Промяна, смяна, размяна, замяна, отмяна, измяна… Както и да го наречем, все ще става дума само за привиден или частичен ремонт, ако не засегне основополагащи елементи от обществения договор. Особено онези със ситните буквички, които обикновено се пишат не от законодателите (защото е неудобно някак си), а се дописват от манталитета на всички участници от двете страни на договора (манталитетът е тихият динамит, който може да взриви и най-добре съчинените клаузи на общественото договаряне).
Тези дни реших да прекъсна порочната верига на нещо, което се нарича работа, но най-често е имитация на работа. В имитацията на работа, мисля, нямаме равни. Ние толкова сме упоени от дарбата си да имитираме работа, че често не си даваме сметка как имитацията на работа ни отнема повече енергия и време, отколкото ако свършим самата работа. Ето това подражание си дадох дума да не върша, за да увеличавам броя на маймуните. Нали се сещате за оня експеримент с маймуните на не помня кой остров, в който започнали да обучават маймуните една по една да мият в океана сладките картофи, преди да ги ядат. И така – маймуна след маймуна, – докато станали сто. След това положението като при магия се променило – изведнъж всички маймуни от острова започнали да мият картофите, не само обучените стотина. И не стига, че на този остров, но и на съседни.
В духа на този експеримент си мислех, че може да се окажа решаващата стотна маймуна и затова е изключително важно да отстоявам намерението, но и петнайсетата да съм, пак има значение. Ето какво се случи – пристига при мен една работа, която не само от един, ами и от половин поглед е имитация на работа. Имитация с такова качество, на което кварталната анализаторка леля Сийка му вика „Пълллна порнография!“ Аз съм следващата във веригата и от мен се очаква да продължа щафетата на имитацията. Но все пак имам избор – мога да направя и аз своята част от имитирането, като се престоря на сляпа, но мога и да върна имитацията, като кажа на имитатора извинявай…
Ама какво извинявай, защо извинявай, мога да го насея и навея, да го накълцам на дребна салатка, за да потуша възмущението в себе си, мога да му кажа в очите нещата, които у нас не се казват в очите, а зад гърба, изобщо – сега ми е паднало да си го върна на всички имитатори за всички имитации. Репетирам речта си все още в състояние на силна гражданска кихавица и идва решителният момент, в който трябва да избера дали писмено или устно да действам. И докато се чудех за това, започнах да се чудя и за други неща: ами ако… дали пък… а може би… Ами ако от цялата тази задаваща се войница пострада невинен? Ако стана причина за нечие наказание или, не дай си боже, психически срив? И накрая най-подлото, най-отчайващото: има ли смисъл?! Като стигне човек до този въпрос, е ясно, че там и ще спре. Спрях и аз. Никак не се гордея, но свърших това, което се очакваше от мен (не го претупах, това поне зависеше само от мен), но така продължих веригата. Аз имитирам, че работя, ти имитираш, че работиш, той, тя, ние имитираме, че работим, а пък те – ооо! – те как имитират, че работят.
Общественият договор е официален документ, а от известно време се добави и това, че е за пред чужденци, а ние пред чужденците не се излагаме никога – затова в него уговорки като тази, че вместо да работим, ще имитираме работа, липсват. Ние обаче, освен официалния вариант, имаме едно сиво копие. Нещо като сивата икономика – не е за хвалене, но пък устройва всички по веригата. Датчаните наричат такава икономика оранжева. Защо оранжева? За да се забелязвала, и така по-бързо и по-лесно се унищожавала. Ние такъв проблем не си създаваме, сивото ни устройва. И в този сив обществен договор е написано, че е социално възприето, вместо да свършиш наистина работата, да имитираш, че я вършиш. Социално възприето означава, че ти, аз, той и т.н. сме се съгласили да живеем заедно по този начин – като имитираме работа, отговорност, качество, смисъл, всичко. А сме се съгласили всички, защото то устройва всички – не сочиш кривиците на другия, защото и той ще си затвори очите за твоите. Мързел за мързел, безотговорност за безотговорност… „Заплатата ми е ниска, тъй че стига им толкова напъване от моя страна.“ „Виж ги как уж работят, как да им увелича заплатата?“ Квит сме, невинни сме! В такова някакво общо съгласие е конструиран нашият живот и той криво-ляво се крепи на тези взаимни отстъпки. От късия тротоар в квартала, през дългата магистрала, та чак до филма „Шибил“, на всяко работно място тази основна клауза в сивия ни обществен договор ръководи действията.
