новото социално устройство на България, което така или иначе трябваше да се установи след тоталитарния режим. Едно от най-вредните им заблуждения, ако не и съзнателно поставени „мини”, бе оповестяването на „правото” за „безплатно” здравеопазване и образование.
Тази фактическа неистина и до днес блокира възможността за същностна реформа на визираните основни социални сфери. Нещо повече, въпросните норми от Конституцията на Република България (чл. 47, ал. 2; чл. 52, ал. 1 и чл. 53, ал. 3) торпилират изобщо реформирането на публичната сфера по посока на повишаване на качеството и ефективността на предлаганите от нея услуги. Затова и отпадането на лъжливите, нелепи и обидни за осигуряващите ги на практика „права” е първостепенна потребност пред българското общество. А затова е нужен сериозен обществен дебат, в края на който да се стигне до промяна на основния закон, така че да бъдат прокламирани смислени цели пред българското здравеопазване и образование, а и социална сфера като цяло – предоставяне на достъпни и качествени услуги.
Доколкото здравеопазването и образованието са основата на съвместното съществуване на гражданите, то и в останалите социални сфери – например администрацията и правоохранителните органи – следва да се постави също като най-обща задача подобряване на качеството и ефективността на работата в тях.
„Естествената” цел и нейната „цена”
С вписването в Конституцията на правата за достъпно и качествено здравеопазване и образование ще се направи важна крачка към определянето на споделена обща цел, която да преследват българските граждани в бъдеще. Чрез употребата на понятието „качество” в обществения договор може да се утвърди най-простата, но универсална и винаги валидна цел на човешкото съществуване – „добрия живот”. Постигането на качествени здравни и образователни услуги е предпоставка за подобен начин на живот и стандарт за всички други дейности, които ще се извършват от българите занапред.
Въвеждането на подобен универсален критерий обаче означава заявка за повишаване на изискванията на гражданите не само към себеподобните, но на първо място към себе си. Иначе казано, високото качество на живот има своята цена – въвеждане на конкуренцията като всеобщ способ за действие, доколкото тя е единственият доказал се на практика универсален начин за гарантиране на високо качество. Ала конкуренцията носи несигурност, поради което се полагат и толкова много усилия тя да бъде избегната или само имитирана.
Съвместният проект
Направените дотук предложения нямат претенцията да изчерпат съдържанието на бъдещия проект за преизграждане на българската държава, стъпил върху подкрепата на автономни граждани за сключване на нов обществен договор. Липсата на промени в Конституцията на Република България не означава непременно, че не могат да бъдат реализирани други проекти за постигане на същата цел. Един от най-очевидните е свързан с преструктурирането на мрежата от държавни институции в нея: агенции, общини, болници, военни формирования, висши училища и др.
Драстичният спад на населението през последните десетилетия намали човешкия капитал в тези звена и ограничи кръга на гражданите, ползващи се от техните услуги. Страната се обезлюди, а с напускането на родината на голям брой български граждани в активна възраст се поставя под съмнение нуждата от поддържането на мрежата от звена, изградена да обслужва значително по-голямо население. Самите държавни институции се оголват откъм кадри, което намалява тяхната способност да изпълняват по задоволителен начин вменените им от обществото задачи.
Спадането под критичния праг на броя на работещите във визираните структури доведе до тяхното непълноценно функциониране и ги постави в ситуация да се стремят главно към своето оцеляване, а не да предоставят качествени услуги на гражданите. За да се избегне по-нататъшното поддържане на „кухи” структури на „изкуствено дишане” е нужно да се пристъпи към консолидиране на наличните такива. Концентрирането на човешки капацитет е необходимо за създаване на дееспособни институции с достатъчен потенциал за ефективна и осъществявана на прилично ниво работа.
Преструктурирането на институционалната мрежа на държавата следва да се извърши изключително внимателно, като се предхожда от конкретен анализ на състоянието на всяко звено, с акцент върху кадровата му осигуреност днес и в обозримо бъдеще. При преизграждането на визираната система е добре да се вземат предвид няколко принципа. Обединяваните звена следва да имат: 1) съпоставим профил на извършваната дейност; 2) сходен исторически път, респективно институционална физиономия; 3) съизмерим по вид и брой кадрови потенциал; 4) съвместима по тип организационна структура; 5) по възможност пространствена близост, която би улеснила общуването на служещите в тях. Ако това обединение на ресурсите на звената стане доброволно и с активното участие на работещите в тях би се стигнало до създаване на достатъчно, но не прекалено големи за стандартите на страната структури, чийто увеличен мащаб няма да е пречка за гъвкавост и мобилност в развитието им.
Процесът на консолидация на държавните институции би бил по-успешен ако се осигури приемственост в облика им. Той трябва да има за резултат по-високо качество на предоставяните публични услуги от „новородените” звена спрямо техните „родители” – в противен случай би бил самоцелен. Важно е работещите в новите структурни единици да влязат като равноправни партньори в тях, като им се осигурят еднакви шансове за професионална изява и кариерно израстване. Съществена цел на така описаната операция е не просто да се съхрани кръга на предоставяните услуги, а той да се разшири чрез допълване и надграждане на вече наличните. Ключов фактор за успеха при нейното постигане е кадровото укрепване на новосъздаваните звена и окомплектоването им с достатъчен брой служители, който съществено да повиши дееспособността им.
* * *
Очевидно е, че никоя отделна личност или група от лица не е в състояние да предложи цялостен и завършен план за евентуално преизграждане на държавата ни. Ала всеки, който има какво да допринесе за успеха на тази кауза, следва да има възможност да го стори. И тук изпъква отговорността на медиите като трибуна за излагане, защита и утвърждаване на смислени инициативи на редовите граждани и на неправителствените организации по темата. За да бъде създаден солиден и привлекателен проект за модернизация на държавата, който да направи нейното устройство и функциониране адекватно на днешните и утрешните реалности, е нужно максимално мобилизиране потенциала на нацията. Дали такъв проект ще се формулира и доколко ще се реализира, зависи от готовността на критична маса от днешните българи да преодолеят разделенията помежду си и да се обединят около него.
Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философията в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019), Духът на съвременника, изразен в публичния език (2019). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012–2016), ръководител на катедра Философски и социални науки (2002–2012), член-основател и председател на УС на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България (2002–2004), член-основател и изпълнителен директор на Института за българска философска култура (2011).
