Деветото издание на Софийския международен литературен фестивал се проведе онлайн от 7 до 12 декември 2021 г. и срещна публиката със знакови имена от съвременната литература и култура. Сред основните фокуси на фестивала и този път бяха срещите с поети и писатели. Предлагаме ви запис на разговора на Силвия Чолева с проф. Цочо Бояджиев за философията, поезията и фотографията, за рутината и непознатите територии, за малките хрумвания и нееднозначността на човека, за духа на меланхолията и деликатната тъга…

* * *

Древният философ Платон смята, че устното слово превъзхожда писменото, а един от аргументите му е, че книгата се освобождава от автора си и може да попадне в добри или в лоши ръце. Той няма вече контрол върху онова, което се съобщава в книгата. Странно е това усещане за отчужденост. Аз много мразя да чета свои философски книги след издаването им. Когато ми се наложи да ги чета, понякога се удивлявам и се питам аз ли съм писал това – понякога с позитивно учудване, но понякога и със самокритично око.

Когато пиша теоретична книга, за мен е важно да разреша проблема в себе си. При това много странното е, че аз почти никога не съм писал статия или книга, в която да ми е било отнапред ясно всичко и просто да го записвам. Оставям и ръката да изтегли някои мисли, някои ракурси, които не биха се появили, ако чисто и просто вървях из полето и си размишлявах върху тази тема. Така че ръката е умен водач. Това е изкусителното и това е много приятното, че понякога стъпваш в непознати територии… Оставям се на въображението, на неочакваните ходове, на малките хрумвания, които правят и текста по-вкусен за четене. Изобщо струва ми се, че една добра теоретична книга, освен че трябва да има значима идея, трябва да има и т.нар. от мен малки открития. Тъй като има един тип особено неприятни ми книги, в които се изказва една силна идея в началото, в първите 50 страници, а след това още 300 страници се преповтаря отново и отново същата тази идея…

***

Човекът е един и същ, но човекът не е еднозначен, той има много валенции. Много удачен е един израз, който писателят Георги Господинов употребява: Аз сме. Действително аз сме много неща в различни отношения – аз съм и бившият професор в университета, и членът на приятелската компания в селската кръчма. И едното, и другото са неслучайни, автентични характеристики на човека. Човекът е по-разностранен и когато ние определяме някого като добър или лош, като талантлив или неталантлив, ние правим една редукция, която е некоректна… Всеки от нас е образ Божи и от този образ Божи, от тази твърдина в нас се оттласкват различните ни действия, това са различни езици, които говорим, някои по-сръчно, някои по-грапаво…

***

Има едно изкушение човек да задълбае в една сфера, да стане най-добрият в тази сфера и да произвежда добри книги, умни книги. Въпросът е на каква цена. А това е цената на избора на рутината. Аз, примерно, съм се занимавал с Платон, занимавал съм се достатъчно задълбочено и имам сравнително по-ясна картина за това какво представлява платонизмът. Мога да експлоатирам тази яснота, да пиша професионално съвършени текстове, човешки съвършени, разбира се. Но въпросът е, че това не ме изгражда. И на няколко пъти в живота си се захващах с неща, които са ми абсолютно непознати.

Искам да обърна внимание върху това, че философската медиевистика, тоест философията на Средновековието, не се изучаваше в нашите студентски години. Разбираемо, защото много силен е религиозният компонент на тази философия. Но и преди 1944 г. нямаме изследвания върху философията на Средновековието. Така че в един момент реших да не ставам супер специалистът по Платон, а да се захвана с нещо, от което знам само а, б и азбуката по-нататък не ми е известна… След това реших да направя един курс, който да се занимава с всекидневния живот, с обичайните вярвания на хората, тоест оня светогледен фон, върху който се изгражда философията. Нарекох го Културна антропология на Европейското средновековие. И материалите, това, което съм чел през годините – около две десетилетия, се появиха в книгата „Другото Средновековие“, издание на Фондация „Комунитас“. Защо избрах такава тема? Защото тя позволява разрастване до безкрайност. Всекидневният живот е много богат и разнообразен и човек може да пише за много неща. Тоест освен че преподавам, аз и научавам нещо, изграждам себе си като знаещ някакви неща за Европейското средновековие…

***

Когато за пръв път представих курсова работа като студент на проф. Ради Радев, той беше подпитал моя приятел Здравко Попов: абе този човек пише ли поезия. Аз току-що бях престанал да пиша поезия. Явно този поетически изказ по някакъв начин присъства в стилистично добрата философска литература, защото има и много скучна философска книжнина. Философският текст може да бъде написан интригуващо, поетично и разбираемо. Това е възможно и аз съм радостен, че мои колеги са майстори в това отношение като проф. Калин Янакиев или проф. Георги Каприев. Техните книги наистина доставят и естетическо удоволствие, освен удоволствието от дълбочината на разсъжденията…

***

Аз дълго време не писах поезия – 25 години, даже първоначално и не четях поезия. И когато започнах отново да пиша, показах това, което съм написал, на двама литературоведи, като получих следните отговори – единият каза: много чувство има в тази поезия, не се е превърнала в поезия, а другият каза: много е академична, не се усещат чувствата. И понеже те двамата са приятели, им предложих да се срещнат и да се разберат, тъй като двете не може да са верни – или едното, или другото… Да, има някакъв компонент на… вече чувството си е ясно, то е на деликатната граница на сантименталността, която се опитвам да не прекрачвам, но има и ерудитски заигравания. Например едно стихотворение за града Матера завършва с „моя Лу“, което е заиграване с Гийом Аполинер… Това позволява действително да се дистанцира човек чрез тази естетска игра, да се дистанцира от прекалено директното демонстриране на чувствата…

***

Рондото ме пленява със завършеността си, едно мелодично построение, в което се казва едно нещо, но важно нещо, например това, че човек колкото да скита и да отива където и да е, в края на краищата кръжи около сърцето си. Банално е да се каже, че носим сърцето си със себе си, но облечено в тази форма е поносимо…

***

Съжалявам за пропуснати възможности. Съжалявам за неточния прочит на писмата, които съм получавал. Съжалявам за това, че не се захванах да се науча да свиря криво-ляво на някаква инструмент, тоест да се докосна до музиката и от другата страна, не само като почитател, любител и човек, който се възхищава. Защото музиката според мен е някакво истинско тайнство, истинска магия. Аз не мога да върша много неща, но имам смътна представа как се вършат, как се правят. Например едва ли бих написал роман, макар че това е модно в последните години… Докато как се ражда музика, това за мен е истинска загадка. Мисля, че е някакво вълшебство…