И ако този принцип продължава да е ръководен на всички нива по всички места, няма никакво значение, да речем, дали администрацията ще бъде съкратена с 30 000, или с 10 000 повече или по-малко. Администрацията, както знаем, не е сбор от слуги на народа, а армия от запаса на властващата партия и терен за устройване на свои хора. Една истинска административна реформа би започнала с бройката на общините, в малката ни страна има 265 общини, в половината от които населението е под 10 000 души. Все от съображение за овладяване на обстановката при парламентарни, президентски и местни избори. Истинска административна реформа би започнала с електронно управление, което досега е саботирано от мандат на мандат. Имитирането на работа е доведено до своя най-висок връх именно в администрацията. Това е забележително, защото точно в администрацията да се свърши работата, се изискват по-малко усилия, отколкото да се имитира. Имитирането на всичкото отгоре уморява, но това в случая е полезно – така изглеждаме като уморени от много работа. Ако невидим любопитко надникне в канцелариите, може да си направи извод, че цялото административно войнство тренира за национален турнир по Angry birds или редене на компютърен пасианс с малки прекъсвания за пренасянето на една папка от едно бюро на друго, пиене на кафе, подмазване на когото е потребно, „Почивка, ще се върна след 15 минути“, „Тук не е информация“ и т.н.
Ако администрацията бъде просто съкратена с 30 000 души, промяната ще е, че 30 000 души по-малко ще ходят насам-натам с едни папки, ще пият кафе, ще четат конско на гражданите, ще чакат края на работното време и деня за заплата. Промяна действително ще има само когато българската администрация проумее, че нейната работа трябва да се измерва с постигането на цели. Не ден да мине, друг месец да дойде, а набелязване и постигане на цели. Набелязването на целите се избистря в консултации (срещи, разговори) с общността (гражданите), а дейностите, сроковете, човешкият и финансовият ресурс за постигането на целите са другата важна работа на екипите от администратори. Понякога за целта е нужен един отдел от съответната институция, друг път комбинация от различни отдели – това пък се нарича административна гъвкавост. А с колко човека ще се свърши работата е съвсем отделен въпрос и неговият отговор е: с най-малкия възможен брой.
Ако се приеме, че работата на администрацията е постигането на важни и нужни на общността цели с гъвкави и компетентни екипи, тогава и други неща ще започнат автоматично да променят значението си. Например пиарите в съответната администрация ще разберат, че работата им не е да разкрасяват думите и делата на шефа, а да осъществяват връзките с обществеността, каквото впрочем е истинското название на пиарите. В нашия случай – да организират консултациите с гражданите, да правят анкети, да проучват и променят обществените нагласи. Това вече би било истинска промяна, към която няма никакво отношение бройката на съкратените.
Това е само един пример, защото с администрацията нещата са най-разбираеми за използване като пример. Но подобни истински промени могат да настъпят и в останалите сфери. В здравеопазването също трябва да се намери онази част от доминото, която да се промени, за да се получи каскадна реакция при всички останали части. Ако в администрацията това е формулирането на задълженията като постигане на цели, в здравеопазването вероятно е поставянето на акцент върху профилактиката, върху предотвратяване на заболяванията. Няма голямо значение колко ще са пътеките на брой и дали ще са търговски дружества болниците, ако те продължат да действат като хосписи за тежко увредени хора. Или в образованието – там парадигмата е толкова сбъркана, а грешките толкова отдавна наслоявани, че вероятно ще е най-трудната и най-дългата промяна. Прогнозирам, че около година ще отнеме само спорът дали да има, или да няма в учебниците „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“.
Както си признах, не станах стотната маймуна. Но има още една теория за промяна на състоянието на нещата. Да я наречем теория на киселата краставичка. Ако в един буркан се сложи вода, сол и краставички, няма как те да не станат кисели. Средата ще ги направи такива, каквито искате да бъдат. Нашата среда сега е мощно управлявана от сивото копие на обществения договор, което е написано под диктовката на вековен манталитет, в който преструвката, подражанието, имитирането, хитростта са печеливши ценности. Този манталитет осигурява поотделно оцеляване, но изобщо не се цели в общо благоденствие. Такава ни е водата, както се казва. Тази вода трябва да се овладее, там трябва да се слага точното количество сол, за да – нали се сещате? – проработи теорията на краставичките. Иначе просто ще го обърнем на игра на думи: промяна, смяна, замяна…
