Докато четвъртата вълна на пандемията от COVID-19 ни залива и всекидневно слушаме по новините за постоянно променящите се мерки, целящи ограничаване разпространението на вируса, не спираме да си задаваме въпроса нормално ли е изобщо това, което ни се случва. Впрочем въпросът за нормалното ни занимава от близо две години и макар че вече със сигурност ни е досаден, не спира да бъде актуален. Каква е нормално в областта на изкуството също провокира нови и нови дебати между художници, изкуствоведи и зрители и тази област, както всички други аспекти на живота, се намира в изключително чувствителен етап от началото на пандемията насам.
Освен тривиален и занимателен въпрос обаче „Какво е нормално“ е и името на кураторски проект, осъществен между столичната галерия „Структура“ и галерия „Радиатор“ в Ню Йорк. Накратко, става дума за сътрудничество от три части, по време на което трима куратори – Наоми Лев, Борис Костадинов и Грегъри Волк, осъществяват три собствени проекта, които съществуват онлайн в специално създадена за целта платформа. Проектът преразглежда темата за съвременното дигитално изкуство, като му отрежда много по-значително от досегашното място в света на изкуството.
Ще се спра на една от трите части на проекта – „Между ангели и зверове“ на Борис Костадинов. За разлика от другите две изложби, които все пак биха могли да „излязат“ от дигиталното пространство, курираната от Борис Костадинов е замислена да съществува изцяло онлайн. Произведенията на 11-те художници, участващи в изложбата, са започнати и завършени като файл и те не целят да бъдат представени в някое физическо изложбено пространство като музей или галерия (например под формата на принт или видео), а ще пребивават винаги в интернет пространството. Този жест на куратора се заиграва с мерките срещу разпространението на COVID-19, тъй като през по-голямата част от времето на изолация сме насърчавани, ако не и принуждавани, да общуваме помежду си от разстояние – онлайн или по телефона, т.е. технологичното взима превес над живия контакт и физически реалното.
Разбира се, темата за нормалното тук отново се прокрадва, тъй като през последната година и половина постепенно свикнахме както да комуникираме онлайн, така и да се „докосваме“ до културата и изкуството с помощта на интернет – нещо, което преди пандемията изглеждаше немислимо. И ако досега животът в дигиталното е бил по-скоро нещо любопитно и в известна степен екзотично, което е съществувало успоредно с реалното, сега то като че ли заплашва да измести реалността и да се настани на нейно място, превръщайки се в единствения пълноценен начин за общуване.
Заглавието на проекта на Борис Костадинов е цитат от Речта за достойнството на човека на Мирандола. През последните години като че ли изкуството изживява един нов ренесанс, този път технологичен. Както Ренесансът през XV век освобождава изкуството от религиозната догматика и го превръща в автономна система, по подобен начин дигиталният Ренесанс днес дава възможност за излизане от рамките и ограниченията на класическите форми на изкуството и пазара за изкуство. Експериментите в интернет се появяват през 90-те години и в началото не са припознати като творчески акт. С течение на времето обаче това постепенно се променя, а пандемията като че ли допълнително наложи едно съвсем рязко преосмисляне на изкуството в дигиталното пространство, което надскача досега актуалния въпрос за функцията на технологиите в съвременното изкуство и представя една изцяло автономна вселена за развитието на изкуството.
Впрочем изключително актуалното в момента NFT изкуство (а и нет артът изобщо), далеч не е нов феномен, а има почти 10-годишна история, но именно пандемията и необходимостта от пребиваване предимно в интернет пространството ускориха установяването на тази среда за развитие на изкуството като нормална. Нещо повече – в сегашната ситуация NFT и дигиталният пазар на изкуството пряко рефлектират върху реалния пазар на изкуството. NTF дава възможност на купувача да плати за нещо, което не съществува физически, нещо, което е замислено да съществува само и единствено като файл в дигиталното пространство. Това затвърждава идеята, че стойността на едно произведение зависи само от неговата идея, а не от физическите материали, от които то е създадено. Това пък от своя страна води до преосмисляне на ролята на художника, който е посредник между света на идеите и реалния свят, от една страна, но и между реално и дигитално, от друга.
„Между зверове и ангели“ се занимава именно с присъствието на криптовалутите в пазара на изкуството, както и с тази нова социална и икономическа роля на художника. Освен ролята на художника обаче от изключителна важност за изложбата се оказва и взаимодействието с публиката. Като цяло дигиталното изкуство разчита на активността на зрителя много повече, отколкото изложбите, представени във физически пространства. Нещо повече, голяма част от онлайн произведенията разчитат на това зрителят да стане техен съучастник. Такъв е случаят с Global Mode на Ева Давидова например, където от зрителя се изисква да следва описаните от художничката стъпки, за да може да постави себе си в произведението и по този начин да го допълни.
Тази различна ангажираност, която дигиталното изкуство предлага, води и до различен начин на гледане от страна на зрителя. Тъй като той бива въвлечен в творбата в много по-голяма степен, възниква и въпросът доколко именно неговото внимание и концентрация осигуряват крайната завършеност на едно произведение. Променят ли се правилата за гледане на онлайн изложба и би ли се нарушила целостта на видеотоI’ve Got Your Nose на Джонас Блум например, ако, докато гледаме постепенно променящата се снимка на млад мъж, си отворим Фейсбукa например? От друга страна, не е ли именно интервенцията на зрителя едно от нещата, оформящи произведението още от самото начало, и не е ли присъщо то по презумпция още при създаването му?
„Между зверове и ангели“ изследва именно това деликатно и не съвсем ясно взаимодействие между изкуство и зрител, при което техниката е едновременно вдъхновение и инструмент за създаване на творбата, но също така е и посредник – именно с нейна помощ се осигурява връзката между реалното и виртуалното. И както ренесансовият човек на Мирандола се намира някъде между света на зверовете и този на ангелите, така и съвременният човек се намира някъде между реалното и виртуалното, той е едновременно част и от двете, но никога не принадлежи напълно само към едно от тях. И именно тази необятност на възможностите и изборите е онова, което е наистина нормално за света днес.
