Всички сме чували максимата: „Книгата е прозорец към света“. Вярвам, че всеки от нас знае предимствата на този „прозорец“. В писмо до брат си Лев великият Пушкин например пише: „Четенето – ето най-доброто учение“. И наистина без книгата човек би ходил в непрогледен мрак. Общо взето връзката между прочетените книги и широкия жизнен хоризонт е тясна. Но има и изключения. Едно от тях е виенският класик Моцарт.

Волфганг Амадеус Моцарт е роден в австрийския град Залцбург на 27 януари 1756 г. Той е гениално дете – още на 4-годишна възраст започва да съчинява музика и да свири на няколко инструмента. Бащата Леополд представя едва 6-годишния Моцарт и сестра му в кралските дворове на Мюнхен и Виена. Година по-късно те се отправят на продължително пътуване в доста страни из Европа, където аристократичното съсловие се запознава с високото изкуство на гения. Настоящият текст обаче не цели подробно запознаване с биографията на композитора, която е лесно достъпна и в интернет пространството.

Швейцарският богослов Карл Барт (1886–1968), който е обичал много музиката на Моцарт, свидетелства, че според това, което знаем за композитора, той дори в малка степен не се е интересувал от процеса на познание – не са го занимавали историята, естествените науки, класическата поезия от това време, нито даже изкуството (с изключение на музиката). И макар че е познавал целия обкръжаващ го свят не по-лошо от Гьоте, той не се отличавал с присъщия на Гьоте интерес към всички науки и изкуства[1].

„Интересно е, че за разлика от много от колегите му – пише В. Марков – (и тогава, и след това) Моцарт не е бил „интелигент“. Прочетените от него книги могат да се преброят на пръстите на двете ръце. Той е обичал да танцува, да се облича, да има хубави неща“[2].

Обикновено сме свикнали с факта, че културните хора четат много. Гениите – вероятно още повече. При тях това дори е закодирано на биологично ниво – техните всеобхватност и любознателност го изискват, така поне мислим.

Ще споделя един пример от съвремието, става дума за великите тенори Пласидо Доминго и покойния Лучано Павароти. Доминго е изключително добре подготвен професионален музикант, който е и диригент[3], докато за Павароти се знае, че не е бил музикант от такъв калибър, но пък е не по-малко талантлив и харизматичен певец от испанския си колега. С две думи, Божия дарба.

Хора като Моцарт са пратеници, апостоли на Бога – разбира се, не в строго евангелския смисъл (Христовите апостоли обаче също са били безкнижни рибари!), а един вид проводници на райската красота. Нали така казва и руският енциклопедист отец Павел Флоренски (1882–1937), чувайки част от концерт на Моцарт по радиото: „Всеки път с изумление узнавам отново тази яснота, златния, изгубен от човечеството рай“. Ненапразно великият Пушкин нарича композитора „херувим, донесъл ни няколко райски песни“ („Моцарт и Салиери“).

От творбите на композитора разбираме, че е имал една твърде реална и пълна представа за битието и неговите закони, получена не чрез четене и теоретизиране, а сякаш дадена му директно от Небето. Както казва Карл Барт: „Моцарт е медиум, който чува и ни предава движението и диханието на Вселената“[4].

В музиката му се усеща гласът на вечността, който е различим в най-високите образци на поезията и литературата. Това е мъдрост, която не е научена от книга, а е дадена от Автора на Книгата на книгите. И няма как да е другояче – спомнете си какво казва император Йозеф ІІ, щом чува за първи път операта „Отвличане от сарая“, поръчана от него на Моцарт: „Твърде много ноти“. Както и отговора на композитора: „Точно толкова, колкото са необходими, Ваше Величество“. Тази прецизност и дивна хармония е доказателство само за едно: висше пратеничество.

Моцарт може и да не е прочел много книги, но пък ние имаме възможността да „прочетем“ в творбите му много истини за мирозданието. Неслучайно композициите му са високо ценени както от професионални музиканти, така и от любители на музикалното изкуство.

