„Ето Младенецът, недостижимият Бог“

Бихме могли да тълкуваме Христовата светлина като космическа еволюция и развой на историята, а Библията като „евангелска подготовка“. Ала е по-добре да четем Евангелията в светлината на животворящия Кръст, „единствено богословската“, както казват отците на Църквата. Затова древните литургии назовават Рождеството „друга Пасха“ и разделят годината на два полюса – от Пасха до Рождество и от Рождество до Възкресението.

Разбира се, на Запад, под чудното францисканско влияние Рождество придобива характера на празник, преизпълнен с нежност и семейност (да оставим настрана, без осъждане, фолклора и търговците). Ала символизмът на рождественското дърво е много дълбок, защото дървото на кръста, чийто кълн е посят в Йерусалим, трябва да се превърне в новото Дърво на живота. Това наистина е тайнство, достъпно за всички, вярващи и невярващи – разтърсващото тайнство на рождението и детето (вярно е, че се раждаме, за да умрем).

Древните литургии не пренебрегват тази простичка и искрена радост, тъй като самият факт на съществуването е нещо удивително, а само наблягат върху „почти ониществяването“ на Бога и повторното сътворение на света. За всеки предусетил – в основните пасажи на Библията, както и в събитията в живота – шеметното тайнство на този Бог, Когото „никой никога не е видял“^[1], и „не може човек да види и да остане жив“,^[2] отъждествяването Му с Младенеца, заплашен и беззащитен наглед, това е нещо стъписващо. Той, Вечното слово, това непроговорило бебе, е легнало в ясла сред „безезични“ животни, които преданието отъждествява с вол и магаре. Ала нима не ни казва Исаия, че „волът познава стопанина си и оселът – яслите на господаря си“?^[3]

Заради пренаселената странноприемница Йосиф и Мария, „изгнаните лица“ от тромавата администрация на една империя, която се мисли за световна, се настаняват в яхъра. Без съмнения става дума за пещера, едно от онези скални образувания, изобилстващи в тази страна. Да, пещерата на преданието. Твърде неприветлива, тя символизира света, обвит в мрак, но ето че една необичайна светлина я озарява, същата, която тридесет години по-късно ще проникне и в гробницата, издълбана в скалата. И от тази утроба, израз на плодовитостта, най-сетне ще дойде освобождението на земята. Мария е земята, върната към изначалното си девство, а Бог си е послужил с нея, за да извае плътта на Своето въплъщение.

Защото Мария е казала „да“ – fiat – „нека ми бъде по думата ти“^[4] – което позволява на божествения Изключен да влезе в сърцето на Творението и да го обнови отвътре. „Въплъщението, казва Николай Кавасила, е било дело не само на Бог, но и на волята и вярата на Девата – на смиреното и силно доверие на една девойка“ (Patr. Orient., 19, 2).

Раждането на Девата е засвидетелствано у Матей и Лука, от Евангелията на рождението, чиято истинност е изглеждала тъй очевидна за първите християнски общини, че те дълго са мечтали за някой метеорит…

Раждането на Девата прекъсва, чрез пряката намеса на трансценденцията, веригата от раждания за смъртта. Така се явява живо същество, над което нищото не разпростира хватката си и което ще влезе в смъртта, водено единствено от доброволно подчинение, тъждествено на любовта. За да победи смъртта и за да ни отвори – изхождайки от нашия мрак – често неочакваните пътища на Възкресението.

В този Младенец небето и земята се съединяват, стената на разделението рухва, а човечеството бива скришом освободено от крайната си затвореност. Явява се източникът на светлината, който мъдреците и пророците са предусетили. Един огнен кълн – „огън дойдох да туря на земята“^[5] – е посят в еволюцията на космоса и историята на човеците. Рождеството ни ангажира в огромния порив на Въплъщението, който ще възлюби сътворението на света и ще избликне в крайното му преображение.

Рождеството е винаги присъстващо, защото литургията, молитвата и действената любов продължават да раждат Христос в нас и чрез нас, ако имаме смелостта да не се крием сред човечеството, което Го пренебрегва. Тази вселена без граници, където се раждат и умират мъглявини, където „черните дупки“ наподобяват бездни на нищото, е само малка прашинка в лъча на божествената светлина, както я вижда св. Бенедикт. И тъкмо този лъч, насочен към рождественската ясла, продължава и днес да очарова децата – каквито сме всички ние – както е очаровал пастирите и е привлякъл мъдреците от Изтока.

Не, ние не сме сираци. Бог след Рождеството вече не е един далечен Бог, запазен за мистици и посветени. Той е тъй близък: и има лице – там, сред сламата и неколцината животни и човеци, които знаят, че „виждат откровеното“; има и звезда, а хората се взират в звездите, тъй като цялото съществуване е преобразено от вечността. Всичко това се извършва в мълчание; необходимо е да се замълчи и тук аз ви препращам към художниците на мълчанието – към някои анонимен иконограф или към художник като Жорж дьо ла Тур^[6]. И нека тръгнем на развиделяване с доверие, защото „утринната звезда“ вече е изгряла в сърцата ни.

Оливие Клеман (1921–2009) е изтъкнат френски православен богослов, дългогодишен професор в богословския институт „Св. Сергий“ в Париж. Автор на книгите: „Да преобразим времето. Бележки върху времето в светлината на православната традиция“ (1959), „Православната църква“ (1961), „Византия и християнството“ (1964), „Въпроси за човека“ (1972), „Духът на Солженицин“ (1974), „Отче Наш“ (1988), „Христос, земя на живите“ (1990), „Малък духовен компас на нашето време“ (2008; български превод, 2018 г., Фондация „Комунитас“). Предложеният тук текст е откъс от книгата на Клеман „Христос възкръсна. Размисъл върху християнските празници“, която предстои да излезе на български.

Превод от френски Тони Николов