„Шествието“ тръгва със „Сеячът“ и пристига с „Денят“. Първата дума в поетическата върволица е „Видях“, последната – „розите“. Но и розите са видени: „всички онези сини рози / които видях“. Гледките обаче, видените гледки в новата стихосбирка на Кирил Василев („ДА“, 2021) не са сини, а сиви и сумрачни, чак навъсени, смръщени: „сметищата изникващи навсякъде / са неговите малки миризливи храмове / с непостоянна форма // бездомните кучета вият пред тях / призовават за молитва“ („Слънчев удар в Дуръс – 4“). Неприятна гледка, побиват те тръпки: „Една щедра ръка с отривист жест хвърляше / непознати семена в браздите на смъртта ни“ („Сеячът“). А за да покълнат семената, те трябва да изгният – природен закон е; може би поради това гниенето (и неговите производни) ги срещаме толкова начесто: „Есенно равноденствие“, „Докато снегът се топи“ (два пъти), „Възкресение“, „Ремонт на покрива“, „Болница край реката“ (думата е „тиня“, ама тя пак е гнилоч), „Океанът“ (словосъчетанието „влагата и плесента“), „Рур“ (гниене във вид на „кàлен“), „Средиземно небе“, „Немската гора“, „Слънчев удар в Дуръс – 1, 4 и 6“ (кал, екзема, сметища), „Мъртвото което не умира – 1 и 5“ (кал и гнойни рани), „Шествието“ (със „заровените сметища“), „От другия бряг на реката – 1 и 3“ (лишеи и стъпкан червей, сметища и смраден въздух), „Денят“ (с „думи трупове“). Цели 17 стихотворения от общо 52 – почти 33 процента. Което веднага променя сетивото, с което да пристъпим към тази книга – не е сякаш то зрението, обонянието е.
Или пък нека все пак е зрението, но наполовина. Като известните автопортрети на Кете Колвиц: един с дясната ръка опряна в челото и закриваща окото – сянката го държи в тъмното, нищо не вижда то, нищо не може да открие, докато другото око, лявото, се е взряло в нас настойчиво, питайки ни нещо, на което изглежда не можем да отговорим; друг с лява ръка, обхващаща високото чело, пръстите са разперени, а погледът на дясното око не е повече така настоятелен, а е сведен смирено – даже не смирено, а окаяно, клето, озлочестено – взор на човек, изгубил всякаква вяра, всякаква надежда, всякаква светлина. Взор на човек, който вижда единствено селски войни, тъкачни въстания, смърти и разплющени гневни юмруци. Кирил Василев със своето едно отворено око вижда по същия начин, дори да е уж някаква идилия. Да, може да е идилия, но зад нея винаги наднича зловещото, безнадеждното:
Слънчев удар в Дуръс – 6
виждал съм този град
прилича на толкова други
в бившите колонии
блокове и сметища
по крайбрежния булевард
и светлина която точи вълнолома
като острие на дюнерджийски нож
и това съм виждал
достолепни мъже крачещи бавно
да разхождат дребни кученца
пухкави и любопитни
старците играят карти на плажа
с бели бейзболни шапки
докато един кораб на хоризонта
смига на победения
зад всичко това е мълчанието
на планините
укрепено като небесния йерусалим
от виковете и писъците
на изкланите там
Непрежалимият Марин Бодаков казва за поезията на Кирил Василев: „Неговият глас идва от най-мрачните дълбини на високия модернизъм“. Яна Букова е по-кратка, без да противоречи: „Това е разтърсваща книга“. Важни свидетелства, защото те ми позволяват да не се боя да споделя усещането си, че „Шествието“ и с направата си, и с въздействията си ми прилича на „Пустата земя“ на Елиът – този може би най-мрачен и най-разтърсващ химн на високия модернизъм. Който също тръгва от гнилото, за да стигне до безсилното: „И в тази гнила падина посред скалите / тревите пеят в лунния светлик / върху запуснатите гробове покрай параклиса / това е празния параклис обител единствено на вятъра / прозорци няма там вратата се люлее / ала кому ще сторят зло изсъхналите кости?“. И който продължава шествието от преситеното, за да стигне до стерилното: „вие плащате с евро / и садите нови дръвчета / които скриват мините / и заводите / като масови гробове / каквото не е скрито / е музей и театрална зала / изкуството / и клинично чистата природа / са вашата нова религия“ („Рур“). Тази свързаност с Елиът мигом обтяга нишка и към Георги Рупчев, неговия преводач: Кирил Василев е може би днешният най-близко до Георги Рупчев стоящ поет; този, чието слово е най-скачено с Рупчевото слово. Казва единият: „Боже мой! / Чувате ли ги колко са материални / тия августовски съзвучия, / вие, католици и екскурзианти, / терористи и учени? / Вие – прави / или насядали по пейките / меломани и богомолци, / вие защо не смеете / да вдигнете погледи?“ („Пришълци“); казва вторият: „Всяка сутрин и вечер / те седят мълчаливи на балконите / като в луксозни стъклени вагонетки / забравени по пътя / между долния и горния свят“ („Санаториум“). Къса е веригата между двамата, високо е напрежението между стиховете им:
Голямата земя – 1 Средиземно небе
Беше голяма земя, Нашите гърбове
до която едвам се добрахме. с меандрите на робството
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна. с котловините на отчаяното безразличие
Тук е, тогава си казахме, тук е – и спряхме, с глухите там-тами на свещения ужас
и заличихме следите, преди да навлезем.
нашите лица
Повече бяхме с колониалното угодничество
все по-малко оставаме. със сухите езера на мъртвите предци
Често изчезва по някой, но нали за това бяхме които не приближават съня ни
тръгнали. отвратени
Най-напред с къси почивки, а после до капване от нашето злочестие
там вървяхме по тази празна голяма земя от
безмълвие. и боговете ни
крастави виещи кучки
Всеки сам в свойта тайна изчезва по бреговете които изоставихме
и ние не питаме де се е дянал.
Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира? маските
Още бродиме там – върху лицата на граничните полицаи
още хора, но вече без сянка, са единствените ни тотеми
още бродещи, но неоставящи диря. и пластмасовите бутилки
с минерална вода
са всички гласове на отвъдното
които искаме да чуем сега
изпепелени
Изпепелени бродници без диря, без дъх останали и спрели злочестници насред голямата земя под като че ли отвъдното средиземно небе… Непримирими флагеланти, бичуващи и себе си, и другите със сарказъм, сардонично, с провождане в The Waste Land, пустата земя: „между едно / несъществуване / и друго“ („Мъртвото което не умира – 7“)… „Шествието“ е поезия не на възторга, а на упадъка: Кирил Василев закрива с ръка ту едното, ту другото си око, за да не вижда гнилочта, калта, гнойта, тинята около себе си; тя обаче със своята все по-разрастваща се и зачервяваща се превъзбудена екзема безочливо и нагло се впива в ноздрите му с тлъстите си миазми, за да му покаже и изяви своето вездесъщие, своята неотменност, своите изконни права. „Сеячът“ сее „в браздите на смъртта ни“, „Денят“ тъмнее „с обърната назад глава“; спъват се и двамата из пустата кална земя, спъват се разкривени уж виждайки, но светлина не виждайки. И – бидейки слепи, бидейки нечисти, бидейки язвени, побесняват:
исках да я прегърна
но я изритах
Без утеха за никого: калта те заслепява между купчините окапали листа…
