Поне три пъти четох новата стихосбирка на Мартин Петков и все повече улавям нюансите в стиховете. Близкият и далечният прочит на текста са варианти, чрез които може да се достигне до смисъла, но при този автор откривам нещо специфично, което даже ми е трудно да формулирам. Не се отнася до теми, мотиви, стилистични фигури и пр., по-скоро Мартин се движи в някакъв собствен порядък. Сещам за още трима съвременни български поети, които имат собствен порядък: Борис Христов, Палми Ранчев и Антон Баев.
За фигурата на читателя и поета са изписани стотици страници. Напредъкът идва обаче, когато пишещият остави поне малко назад въпросите кой, защо и по какъв начин ще ме чете, коментира, издава. Мартин Петков пише поезия, защото иска, или както самият той казва, „така съществувам“. Подобно мислене ни напомня защо я има принципно литературата, че поезията не е просто маркетинг и реклама, продажба на едро и дребно или красиви приказки по поръчка на масите или елитите. Поезията може и трябва да е изненада.
Сега си давам сметка, че стихосбирката на Мартин изисква предварителна подготовка: не на прочетени книги или запознаване с литературни новости (да речем), а трябва да си мислил и чувствал през времето. Ясно и надлежно е описано какво може да влезе в „багажа“ (ми). Все пак „чантата“, каквато ѝ да е, има свой обем. Не казвам, че всеки неин вътрешен „джоб“ е препълнен и разграфен надлежно, по-скоро вещите и чувствата сами намират своето място там. Малко светлина от Аладин е нужна навсякъде! Стиховете тръгват в различни посоки, но могат да се поберат в нещо, което човек да вземе в ръка или да скъта в сърцето си.
Този поет не се плаши от въпросите на своето време, не е страхливец. Това си личи чрез нежеланието му да търси умишлени експресии, метафори и скандални изрази, които никого не впечатляват (вече). В нашата българска действителност има толкова много наслоени нездрави и неискрени взаимоотношения и страсти, че скромността и почтеността, която излъчва тази книга, я превръщат в подарък за ценителите на истинското, или както казва Мартин: „Нека всичко бъде най-обикновено“.
(…)
Нека всичко бъде най-обикновено.
Без сълзи и сбогом
ще си тръгнем двама.
В тъмното самотен
ще остане кранът.
Аз ще те целуна,
ще се усмихнеш нежно.
Нека всичко бъде най-обикновено.
(из „Нека всичко бъде най-обикновено“)
Мисля, че валерипетровският тон е видим.
Още на гърба на корицата виждам стихове, които поставят въпроса за социалните мрежи като лъжа, нима трите лайка, трите харесвания и тримата читатели са мярата на днешното стихоплетство! Намеците, изречени и директно, за какво ли не, ме карат да чета между редовете: глупавите (им) изкуствени жени, празноглавите нещастници, нашето щастие – поединично и общо. И: Каквото ти бутнат в муцуната, / демонстрирай възторг, / харесвай, / споделяй го, / възхищавай се колко е хубаво. / И как всичко наоколо / ще става още по-хубаво. (из „Стихотворение за много усмихнати хора“)
Ясно е, че няма да стане по-хубаво.
Поетът не е саркастичен, ироничен е, директен, но такива тънки и здрави мрежи плете чрез своя „багаж“, сякаш ни подканя да вземем най-ценното, да го оставим настрана, за да го сложим бързо в чантата, защото може да се наложи да оживяваме „утре“ чрез онова, което сме прибрали. Нещо ни предстои: чувствата ще ни трябват, спомените ще ни събират и разделят.
Тъгата героят си я носи по рождение. Детайлите идват с това измерение, открояват се щрихи, които забелязах ясно:
Тъжни ризи; самотни обувки; черно-бели човечета; синьо и тъжно; харесвам да съм сам с тъгата си; а татко вече го няма; бащите лягат в ковчезите…
Мокри кучета с тъжни очи. / (Такива са моите сутрин при бръснене.) (из „След дъжд“)
Тази поезия не е елегична. Не откривам и самосъжаление или стенание, стиховете са откровени, изнесени към читателя. Мартин пише, защото може и иска, отваря поезията си за другите чрез света на делничното и необикновеното. Не виждам интелектуално позиране. Просто има малки красиво-тъжни моменти, на чието място идват други, после други.
Времевият пласт в стихосбирката е очертан като противопоставяне преди-сега: баничките не могат да се заменят с френските кроасани; смъртта на татко продължава да е сега, самотата идва, след като мама я няма. Интересно ми беше да наблюдавам развитието на мотива за тъгата, който преминава сякаш в цялата галактика от преживявания, но не като огорчение. Друго е. Плътен е светът, който изгражда поетът, наситен с толкова обикновени и скромни неща, които ни издигат обаче извън делничното.
Човека в тази стихосбирка го има и не е екзистенциален ад или самота, а някого, до когото можеш да се докоснеш, защото има душа. Напоследък сякаш всички са неразбрани и прави. Много приятно е да откриеш поезия с лирически герой, който има устои и му харесва да пребивава наоколо заради несъвършения свят. В тази логика да кажа, че Мартин Петков често се определя като автор на истории с фантастичен елемент. През годините негови разкази са били публикувани в голяма част от изданията за фантастична литература в България: „SF Трилър“, „Таласъмия“, „Ваяния“, „Тера Фантастика“, Алманах „Фантастика“, сп. „Осем“, сп. „Везни“, сб. „Машина за истории“, „Сборище на трубадури“, Библиотека „Хипертекст“, Библиотека „Галактика“ и др.
Да не би фантастът да разбира, че технологията на собствената му поетичност е именно във видимо-невидимия, но наш тукашен свят!
Стиховете в книгата датират от 1998 г. до 2020 г. Това придава своеобразна антологичност на стихосбирката.
* * *
Обичам те,
когато сутринта в четири
започваш да говориш с детето.
Детето, между другото,
е трябвало да спи до шест
(по думите на лекаря),
но малкият будилник още
не е влязъл в делничните релси.
И няма разговор по-смислен и красив
от вашето Агу-Луле-И-Га.
Това не могат даже философите.
Дори и с теб не можеме така.
Обичам те –
през тази дълга сутрин
от четири
до десет вечерта.
(из „Дълга сутрин“)
Мартин Петков е роден през 1976 г. в София. Работи като юрист. Пише поезия и проза. Автор е на книгите „Те не вярват в приказки“ (2008), „Някога бяхме богове“ (2016) и „Светът е само начало“ (2018). През 1998 г. излиза дебютната му стихосбирка „Сателитни антени“, а в следващите години публикува стихове в сп. „Пламък“, сп. „Понеделник“, „Капитал Light“ и др. Негови стихотворения са част от сборници и алманаси със съвременна българска поезия, включително „Славейкови празници на поезията“ – 2006 и 2007 г.
Повече за Мартин Петков на martinpetkov.eu.
