Г-н Вешим, драги бай Стършеле, да започнем с въпросите около в. „Стършел“. Ти работиш в редакцията му от 40 години, а от 20 години си и негов главен редактор. Тоест освен редакционен работник ти си и жив летописец на легендарното издание и повечето от твоите тогавашни колеги вече са мраморни бюстове в алеята на литературата. Каква беше атмосферата в редакцията навремето и каква е сега – прилики и разлики? Кои от традициите пазите неизменно живи?
Разлики много, но главната: тогава „Стършел“ беше партийна собственост, издание на ЦК на БКП, и не беше свободен вестник. Или по-точно: беше свободен толкова, колкото му позволят от отдел „Печат“ на ЦК. Всеки брой на вестника, преди да излезе по будките, се носеше в Отдела, където съответните партийни чиновници го прочитаха под лупа – да не се допусне идеологическа провокация. Така на няколко пъти спираха извъртян тираж – не за кой знае какво, а от презастраховане. Иначе шефовете на „Стършел“ (главният редактор и неговите заместници) много добре си знаеха задълженията и бяха особено бдителни, не допускаха идеологически грешки.
Всеки фейлетон, за да излезе, трябваше да има пет подписа: на редактор, на зав. отдел, на отговорен секретар, на зам. главен редактор, на главен редактор. Ако един допусне недоглеждане, друг да го поправи… Така се разпределяше отговорността. Това беше цензурата. Но отделно всеки автор си имаше и автоцензура – много добре знаеше докъде може да се пише и къде ще го зачеркне червеният редакторски молив. Тази, вътрешната цензура бе по-страшна – тя слагаше бариерите, тя ограничаваше сатириците още в замисъла… И въпреки това в оня „Стършел“ понякога излизаха доста критични фейлетони, излизаха по-остри карикатури, имаше хапливи епиграми или сатирични стихове с езоповски намеци към властта. Само да припомня, че в оня „Стършел“ излязоха сатиричните поеми на Валери Петров, например „Репортаж за трите Хаш“ или „Песничка за пазачите на фара“ – те, уж шеговито, казваха сериозни истини за строя…
Излизаха също сатирите на Марко Ганчев, епиграмите на Радой, фейлетоните на Стратиев, на Мирон Иванов, на Йордан Попов, Дамян Бегунов и други талантливи автори… Вестникът бе много популярен (той беше и единственият сатиричен), читателите четяха текстовете между редовете и намираха повече смисъл, отколкото има… Например излиза карикатура: двама, единият с шейна, другият с празна пазарска мрежа, си говорят:
– Къде си тръгнал с тази шейна, не виждаш ли, че няма сняг? – пита единият.
– А ти къде си тръгнал с тая мрежа?
И читателят веднага реагира: Браво, стършели, как им казахте в очите, че магазините са празни!
Още една разлика: в тогавашния „Стършел“ работеха 45 души – началници, завеждащ отдели, карикатуристи, журналисти, кореспонденти, секретари и секретарки, машинописки, домакини и куриери… Веднъж в редакцията дойдоха колеги от белградския „Йеж“ и като видяха що народ сме по коридорите, викат: „Абре, вие не сте виесник, вие сте министерство за хумор и сатира!“… Това беше социализмът – раздути щатове, високи заплати и хонорари, отпуски и почивни станции, само бъди послушен!
Закачих четири-пет години от това време. И днес, когато някой иска да ми натрие носа, току ще рече: „Нали те знаем и теб, работил си във вестник на ЦК на БКП!“.
Да, работил съм. Защото беше единственият хумористичен вестник. Пък аз от малък исках само едно: да пиша смешки. Ако имаше хумористичен вестник на Демократическата партия или на Либералната, щях да работя там… Ама нямаше. Не е важно къде си работил, а какво си писал. В този смисъл съвестта ми е чиста: никога в текстовете си не съм викал „Ура!“ на режима… Опитвах се да пиша обратното, критично, доколкото можеше…
А за традицията: ние сме си поставили задача да продължим, колкото е възможно, издаването на вестника напред в годините. Каквото и да ни струва това… Така продължаваме делото на десетките стършели – писатели и карикатуристи, минали през редакцията и оставили имената си по страниците за тия 75 години…
Случва ли се от време на време да освобождаваш служебния шофьор, за да повървиш пеш?
