---

Иван Балсамаджиев е на 56 години. Завършил е актьорско майсторство във ВИТИЗ. Освен че е изиграл безброй роли на сцената и в киното, той е и шоумен, певец и автор на автобиографичната книга "Борбата със злото в мен".
Ангелин Балсамаджиев е на 30 години. Завършил е маркетинг в УНСС, защото такова било желанието на баща му. После – напук на татковата воля, завършва и режисура в НАТФИЗ. По майчина линия Ангелин е внук на известния сръбски режисьор Джако Павлович. Другият му дядо по бащина линия пък е бил оператор в киното. Като режисьор има поставени 6 пиеси, в 3 от които главните роли поверява на собствения си татко! Женен за българката Ребека Клейтмън от еврейски произход, без деца, но вече готов да стане родител.

---

- Може ли от отличен икономист да стане отличен режисьор?
Ангелин: Нека публиката каже. Тук ситуацията е много субективна, защото сме баща и син и няма да се изложим един друг.
Иван: Аз си мисля, че за един баща е много важно детето му да се представя пълноценно по всякакви поводи. Той угоди на моето желание и осъществи мечтата ми да стане блестящ икономист. Но пък какво по-хубаво от това, да изглежда в очите ми (и не само в моите) един блестящ режисьор. Дори и не съм предполагал.

- Доволен сте досега от него?
Иван: Да, защото онова беше удовлетворение на моята прищявка, каприз, докато режисурата е изненадата на живота ми.

- Последната пиеса, в която работите заедно, е "Между два стола" на Рей Куни в Пернишкия театър. Пада ли зрителят от стола от смях?
   Ангелин: Надяваме се всички да изпопадат от смях. Затова го правим. Сигурното в тази комедия е, че ако се играе добре, се очаква огромен процент зрители да се изпонатръшкат.
   Иван: Хубавото е, че публиката пада не само от смях, но и от удоволствие. Най-вече е естетически удовлетворена. Тази пиеса се играе и в Сатиричния театър с огромен успех. Според мен това е прекрасно, защото се създава традиция. Зрителите  не само консумират, но и сравняват. Така ние правим публиката сътворец на нас - артистите, което е прекрасно.

   - Защо избрахте баща си за ролята на  Станли Гарднър?
  Ангелин: След като обиколих всички театри, села, паланки и т.н. и не открих по-подходящ от него, минах случайно през къщи на обяд и му предложих.
   Иван: Първата покана за моето участие беше отправена от страна на директора на Пернишкия драматичен театър Иво Горчев. Той ме попита имам ли желание да участвам в пиеса под режисурата на Ангелин Балсамаджиев и аз му казах:"Стига режисьорът да се съгласи". Възможно е двамата да са говорили преди това, но аз не зная.

   - Прави впечатление, че много слушате режисьора.
 Иван: Аз съм много подъл актьор по отношение на режисьорите. Но когато режисьорът знае какво иска от мен и как да постави нещата в спектакъла, какво друго ми остава, освен да слушам и най-вече да съудоволствам.

     - Ориентирате се повече към комедийния жанр. Може би е наследствена черта?
     Ангелин: По-скоро необходимост. Това се търси и от него народът има нужда.Може би неслучайно съм правил повече комедии и то е, за да имам работа и да карам публиката да излиза доволна. От друга страна, смятам, че не бива да се предозира с комедии,защото те създават изкуствена радост. По моему мозъкът клеясва. Публиката се учи да гледа само комедии и един ден ще бъде много сложно да представим каквото и да e друго, по-различно от нея.
     Иван: Аз също имам отговор на този въпрос, защото по-дълго време през годините съм страдал от него. За мeн не е важен жанрът, а кога се прави изкуство и кога халтура. Защото и от сериозна драматургия може да се направи халтура. Имам предвид режисьори, които в малки провинциални театри поставят едновременно по няколко пиеси. Те съкращават репетиционния период от три месеца например, на 20 дни за две пиеси. Това не е ли халтура? Т.е. хубавото е тогава, когато режисьорът и актьорите правят изкуство в ситуационната комедия. Тя явно се очертава като жанра на епохата, но защо пък да не е и изкуство?

