„Пред непостижимото“, така се казва новата книга на Пламен Антов, която събира в сравнителен анализ двама като че ли твърде различни творци – Мартин Хайдегер и Емилиян Станев – един световно известен философ, разтърсил завинаги устоите на западната метафизика, и един обичан български майстор на словото. Какво обединява и какво раздалечава двамата, на каква основа може да се извърши сравнението им?

В отговор на този въпрос Пламен Антов, самият той изкушен от словото и по двата начина – философски и поетичен, ни повежда на едно завладяващо пътешествие към бездната на непостижимото в „търсенето на идеалния/ абсолютен език, на който човекът и природата да се сговорят битийно, т.е. да съ-обитават общо битие в общия „дом” на Езика“.

Това пътешествие тръгва първоначално по стъпките на Хайдегер, за да разнищи заедно с него основанията, на които се опира западното мислене. С изключителна философска вещина, завидна ерудираност и не по-малко завидна изследователска смелост, обосновано и задълбочено, Пламен Антов разкрива как философията, превръщайки се в метафизика, се е отдалечила от „природно-космическата пълнота на света и битието“, станала е „твърде човешка” и „дава неистинска, фалшифицирана представа за реалността“, като „произвежда трупащи се пластове от интерпретации без „последна реалност“.

Тук Пламен Антов ни изправя пред големия въпрос има ли я тази „последна реалност“, възможно ли е да се стигне до нея, как би могло да стане това? Авторът е съгласен, че за да се отговори на тези въпроси, трябва да се излезе от рамките, зададени от „метафизиката като „големия” западен разказ“, а това води както до нейните предначала, така и закономерно ни отвежда другаде, в една друга област на света, където човешкото мислене се е реализирало по различен начин, задавайки различни въпроси и извличайки различни отговори. Това друго място е далечният Изток, онзи Изток, който не е разграничил онтично и онтологично, трансцендентно и иманентно, който не е превърнал думите в набор от звуци с абстрактни обозначения, а продължава да изписва света по като че ли предметен начин и разглежда езика не като налагане на човешката представа за него, а като изговор на самото естество.

Опитът да се раз-скрие (един много сполучлив и добре обоснован термин, който Пламен Антов въвежда и който можем да приложим и към неговото изследване, защото то осъществява единението на говоренето за и говоренето чрез) мисловното наследство на Изтока и възможностите на един не-метафизичен език за/на естеството върви по два пътя: в терминологията на Запада можем да ги означим като онтологичен и гносеологичен, като те в крайна сметка се обединяват в един онто-гносеологически път, тъй като „проблемът за битието е неразривно свързан с проблема за познанието на битието, за разкриването му като истина“. Така Пламен Антов ни изправя пред едно наистина грандиозно питане – има ли език, „способен да разкрие същността на битието“ и пред едно грандиозно търсене – търсенето на този „Абсолютен Език“ като начин за възвръщане на изгубената „последна реалност” като първореалност“.

Първият аспект на питането е за първореалността. Има ли я и каква е тя?

Следвайки Хайдегер, Пламен Антов посочва, че Изтокът дава един алтернативен отговор на този въпрос, отговор, до който западният човек, замаян от красивия метафизичен разказ за намиращото се някъде отвъд трансцендентно, трудно може да стигне. За Далечния Изток самият живот в неговия „всекидневен, нетрансцендентен вид“ е „тайнство, „чудо на чудесата” със самия факт на съществуването си“. Когато търсенето на най-дълбоките основания не се измества в някакъв мисловно предзазаден метафизичен план, а се разглежда като присъстващо в самата канава на биващото, „постигането на неговия най-висш смисъл, на неговата истина“ се извършва не чрез преодоляването му, не чрез търсене на изкуствени метафизични дълбочини или висини, а „чрез приближаване към най-простото, тайнството не като „метафизичен екстракт“, а в неговата „най-проста и банална делничност“, „монументалната простота“. Това осъзнаване всъщност е просветление – „токовият удар на феноменологичния опит: пределно оголеният – във вид на разтърсващо просветление – контакт на съзнанието с реалността“.

