Преди години един прекрасен албум показа тристишия на Борис Христов, преведени на черно-белия апокалиптичен език на Анри Кулев (апокалипсис значи откровение). Казваше се „Думи върху други думи“ (1992) и представляваше синкретичен образ на безграничните възможности при спояване на слово и рисунък. Трябва да е било в началото на книгоиздателската практика на Методий Петриков.
Днес пред любителите на ювелирните продукти на книгоиздаването застава една подобна книга. Този път в цветове. В цветовете на Милко Божков. С четиристишията на Борис Христов. При същия издател. Нейното име (не мога да използвам думата „заглавие“) е „Салонът на природата“.
Албумът книга стои като ръчно изработен от двамата Майстори. Познавам творчеството на Поета сравнително добре и четиристишията му, при цялата си условна архитектоника, ме заварват подготвен. Но за кой ли път възторгнат!
С Художника имам една-единствена незабравима среща в родовата му къща, когато довери на неколцина приятели цветни свои графики върху стихове на Поета. Трябва да е било в самия край на 90-те. Въпреки че бяхме седнали, стояхме на пръсти. И си тръгнахме пълни.
И ето ги отново заедно сега – Поет и Художник. Герои на книгата албум са четиридесет камъка. Художникът, който някога с усмивка гледал на преданието, че камъните могат да ходят, отворил врата при потропването на пощальона и изумен видял зад него четиридесетте камъка. И не си тръгнали тези камъни, докато не им направил портрети – на всеки поотделно. Но и това на камъните им се сторило малко и си поискали от Поета, който ги събирал през годините, родените от тях самите думи. Всеки камък си забрал четирите реда, които му принадлежат, и вкупом, но тихо (камъкът е самата Тишина!) тръгнали към хората. Тихо да се покажат и да се изкажат тихо – пред онези, които чуват и виждат навътре.
Няма да е грешно да се признае на Камъка авторството на тази книга. Защото той е в нейното начало. И в края ѝ. И Пътят е отново той. Пътят, по който са вървели сбитата, гъста мисъл на Поета и развълнуваната ръка на Художника. На всяка страница камъкът и отцедените от него думи се гледат, обърнати един към друг, и дълго се четат.
От времето на пирамидите и на сфинксовете камъкът е образ на вглъбеността. Престол на мисълта. И дом на философа. И най-личната ни страница – с имената и с двете ни години. Но камъните от тази книга албум са по-стари и от философите, и от надгробията, и от самите пирамиди. Защото са отпреди човешката ръка. Те са стари колкото природата. Оттам са взети, без да бъдат пипнати. Така, непипнати, са влезли в книгата – отвътре мислени, отвънка отрисувани.
Всички камъни някой ден ще стигнат морето и ще станат на пясък. Пътят дотам – това е животът им. И в книгата те с малко думи го разказват – като мъдри старци, в ръка със стари фотографии. По пътя си те неизбежно срещат човека – и той на път към морето си:
Камъните винаги са знаели къде отиват и никога
не са изпадали в безпътие. Но се появил
на пътя им човекът, когато сам започнал да строи
обърканите свои пътища от камък.
Тук и сега, на тази двойна страница Художникът не само е направил портрета на човекокамъка, но ни е засвидетелствал биографията на собствената си рисунка – от молива и скицата, през акварела до финалния портрет.
Така на която и страница да се отвори книгата, върху долната лява четвъртинка на гледката (това наистина е гледка!) ще види думите на два езика (на български и на английски, в превод на Джон Хамилтън) – като начало на невъзможен циферблат. И по следата на единствената стрелка на часовника ще мине по другите три четвъртинки – трите най-важни момента от нарисуваната биография на камъка и на самата рисунка – раждане, младост и зрелост. И всичко е толкова реално, а е непоносимо красиво, почти като измислено.
На нито една от страниците на тази книга камъкът няма да бъде нищо друго, освен себе си. Без никакви иносказания, без метафори и аналогия с живота на човека. Камък и нищо друго. Само камък. А и думите, и рисунките (рисунката не като жанр!) до краен предел са просмукани с човечност. Та мигар може един камък да бъде покрит с обич и разбиране от някого, който няма милост към Другия?!
Дори към онзи, върху който е изсипана цялата Божия немилост – Сизиф, немислим без своя камък. Но ето:
Когато се умори да будува, Камъкът заспива
и в сънищата си вижда как, изтръгнал се най-сетне
от митическата хватка на Сизиф,
сам изкачва билото на планината.
Помните ли как в края на есето си за Сизиф Албер Камю ни призоваваше да схващаме Сизиф като щастлив, защото е заобичал камъка си? Ето ги така пак заедно, камък и човек, но в разменени роли. Камъкът, заобичал Сизиф, сънува съдбата му като своя съдба, търкаля се нагоре (!!!) наместо стария грък. Така, като човекокамък го е нарисувал и художникът, тъмно и обло единство, прорязано от линията на хълма. А сянката му – бяла като сън. И съвършено кръгла – като килия на доживотен затвор.
Макар непипнат, ще разпознавам в Камъка надгробие. Колкото и да се блъскам и да бягам от този негов смисъл като от жилото на стършел:
Пишеш ти, но книгата не е по-важна от това –
да срещнеш на земята своя Камък,
да го обикнеш до живот. И някой ден
като стоножка да се настаниш под него.
Додето има камъни, ще помня смъртта от близкото си бъдеще (имат ли годините значение?!). Това ще ме държи и жив, и мъдър. Мъдрецът винаги е някакъв човекокамък, отказал се отдавна да учителства. И срещата в последния ни ден е неизбежна:
Достигнал края на живота, нима е нужно да размисляш –
през която и врата на Камъка да влезеш,
ще намериш в него седнало в гостоприемна поза
Времето.
А колко цветно е видял Художникът камъка-време. Животът ни свършва, все едно че свършва лошият дъжд. И бягат облаците, и тънка дъга извира от Камъка. Не, няма да имаме край. Нито ние, нито нашият камък!
Борис Христов, Милко Божков, „Салонът на природата“
„Салонът на природата“ е най-обикновена стихосбирка изложба. Или най-обикновена изложба, в която на мястото на табелката със заглавието на картината има четири стиха. И всяка картина е в трите си възрасти. И навсякъде – само камъни и техните портрети. А залата е пълна с невидими дишащи хора.
На 30 ноември 2021 г. в 18 часа книгата албум „Салонът на природата“ ще излезе от кориците си и ще се покаже в Софийската градска художествена галерия – за всички, които чуват и виждат навътре.