     - Явно ви харесва да осъвременявате пиесите? В "Отблизо" въведохте мултимедия, което се прави за първи път в Пернишкия театър?
Ангелин: Неслучайно направихме "Отблизо"  по този начин, съчетана с мултимедия, защото световните тенденции са киното да влиза в театъра и обратно. Това са естествени хибриди. Винаги две успоредни са доказвали в изкуството, че някъде могат да имат допирна точка. Моята мечта е да го правя. В случая комедията на Рей Куни "Между два стола" не търпи мултимедия. Тя залага на ситуацията,  смешката, на вица, провокиран от странната ситуация.

- Като че ли традиция за вашето семейство е работата в Пернишкия театър. Най-напред Жарко Павлович, след това – и Иван , и Ангелин.
Ангелин: По-скоро съдба.
Иван: Когато той се роди, на мен ми викаха "Иван от Перник". Дядо му е бил режисьор и театрален директор. Моите родители са работили в киното. Бабата на неговата съпруга е един от първите драматурзи на Пернишкия театър. Човек не може да избяга от съдбата си.

- Успяхте ли да избягате от сянката на баща си?
Ангелин: Сянката може да бъде и здравословна. Възможно е тя да те пощади от жарките лъчи и от теб зависи дали ще успееш да й устоиш, т.е. да се възползваш само от положителното, което тя носи.
Иван: Оказа се, че този въпрос касае повече мен. За разлика от клишето известен баща и талантлив син, при нас нещата стоят по-нестандартно. Не може да се говори за сянка, при положение, че онова, което е под дървото, свети по-силно.

- Човек като ви наблюдава на сцена, остава с впечатление, че в дома ви е непрекъснат купон. Дали представата е илюзорна?
Ангелин: Радвам се, че оставяме такова впечатление у хората. За тези, които са добронамерени към нас, ще кажем:"Да, така е." А дори да не е вярно, няма да споменем, за да не ни завиждат.
Иван: Откакто се ожени, не знаем какво е и как, защото за да се обичаме, ни държат на една ръка разстояние. А иначе сутрин с жена ми ставаме рано. Като получим сметката за тока - смях, после за телефона - смях, сметките за парното и топлата вода - смях, избори - смях, балканско дередже - голям смях пада.

- Правите ли компромиси помежду си?
Иван: Аз въобще не правя компромиси, защото става въпрос за една безусловна любов. За родителя детето е дете. Синът ми ме научи да обичам и тези, които са около него. Даде ми мъдрост.
Ангелин: Ние не трябва да крепим взаимоотношения, защото те априори са заявени. Ние сме такива, че ако не ни беше добре, ако не се обичахме един друг просто нямаше да си говорим, независимо че сме баща и син.

-Г-н Балсамаджиев (баща), занимавал сте се дълго време с йога. Благодарение на нея ли оцеляхте, след като преди години лекарите са ви дали още три месеца живот?
- Причината да съм жив е Господ-бог. Практикувах 30 години йога, за да  разбера, че съм тръгнал от краката за главата. Правех асаните много добре, но душата ми оставаше мирска - т.е. аз мразех, завиждах, притеснявах се, безпокоях се. Докато е трябвало да бъде точно обратното - да подчиня всичко на божията воля и оттам нататък  асаните само да са средство, с което да насочвам енергията. Защото човек може да стигне до просветлението и в момента, в който мие чинии например. Даже има и една притча:"Перачка на чаршафи на Ганг се обърнала към Буда и го попитала как да достигне просветлението. Той й казал:"Ами наблюдавай ръцете си, докато переш". Т. е. удовлетворението, приемането. Това като че ли е в основата на всичко.

- Какво планирате по-нататък в творчески план?
Ангелин: Следващата пиеса, надявам се, да бъде поставена на новата сцена на изгорелия театър в Двореца на културата в Перник. Там вече е започнал ремонт.  Има 4-5 класики, върху които съм се спрял. Заглавия още няма да издавам. Смятам, че пътят, по който съм тръгнал, тепърва ще ми носи удовлетворение,защото все повече виждам любопитното и необятно пространство, с което се занимава режисурата.
Иван: След всичко, което ми се случи, моите бъдещи планове са до днес, до ей сега. Но това "днес" и "ей сега" гледам да си го направя спокойно, удовлетворено, да се удоволствам от това, че съм жив.


Интервюто взе Яна Янкова