Служебния шофьор го освободихме преди трийсет години, веднага след 10 ноември, когато ни откраднаха редакционната кола. Днес като главен редактор нямам нито служебна кола, нито кабинет, нито секретарка… От социалистическото „министерство“ „Стършел“ с 45 души персонал останахме четирима – трима фейлетонисти и един карикатурист. От двата заети етажа в Полиграфическия комбинат, сега сме се сврели в една стая. И пак правим вестник в същия обем… В днешното време хонорарите са ниски, а заплатите – несигурни. Обаче пък имаме най-важното за сатирика – свободата да пишем, каквото си мислим и каквото искаме. Като главен редактор не се страхувам от идеологически грешки, няма нужда да съм цензор с червения молив, да спирам текстове… Стоп! Излъгах: спирам текстове само в два случая – не допускам във вестника простотии и цинизми, подобни на тия в телевизионните шоута, и държа на литературния български език. Не харесвам уличния език, на който се пишат днешните вестници…
При положение че едни от най-красивите вестникарски жанрове – късият разказ, хумористичният разказ и фейлетонът, умряха навред и вие сте единственият остров, където те още се срещат, как успявате да държите флага изправен, че и развят?
Най-после някой да каже добра дум за нашите жанрове! На тях критиците обикновено гледат отвисоко. Бях на едно представяне на книга, където водещият каза: „Книгата е сборник от есета и статии, има и фейлетони, ама фейлетони в добрия смисъл на думата…“. Тук се замислих: защо фейлетони в добрия смисъл на думата? Значи обикновено фейлетоните са в лошия смисъл на думата, така ли? Ама няма ли и поезия в лошия смисъл на думата? Ами романи? Не са ли повечето съвременни романи „романи в лошия смисъл на думата”?… С нищо не ни е виновен жанрът. Ако има някой виновен, това е единствено авторът. Аз обичам фейлетона, обичам го и го пиша от 40 години…
По няколко фейлетона седмично. Не ми омръзва, защото така поддържам свежо чувството си за хумор, интереса си към ставащото наоколо, рефлекса да реагирам на ежедневната глупост. Макар да съм опитвал какво ли не – романи, комедии, сценарии, аз смятам себе си за фейлетонист. С това ни най-малко не се подценявам като писател, напротив, надценявам се… Да не забравяме, че фейлетонисти бяха също Ботев, Алеко, Захарий Стоянов, Райко Алексиев… Днес в България има повече от 2000 писатели, организирани в четири-пет-шест писателски съюза… А фейлетонистите се броят на пръстите на едната ръка. Предпочитам да съм един от 5, отколкото един от 2000…
Един съвсем личен въпрос – в предаването по БНТ „Любимците на България“ ти за малко не се превърна в любимеца на България в област „Литература“. Уж показваш кривиците на хората, а те те обичат. Как го правиш това нещо бе, човек?
Какъв народен любимец съм аз? Аз даже и вкъщи не съм домашен любимец… Никой не ми сипва балансирана храна в паничката, не ме води на ветеринар, не ме извежда на разходка два пъти дневно, не ми разресва козината (то, както се вижда, и козина не ми остана)… Загадка е как съм попаднал в тази класация – нямам отговор. Но към нея се отнасям иронично, а към моето присъствие там – самоиронично. В литературата и в изкуството не може да има класации – там няма най-бърз като в бягането на 100 метра, или най-силен като в щангите. Може да има класации за най-продавани книги, но и това не значи, че най-продаваните книги са добри. Понякога те са много лоши. Суперлативите в литературата, наградите, званията и телевизионните шумотевици са суета, а от толкова години живот с и сред писатели разбрах, че суетата е най-големият враг на писателя.
Иначе е ясно, че не може всички да ме обичат – „всички обичат Реймънд“, както се казваше в оня сериал, не Вешим. Сатирикът по-често е недолюбван, такъв ни е занаятът. Дългогодишното писане в „Стършел“ ми е създало много неприятели – не лични, по-скоро идейни… Винаги съм се стремял написаното да е принципно, в името на някаква кауза, която ми се е струвала обществено справедлива. Когато не съм бил прав в оценките си, съм намирал сили да се извиня…
Като вестникар няма как да не държиш постоянно ръката си на пулса на политиката. Затова сега следват няколко въпроса с дъх на политика. Как оценяваш наследството на Бойко Борисов? С какъв абзац ще влезе той в учебниците по история?
Винаги съм бил критик на Борисов, от първия му ден в политиката, когато развяваше кожено манто като супермен, а всички медии го хвалеха и величаеха. За корупция, шкафчета и пачки сега не ми се говори, защото вече е банално. За мен дванайсетте години на неговото управление могат да се разкажат само с един кратък виц: „Премиерът Бойко Борисов, с екипа на „Бистришките тигри“, вкара седем гола на празна врата. Два дни по-късно вратата бе назначена за областен управител“.
Но, ако след Борисовото управление последват години на хаос, ако в съда не се докаже корупция, нищо чудно народът да забрави (вече хората имат по-кратка памет от смартфоните си) за шкафчетата и пачките, и да почне с носталгия да си спомня, че по Борисово време е имало икономическа стабилност, ниска безработица и инфлация… И Борисов да влезе в учебниците не като „мутра“ и „еднокнижник“, а като забележителен държавник, строител на магистрали и газопроводи…
Наблюдавайки втренчено, предполагам, действията на новото, вече едномесечно правителство, какъв извод правиш – Промяната продължава ли?
