Великолепна биографична книга за примабалерината Люба Колчакова зарадва почитателите на Терпсихора. Става дума за една от най-ярките фигури на българския балет, която твори в 60-те и 70-те години на миналия век. Звездата на националната ни балетна сцена е жива и здрава - живее в Бургас и продължава да се среща с почитателите си. Биографът на примата – Румяна Емануилиду, е успяла да покаже най-интересното от творческия и житейския път на Колчакова.
Когато през 1952 година обявили първите лауреати на Димитровска награда, Люба с изненада видяла и своето име сред тях. “Стана ми толкова неудобно, че на мен дадоха такава награда, а не на създателя на българския балет и мой учител Анастас Петров. Чувствах се толкова неловко, че буквално не смеех да гледам хората в очите. Как може такова нещо” Отдава го на популярността на постановката на “Червеният мак”, в която тя играе централната роля:
- Тази постановка се беше превърнала в сензация. От шест часа сутринта по улицата пред операта се виеха опашки за билети - някаква масова психоза беше обхванала хората. Беше времето на Вълко Червенков, а Тодор Живков беше секретар на Градския комитет на партията. Не само на премиерата, а и на всички спектакли членовете на политбюро присъстваха анблок. Помня, че след премиерата ни извикаха зад кулисите, строиха ни в редица и казаха да не мърдаме. Завесата беше вече спусната. Пристигнаха тогава партийните ръководители да ни поздравят.
Люба се съгласява да разкаже и за други моменти от тоталитарното минало, които тя си спомня:
- След завръщането от Берлинския младежки фестивал имаше специален прием в стария дворец за цялата делегация от фестивала. Масите за официалната вечеря бяха наредени във формата на буква П. Дойде по едно време председателят на Комитета за младежта и спорта Рубен Аврамов и каза:
- Любке, ела, Вълко Червенков те вика да седнеш до него.
- Майко мила, защо аз? Тук има певици...
- Ела де, айде, айде…
И аз отидох. Почувствах се като едно мъниче пред един объл човек. От другата му страна беше посланикът на СССР в София Михаил Бодров - нисък, дебел и весел човек. Вървяха някакви речи, но аз нищо не чувах от смущение.
Започнаха танците в съседния салон. Около мен станаха и аз - подир тях. Водеха ме като паленце. Гледаха танците и аз пак седях между тях. Защо го направиха, да им бъда украшение?
И по едно време, като се наредиха всички министри отстрани прави и с бележници в ръце. Червенков ги вика един по един – на този или на онзи да дадат квартира и съответният министър записва и се отдръпва пак. Всеки се уреждаше с нещо. Имаше една певица Радка Баева, на нея й трябваше квартира, за да се премести от Варна в София. Дадоха й. Бодров ми каза:
- Любка, сега е моментът да си поискаш нещо. Какво искаш?
Казах:
- Как така, не е удобно такова нещо.
- Давай, давай. Кажи на мен, аз ще го поискам вместо теб.
И се пресегна и потупа Червенков по коляното:
- Вълко, обърни внимание на нас с Любочка.
А на мен пак:
- Какво ти е желанието?
Чувам се, че казвам с много тих и тънък глас:
- Искам да отида да уча в Съветския съюз.
- Как, не си ли била?
В това време Червенков се обърна целия към нас, той не си въртеше врата.
- Какво има?
- Ние с Любка искаме да отидем да учим в Съветския съюз.
- Че как, не е ли била?
Червенков извика веднага Рубен Аврамов и се разпореди.
Така се уреждаха нещата, който се вреди...
След години Люба имала една поискана среща с тогавашния управляващ Тодор Живков:
- По телефона ми бяха съобщили за кога е уговорена срещата. Понеже живеехме все под наем, а Тодор Живков раздаваше щедро жилища, бях решила да си поискам и аз жилище. Беше преди обяд. Седях на канапе в коридора до кабинета му и чаках да ме извикат. В това време мина председателят на Народното събрание Трайков:
- А, Любке, как си?
- Добре съм, чакам др. Тодор Живков.
И гледам, че Трайков ми намига. Не знаех, че човекът имал тикове. И ми стана толкова неприятно, съвсем се притесних.
Извикаха ме. Влязох в един дълъг кабинет. Тодор Живков стана от бюрото да ме посрещне. Беше с риза с къси ръкави. Здрависахме се. Пред бюрото имаше два стола. Седнахме.
- Кажи, Любке, какво има?
И аз казах тихо с половин уста:
- Идвам при вас… ако може… да получа квартира. Живея под наем...
- Ах, ама Любке, защо не дойде по-рано? Аз имам контингент, но вече го раздадох. Ще видя какво мога да направя.
След няколко дни се обадили по телефона от канцеларията на Тодор Живков. Давали на Люба жилище в квартал “Овча купел”. А тя играела в операта през вечер и ако отиде да живее там, трябвало да се прибира късно през нощта сама с трамвая. Не се обадила повече и те не я потърсили.