Тук отново не мога да не отбележа умението на автора да говори едновременно за и чрез. Да разкрива схващането за „битието като прояснение, просветване, просветление извън обсега на рационалното познание“, което „отменя самата дистинкция „рационално―ирационално“, и да осъществява чрез собствените си разсъждения такова прояснение, да извършва просветване и в самите нас.

В търсене на абсолютния език за естеството Пламен Антов неизбежно заедно с Хайдегер стига до поезията. В унисон с източното мислене той я разкрива като „адекватния философски език“.

Много са характеристиките, които правят поезията този адекватен език:

1. „Тя е езикът, който не просто артикулира (отвън) нещата, а ги „вслушва”, дава им думата, за да се саморазкрият като самите себе си“.

2. „Езикът на поезията, за разлика от логосния език на метафизиката, е флуиден, омекотен, лабилен“. Той борави не с крайни, абсолютни, фиксирани имена, а с възможностите за именуване, както се посочва в първи джан на Даодъдзин – името е възможност за именуване, не е абсолютно име. Тази относителност, вариативност, богатство от възможности позволява на поезията да изговори флуидността и отвореността на света.

3. Особено значимо е мястото на тишината. Поетичният език не просто пълноценно включва тишината в себе си, „а тъкмо тя, тишината, е собственият му център и собствената му същност, както празнотата е същността и смисълът на гърнето или както дупката в центъра на колелото е мястото, където се намира оста, около която то се върти (гл. 11 на „Даодъдзин”). „Тишината като пълноценен носител на смисъл, като другото-също на самия език“.

4. Именно в поезията се извършва надмогване на дуалността, „дуалността „език―тишина”, „означеност–неозначеност”, „смисъл–безсмислие”. Именно поезията, посочва авторът, „преобразува корелацията от западна антитеза в източна хармония на взаимопроникващи се противоположности“.

И тук Пламен Антов извежда – с голяма прецизност и обоснованост – един изключително значим извод, който чрез поезията обединява в една двупосочна връзка двата – в крайна сметка – основни герои на разказа му – езикът и природата: „поезията е езикът на природата, но и „природата” на езика“.

В едната посока на връзката „поезията – крайният антагонист на философската метафизика – стои най-близко до физиката-φύσις, до природата на езика и до самата природа“.

В другата посока поезията „се отъждествява със структурата на самия Език, а чрез него и със самата физика в нейното крайно, свръхприродно измерение. Със своята логосна разслабеност, със силната накъсаност на линейния разказ и с пределната дифузност на смисъла, „запълващ” огромни пространства празнота между думите… поезията повтаря квантовата структура на езика“.

Така „максималният битиен език не е логосният език на философската метафизика, а този на поезията, чийто връх и дъно е тишината ― вътрешното отрицателно на езика, пределната лабилност и пълнота на смисъла“.

Пламен Антов посочва, че „отношението „метафизика–поезия” е заложено в самата природа на езиците“. Така „по самата си природа китайският език, както и японският са поетични, както западните езици са органично предразположени към метафизичност“. Начинът на изписване, „пиктографският език“, също „е поетичен в самата си природа, той буквално именува нещата, като ги посочва, рисувайки ги. Казва, показвайки“.

Бидейки свързани с природно-органичното, източното мислене и език се стремят към пределна простота и естественост. Но, посочва Пламен Антов, те не могат, а може би и не бива да изпадат в изначалното без-мисловно и без-словесно състояние. Въпреки че идеал е естествеността и детското състояние, окултуреността в крайна сметка не може да бъде пренебрегната. Затова става въпрос за „ненаивна естественост; завръщане на буквалното, което не е буквалността от първото равнище, а е буквалността ІІ, преминала през интерпретацията, преодоляла дебел слой „култура“. В даоизма в този смисъл се говори за невежество, знание и не-знание, за безсловесност, думи и не-думи.