Тук мога да отправя много заяждания към сегашните управляващи, към коалицията от четири партии. С две от тия партии аз имам принципни несъгласия – с „позитанци“ идеологически, с „чалгата“ – естетически.
Но засега ще се въздържа от критики. Иска ми се младите, усмихнати харвардци да успеят да променят нещо и тази промяна да се усети от хората. Ако не успеят, ще е лошо – „възрожденците“ на Копейкин загряват край тъчлинията. При едни предсрочни избори те ще вземат по-висок процент, могат да влязат в управлението, да обърнат политиката против НАТО и ЕС и тогава ще трябва пак да излизаме на улицата, за да защитаваме европейския път на България…
Ако те бяха извикали на заседанието на Консултативния съвет по национална сигурност по темата Северна Македония, какво би казал на присъстващите?
Бих им напомнил, че сме XXI век, човечеството ще стъпи на Марс, а ние още продължаваме да се караме чий е Гоце Делчев. Какво пречи да го честваме като герой и на двата народа? Ще кажа на днешните ни политици, че съседите ни наричат ЕС „Европска заедница“ – това не идва от „заяждане“, а от „заедно“… А на ония нашенци, които не признават македонския език, ще кажа един малко известен у нас факт – че има люксембургски език. Чух го с ушите си, Радио Люксембург, което в моята младост излъчваше забранената тогава у нас рок музика, сега говори на люксембургски. Този език е някаква смесица между немски и френски, но нито германците, нито французите скачат срещу люксбуржоата: защо ни крадете езика! Хайде да оставим съседите македонци да се наричат, както искат, и да имат своя език… И бих показал превод на „Английският съсед“ на македонски – като го чета, аз не разбирам собствената си книга. Значи това е друг език, за 70 години той се е развил и се е отдалечил от българския. Защо не го признаваме? Докога някои наши политици ще викат: ние сме една държава! Не сме! Една държава ще станем, когато и Северна Македония влезе в ЕС…
Сигурно ти е позната онази находчива съпоставка между журналиста и писателя – журналистът задавал въпросите „къде“, „как“, „колко“, „кой“, но единствено писателят задавал и въпроса „защо“. На кой въпрос „защо“ искаш да чуеш час по-скоро отговора?
На въпроса: „Защо сме такива?“. Още от началото на миналия век български писатели и философи са търсели отговор на този въпрос. Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Боян Пенев, Димитър Михалчев, Иван Хаджийски и много други са се опитвали да обяснят една или друга особеност на нашия народ… Сатириците ни, класици, също. Знаеш ли какво се получава, ние, българските сатирици след Алеко Константинов, не правим нищо друго, освен да дописваме образа на бай Ганьо – всеки автор според силите и творческите си възможности. Защото този образ и днес, повече от 120 години след създаването си, е жив, жизнен и има все повече нови проявления… С него ще се занимават и сатириците след нас, ще го дописват и допълват…
На едно място срещнах една много точна твоя характеристика на творчеството ти – опитвам се да пиша весело за тъжните неща, казваш ти. Откъде обаче продължаваш да черпиш вдъхновение, след като веселото става все по-малко, а тъжното – все повече?
Аз просто съм такъв човек – весел, без тежки мисли на сърцето и в главата. Наречете ме лекомислен, но пред Вагнер предпочитам Моцарт и Росини, пред Достоевски и Борхес – Хашек и Зошченко. В анкетата на проф. Иван Шишманов, на въпроса: „Любимо занимание“, Алеко отвръща: „Гуляй на чист въздух в мъжка компания“. Е, по това си приличам с класика (единствено) – и аз си падам по такива занимания на маса, като не изключвам от компанията женското присъствие… Приятно ми е да съм с приятели и събеседници с чувство за хумор, да си разменяме шеговити истории и хрумки, импровизации като в джаза… Сред шеги и закачки често просветва някаква искра на въображението и току-виж се родило нещо – фейлетонче, разказче, защо не и романче… Никога не се насилвам да пиша непременно, а само когато на мен ми е забавно. Тогава може да стане забавно и на читателя…
Михаил Вешим е роден през 1960 г. в София. Завършил е журналистика в СУ „Кл. Охридски“. Сменил е много професии, но само на едно работно място. От 1982 г. e в редакцията на вестник „Стършел“, където е бил момче за всичко, доставчик на алкохол, носач на папки, бюра и етажерки,организатор на редакционни банкети. Сега е стигнал най-горното стъпало – главен редактор, поради липса на по-достойни кандидатури. В извънработно време е успял да напише хиляди фейлетони, стотици разкази,повече от двайсет книги, няколко пиеси и филмови сценарии. По-известни са хумористичните му романи „Английският съсед“ (по който е заснет 4-сериен филм от БНТ), „Нашингтон“, „Руският съсед“ и „Оксиморон“.