Барт твърди, че ако му е дадено да отиде на небето, първо ще попита за Моцарт, а след това за Августин и Тома, за Лутер, Калвин и Шлайермахер[5]. Какво може да накара един академичен учен и богослов да има интерес първо към личността на един композитор, „пренебрегвайки“ големи теолози, авторитети в областта, в която е специалист? Да даде предимство на музиката пред доказани научни авторитети и писмените им трудове (неизменно свързани с тях), залегнали в основата на професионалната му реализация? Вероятно мъдростта и познанието, които носи музиката на великия виенски класик.

Според някои изследвания музиката на Моцарт прави хората по-интелигентни, подобрява паметта им, оказва благоприятно въздействие върху мозъчните им функции. Ако вземем предвид, че тази музика е дело на „нечетящ“ композитор, се получава нещо наистина интересно. Разбира се, да мислим, че музиката е адресирана преди всичко към интелекта на човека, си е своего рода грях, особено като имаме предвид, че грях на гръцки означава „да не попаднеш в целта“.

Знаем, че за тренирането на човешката памет четенето е много важен фактор. Както и това че посредством четенето се увеличава капацитетът на мозъка. Но в случая с Моцарт виждаме, че и това не е така – въпреки дистанцирането му от процеса на познание, той, бидейки природно интелигентен, е имал уникална музикална памет. По време на престоя си в Италия юношата Моцарт отива в храма „Св. Петър” в Рим, където хористите изпълняват многогласната композиция „Мизерере” (50–и псалом – „Помилуй ме, Боже”) на композитора Грегорио Алегри. Ръкописът на това произведение, което се изпълнява само два пъти през Страстната седмица, се пазел в желязна каса. Само от едно прослушване Моцарт го запаметява и нотира.

Моцарт имал лековат характер, който, казват, наследил от майка си – тя обичала шегите. Той пък обичал билярда, танците и пунша. Тук е мястото да си припомним думите на Пушкин, вложени в устата на композитора Салиери:

„О, небе, къде е правдата, щом дарът свят,
щом геният свещен не се изпраща награда
за горещата любов,
самоотричането и труда –
а грейва на челото на безумец,
на весел развейпрах?… О, Моцарт, Моцарт!“

(из „Моцарт и Салиери“, превод Константин Павлов)

Мнозина отричат достоверността на твърдението, че композиторът Салиери е отровил Моцарт[6], но едно е сигурно – Пушкин представя блестящо проявата на завист от страна на посредствеността спрямо таланта. Трябва да признаем, че същото внушение постига и образът на Салиери, прекрасно пресъздаден от актьора Ф. Мъри Ейбрахам (за която роля взима „Оскар“) във филма на Милош Форман „Амадеус“ (1984).

Според нашия виолончелист проф. Венцеслав Николов: „Като че ли в него [Моцарт] живеят двама, единият – общителният, прекалено жив, готов винаги за някоя шега… Но той е по-скоро параван за другия – съсредоточен, дисциплиниран, устремен към съвършенство“[7].

Не бихме сбъркали ако кажем, че Моцарт е поставял вътрешния си богат живот над всичко останало – над знанието и книжната мъдрост. В свое писмо до един млад поет австрийският поет Рилке пише: „Бъдете внимателен с това, което възниква у Вас и го поставете над всичко, което забелязвате наоколо“[8].

Моцарт е открил у себе си неизтощим извор на музиката, на който е посветил всичко: и времето си, и творческата си енергия, пък в крайна сметка и живота си. На 21-годишна възраст той пише: „Да композирам музика – единствената ми радост и страст…“. Автор на стотици произведения (повече от 600) в почти всички композиционни форми, видове и стилове, Моцарт умира на 35-годишна възраст във Виена на 5 декември 1791 г.

Разбира се, целта на настоящият текст не е пропаганда на интелектуалния мързел, а илюстрация за всемогъщата сила на Бога, Който дава Своите таланти на хората така, както прецени. И тук земната мъдрост е безсилна – във всичките ѝ видове. Добре е да помним думите на апостол Павел, че „сега виждаме смътно като през огледало“, че „донейде знаем“, но като дойде „съвършеното знание, тогава това „донейде“ ще изчезне“ (1 Кор. 13 гл.). В музиката на Моцарт има частица от това съвършено знание.

Ивайло Борисов