Когато поезията е максималният битиен език, въпросът за истината придобива различен смисъл. Истината не е и не може да бъде неизменна и абсолютна, защото самото битие не е неизменно и абсолютно, защото няма трансендентен един и единен абсолют, който да се разкрива в акта на познание: „в отстоянията между езиците и дискурсите няма нищо по-нетрайно, по-несубстанциално от истината и от истинската реалност“. „Крайната кауза на Хайдегер е разбиването на метафизичния монопол върху истината на битието: тази истина може да бъде изказана не само по един, а по много, паралелни и несхождащи се начини“. При това става въпрос за „разбиране, а не обясняване“.

В тази светлина въпросът за изразителя на истината също придобива друг смисъл. „В качеството си на поет човекът не е творец на истината, а само модус, средство, което служи на разкриване на същността ѝ… Ключовото понятие тук е пренасяне… човекът е производител на истината за природата/света именно в качеството си на неин преносител, на позволяващ ѝ да се разкрие: производството е процесът на раз-криване, на изваждане на-яве“. „Самото творчество изобщо (τέχνη) не е активно създаване от себе си, а позволяване на нещата да изложат истината за себе си, каквато тя изначално е. Или по думите на Хайдегер ― едно свободно даряване“.

Но това „позволяване на нещата да бъдат себе си“, тази активна пасивност и пасивна активност, отново поставя и то в абсолютния център човека, той е „едновременно среда и modus, позволяващ диалога и самият той диалог. Макар и пасивно, разтворено в служенето, господството му е всеобхватно“. Затова Пламен Антов признава „няма измъкване от логоса. Веднъж научен, езикът не може да бъде забравен. Станалото не може да стане нестанало. Ставането-животно е само красива ретроутопия. Всички реверанси към първичното естество са само дискурсивни игри на логоса“.

Крайният извод е, че философът „Хайдегер остава при човека и при неговия Език, при това в тяхната максимално силна, привилегирована позиция: раз-криване, оставащо в границите на Езика, който дори в отрицателното си (като мълчание и тишина) е само човешки“.

Така, след като по блестящ и убедителен начин като че ли ни е доближил до самата истина за битието и възможния му изговор в поезията, след като е означил призванието на поета като (горд) преносител на истината, Пламен Антов с безпощадна честност признава, че „притежанието на езика“ води до „изкушението за човека да изгуби истината на битието, т.е. да излезе извън диалога, да се самопостави в една абсолютна над-позиция спрямо останалите неща, съставляващи общобитието (което метафизиката е направила)“. Защото „в рамките на гносеологическия акт“ самият език „е именуване на реалността“. Той никога не е и не може да бъде „безкористно действие, защото всяко именуване е интерпретация, което означава ― у-свояването, при-свояването на света от „нас”, именуващите, притежаващите Езика. Връзката е „Именуване → Разбиране → Завладяване“.

И така, изглежда, че дори като поезия езикът, човешкият език, не може да бъде това, което търсим. „Хайдегеровият човек, заключава Пламен Антов, дължи специалната си роля на това, че единствен обладава Езика; той е негова инсигния дори когато е използван само в пасивната роля да раз-крие (про-яви) скритото битие на вещта или животното и в още по-пасивната да позволи на нещата да се раз-крият като себе си. Дори изгубил централната си позиция на властващ („западен”) субект, човекът-поет продължава да е в активна, властваща позиция в качеството си на единствен притежател на Езика ― инструментът, чрез който (дори в отрицателния му модус) той, човекът, държи ситуацията под контрол, в собствен модус, и така осъществява собственото си призвание“.

И отново, след като като че ли ни е убедил в безизходността на търсенето и ни е разкрил мистифициращата функция на езика във всичките му ипостаси, Пламен Антов ни повежда в нова посока – в търсене на език, при който „името не е етикет, прикачен върху предмета, а е самият предмет“, когато „самото възприемащо-и-пребиваващо-във съзнание идеално съвпада със самата реалност, която възприема и в която пребивава“. Това вече е „зоната на Абсолютния Език“, езикът, който е „съвпаднал по абсолютен начин със самата реалност и така не просто „казва” истината, а сам се е слял с нея, самият той – езикът – е истината“.

Възможно ли е това?

