Към края си е една изложба, открита през ноември в Софийска градска художествена галерия. „Салонът на природата“, включващ стихове на Борис Христов и картини на Милко Божков, е събитие със спокоен характер, наблюдателно към природните закономерности, потопено в тих размисъл, затворено в умозрение към надживяващия човека камък. Зад гръмкостта на представата за салон стои природата – подреден космос, на чиито хармонични движения камъкът е свидетел. И докато салонът обикновено включва десетки имена, то тук двамата автори въобразяват природния пейзаж, изложбената зала или съпътстващото книжно издание като място, събиращо кратки откровения в общо изложение с универсален характер.

„Салонът на природата“, Борис Христов – стихове / Милко Божков – живопис, акварели и рисунки, 15. Чувам нощем гласове на камъни край новия градеж –/ гневят се отхвърлените, защото зидарите / ги избират не по Духът, който е вечен, / а по лицето, което умира.

В този свят човекът като че ли има второстепенна роля, докато действащи са стихиите вода и огън. Единствен камъкът е застинал във вселенското завъртане. До такава степен удържа своята позиция, че ту е видян като крайъгълен за всекиднeвното, ту помещава в себе си идеята за безкрайността на времето.

Достигнал края на живота, нима е нужно да размисляш –
през която и врата на Камъка да влезеш,
ще намериш в него седнало в гостоприемна поза
Времето.

Ако човекът, захвърлен в света, минава по своя път от камък на камък до последната надгробна плоча и успява единствено за миг, колкото трае собственият му живот, да долови неспирния ход на времето, то камъкът е свидетел на безкрайното време. За Борис Христов този свидетел е склонен да влезе в разговор, понякога като разказвач, а понякога и като слушател. Не само образът, но и самата материалност на камъка, събрани в четиристишията, разгръщат метафизичния характер на битието и превръщат думите в слово. Впоследствие Милко Божков се съгласява да продължи започнатото в образ. Така се стига до петдесет и пет живописни картини, чиято рамка в долната си част съдържа думите и подписа на поета Христов. В случая е интересен изборът на думите, защото какво наистина живо се изобразява, когато на платното пред зрителя се изправя многоликостта на камъка? Макар понякога той да изглежда увиснал в безтегловност или на път да се обърне, живостта на избрания обект като че ли трябва да се търси именно в поетичността на образа. Включени са също така умалени варианти на част от работите, акварел и картини с туш, чрез които може да се проследи процесът на работа.

„Салонът на природата“, Борис Христов – стихове / Милко Божков – живопис, акварели и рисунки, 36. Достигнал края на живота, нима е нужно да размисляш –/ през която и врата на Камъка да влезеш,/ ще намериш в него седнало в гостоприемна поза / Времето.

Осезаемо е дистанцирането на двамата автори от съвремието – работа далеч от града, в ателието или стаята, в двора и сред природата. Направеният самостоятелно и от двамата екзистенциален избор посочва възможния път за автора като дистанциран, самодостатъчен, вглъбен в търсене на истината. Ако художникът все пак е склонен да говори медийно за изложбата, то Борис Христов е радикален в своето решение да говори единствено чрез стиховете си. В следните редове е уловен рискът на животa сред хората:

Не гледай човекът, когато той не те вижда,
защото няма да видиш онзи, който гледа към теб
и заедно с него може да влезеш
в минаващия по пътя строй от слепци.

В това отношение си струва да се коментира включения в самата изложба репортаж, направен от БНТ за предаването „Панорама“. Експозицията няма куратор, а думите към нея са по-скоро въвеждащи и проследяват продължаващия интерес на поета към темата. Краткият видеоматериал запълва липсата на разказ, за който по думите на художника, казани полушеговито и съвсем толкова сериозно, съвременният зрител няма сетиво. Репортажният стил убедително въвлича посетителя в живота на село, в отдадеността на работата, в кратък размисъл върху вечното. Но той отваря и тема, надскачаща телевизионния блок, като затвърждава опозицията между живота в отстраненост, в търсене на творческа и екзистенциална истина и кратковременното и случайно събитие. Изложбата също не коментира пряко този въпрос, но предупреждава за „строй от слепци“, където човек по невнимание може да попадне.

Ако има нещо, което „Салонът на природата“ казва на зрителя, то е, че истина има и тя е достъпна за осмелилите се да поемат по сходен път в тишина, в търсене и съзерцание. Подобна позиция страни от динамиката, която всекидневното множество от събития предлага, заема ъглово място в пазара на изкуството, в който все пак участва, и сама по себе си застива във времето подобно на камък. Тя се уповава на художественото вдъхновение и таланта като качество, което само природата може да даде през откровението. В този смисъл въпросният салон е консервативен по отношение на автора, художественото произведение и вложената идея. В климата на съвременното художествено съществуване подобна позиция се приема спокойно редом с други, различни по своя характер събития. Но си струва да се зададе въпросът дали това е пътят, по който истината може да се разкрие, и съответно дали с това се изчерпва вдъхновяващата човека природа. Да се отрече последното би означавало да наречем настоящата изложба анахронизъм, темпорално отместване на смисъла от битието. Може ли така камъкът, неговият образ и слово да бъдат анахронични на човешката природа? Тук „Салонът на природата“ не дава категоричен отговор и запазва необходимо за размисъла време:

Тъмни и дълбоки са леговищата на добрата памет…
Помни тази вкаменелост, че преди смъртта
била е кост, а костта не бърза да забрави,
че в живота е била човек.

Между камъка и оставената кост е животът на човека, казва ни Борис Христов. И работата е в извайването на постамента. Художникът Милко Божков, който цялостно удържа поетичното послание на четиристишията, прави нещо различно. Той не само оформя въображаемото пространство, където камъкът може да бъде намерен, но му придава форма и образ. Чрез живопис, акварел и туш художникът си позволява да се намеси в завършеността на „творбата“. Получените картини с включената към тях рамка, съдържаща четиристишия, се връщат към първоначалния образ, към завършения камък. Съвместната работа между поета и художника, между словото и образа показва, че не единствено чрез дистанциране е възможен пътят към откриващата се от природата истина, но в крайна сметка и чрез общуването с другия.

Дали поставените в „Салона на природата“ художествено оформени и завършени „камъни“ помещават в себе си вечността на времето е въпрос, на който нито изложбата, нито настоящият текст биха дали категоричен отговор. Тяхното откровение се ограничава в търсенето и наблюдението, във вглъбеното умозрение, докато камъкът, както вече стана ясно, не познава предел.