„Ще дойдат от изток и запад, и север и юг, и ще насядат на трапеза в царството Божие.“ Тази картина като че ли ни представя царството Божие в желаната от нас светлина – място, където може да се попадне леко и лесно, без усилия, без труд, вратите му са широко отворени и от всички страни към богатата трапеза прииждат тълпи. Може би щеше да бъде така, ако Евангелието се състоеше от едно изречение. Но тъй като изреченията са повече, още следващото малко охлажда еуфорията ни: „има последни, които ще бъдат първи, и има първи, които ще бъдат последни“. Явно ще има пренареждане. Ще има корекция на нашите представи. Затова е полезно да сверим своите представи преди окончателното пренареждане.
Грешниците хлопали на вратите на Царството. Искали да бъдат приети, но не били приети. Искали да узнаят защо не са приети, но и това им било отказано. Христос излязъл и им казал: „Не ви зная откъде сте“.
Подобни думи чули петте девици, които нямали масло и светилниците им угаснали: „Не ви познавам“.
Не ги укорил в нищо, не ги осъдил, не им поискал сметка. Само казал: „Не ви познавам“.
Ако бих могла да изразя свое лично определение за ада, струва ми че, че е точно тази сцена от бъдещото царство – да чуеш от Господа, че не те познава. Не си направил крачката към Него. Не си пожелал да се запознаеш с Него. И то през целия си живот, ден след ден. Може да не е било от нежелание, а просто от равнодушие. Може да не е било от враждебност, а от безразличие. Но си останал непознат и чужд.
Не можеш там, хлопайки на дверите, да започнеш да спориш с Христос, да Го увещаваш, че си бил праведен, добър, милостив, ходил си всяка неделя на църква.
Може и да си ходил, но не си се срещнал с Него. Той просто не те познава.
Някои ще кажат, че няма нищо обидно в това – Бог да не те познава. И ще се зачудят – може ли Бог да познава всеки човек? Тези думи не могат да трогнат хора, които не се стремят да познават Бога. Те не се отнасят към тях. Отнасят се за такива, които хлопат на вратата, такива, които имат светилници, но в тях няма масло. Светилници, които не могат да изпълнят единственото си предназначение – да светят.
Те ще хлопат, ще викат, ще молят Господа да им отвори, ще изтъкват аргументи: „ядохме и пихме пред Тебе, и по нашите улици Ти поучаваше“. Тези увещания само усилват драматизма на притчата, защото след като ги изслушва, Господ за втори път повтаря категорично, че не ги знае откъде са. Доводите им се оказват несъстоятелни. Не им осигуряват достъп до царството. А те толкова са се надявали на това, което изтъкват, толкова сигурни са били, че това е, което е нужно, не са имали колебание, че ще бъдат едни от първите, защото малко ли е това – да ядеш и да пиеш пред Господа и Той да е поучавал по твоите улици.
В решаващия момент се оказва, че криво са си направили сметките, че са се самоизмамили заради самоувереността си, заради това, че не са се поинтересували дали това е нужното, дали пък не е необходимо нещо друго. И тъй като Господ не отхвърля техните доводи, най-вероятно достъпът им е отказан именно заради тяхната прекомерна самонадеяност. Заради тяхното неусъмняване в собствената праведност. В тяхната елементарна представа за царството Божие и за необходимите условия за влизане в него. Заради закваската с фарисейския квас на високомерна самодостатъчност.
Човекът с високомерно самочувствие е нежелан натрапник.
Притчата е тъжна, защото пред вратите на рая, се оказваш в ада. Задето не си станал приятел с Христос, не си Го допуснал в сърцето си, не си плакал заради Него, не си се преломявал вътрешно от покруса, от радост, от възторг пред Него. Единствено, задето не си Му бил приятел. Единствено това. И той не те познава.
А познава другите, много по-големи грешници от тебе. Те, с греховете си като канари, са се съкрушавали, плакали са, молили са Го, изживявали пречистващата стихия на отчаяние и себеомерзение и не са преставали да се стремят към Него.
А ти си бил топлохладен към греховете си. Разчитал си, че Той е поучавал по твоите улици, ала Неговата поука не е докоснала сърцето ти. Разчитал си на нещо, което е вън от теб. Не си проумял, че „царството Божие вътре във вас е“.
Хлопането и увещанията не помагат. Прииждат от изток и запад, и север и юг, но точно теб не допускат. Господ познава всички тях, но точно теб – не. В царството Божие разпознаваш Авраам, Исаак и Иаков и всички пророци, но теб не те разпознават и не те допускат.
Ето това е локацията на ада – пред портите на рая. А условието да бъдеш допуснат е било толкова просто – да си приятел на Господа.