След като е следвал (и до голяма степен и изпреварвал) стъпките на Хайдегер, Пламен Антов се обръща към Емилиян Станев, и то не към неговите като че ли по-зрели и философски разсъждения, а към един конкретен разказ, „Смъртта на една птица“. Според Емилиян Станев, блестящо интерпретиран (все пак) от Антов, „тази скрита истина на битието, или Абсолютният Смисъл“ може да бъде постигната. И това може да стане „не чрез езика, не и чрез тишината като обратното на езика в собствените му рамки, а чрез изначалната немота, която е преди езика и извън модуса на езика“, „немота, която в собствения си модус на непроизносимост и непостижимост се слива с трансцендентното, с божествената Тайна“. За разлика от Хайдегер, който остава при човешкото, макар и да търси алтенативните му прояви във времената на предсократиците и далеч на Изток, Емилиян Станев не отива никъде и не търси нищо и затова според Антов всъщност се доближава до това, което Хайдегер в крайна сметка безуспешно се стреми да намери. Разказът на Емилиян Станев като че ли саморазкрива едно животинското битие, защото „животното-философ философства тотално, с цялото си тяло и поведение“ и „това „разбиране” е абсолютно именно защото е извън, преди Езика“. Същевременно този разказ е напълно наясно със „скритостта на тази същност за човека“ и невъзможността на човешкото наистина да постигне природното. Тази осъзнатост, това умение да се запази „аглосията като онзи висш език, способен единствен да изкаже/съхрани Тайнството на битието. Да го изкаже, като го съхрани като Тайна“, Пламен Антов представя като най-висшето постижение на българския разказвач.

Така в крайна сметка пътят, търсенето на Абсолютния език, ни отвежда до това, което в даоизма е обозначено като вратата към всички тайни, която следва след осъзнаване на недуалността, на, по думите на Антов, „същността на битието като неразривност между битие и смърт, всичко и нищо, естество и метафизика“. Можем само да се приближим до тази врата, но прекрачим ли я, ще видим единствено това, което сме очаквали, защото „може да бъде открито само вече известното; отговорът е имплициран в питането“. Тогава ще пропуснем самия път с „истинските неща, които го съставят“, защото „Пътят спонтанно следва, подобно на струйка вода, и най-малките гънки на релефа, откривайки Истината във всяка една от тях, във всеки хълм и пътека, дърво, тревичка, камъче“. А и може би Пътят не е един (няма основание да превеждаме дао нито с главна буква, нито в единствено число). А и „крайните интерпретации на Хайдегер са рисковани ― тезите му винаги са отворени към някаква следваща стъпка. Там винаги може да се крие Тайната на последния Смисъл“.

Може много да се говори за книгата на Пламен Антов. Всяка страница от нея е написана с наистина безпощадна честност, всяка страница разкрива неистовия човешки стремеж да стигне до истината в онто-гносеологичен смисъл и овладяната осъзнатост за нейната непостижимост, защото „по различен начин и на различни „езици” се разказва един общ „разказ” ― за непознаваемото, ирационално тайнство, стаено в самия център на Смисъла. За Тайната, погълнала и размила в себе си Смисъла. Там е центърът на битието, точката на Абсолютното, където може да е Бог, но може да е и най-низшето, напълно лишеното от битие, например камъкът. Или кърлежът… Не знаем. Вселената е гигантски паратаксис и всичко е равноотдалечено от центъра, всичко е този център, всичко е център спрямо всичко останало”.

Благодаря на Пламен Антов за това пътешествие, пътешествие, което ни разкрива изумителни гледки – например невероятните разсъждения за хайку или върху диалога между японеца и питащия на Хайдегер – изправя ни пред бездни и вещо ни води до висини, за да ни остави смълчани пред осъзнаването, че „Абсолютният Език е самата реалност“, че „скрит в самата реалност като тайнство, битийният смисъл може да бъде постигнат и изказан само на един абсолютен, отвъдлогосен език, в модуса на не-казването, мълчанието, тишината, немотата, покоя, чрез които самите неща говорят. (Безмълвието е гласът на камъка ― абсолютният глас на абсолютната природа.)“

Антоанета Николова

–––––––––––

* Всички цитати в текста са от книгата на Пламен Антов „Пред непостижимото: Емилиян Станев и Мартин Хайдегер”