---

Линуд Баркли е колумнист в „Торонто Стар”, публичен говорител и писател. С „Няма време за сбогом” той спечели сърцата на критиката и читателите в САЩ, Великобритания, Канада и Германия. Писатели като Майкъл Конъли и Робърт Крейс не пестят похвалите си за талантливия автор, сравняван от мнозина с Харлан Коубън.
Линуд Баркли живее край Торонто с жена си и двете си деца.
Романът на Баркли „Няма време за сбогом“ се превърна в бестселър в САЩ, Канада, Германия, Великобритания. Правата за превода са продадени в Италия, Франция, Холандия, Русия, Испания, Полша, Израел, България, Словакия, Корея и др.

---

Романът започва драматично. Четиринайсетгодишната Синтия е ядосана и смутена, когато баща й я хваща късно през нощта в колата на приятеля й и я прибира вкъщи. На сутринта момичето се събужда с угризения на съвестта, но в къщата не открива нито майка си, нито баща си, нито брат си. Всички са изчезнали без следа, без да оставят бележка, без да сe сбогуват…

Оставих внимателно Грейс на дивана във всекидневната, пъхнах възглавница под главата й и се върнах в кухнята.
Синтия гледаше шапката така, сякаш беше умрял плъх. Стоеше колкото е възможно по-далеч от масата, с гръб към стената, а очите й бяха изпълнени със страх.
Не шапката ме уплаши, а това как се бе озовала там.
– Стой за малко при Грейс – казах на Синтия.
– Внимавай.
Качих се горе, запалих лампите във всички стаи и ги огледах. Проверих банята, пак обходих стаите и надзърнах в килерите, в гардеробите, под леглата. Нищо не беше докосвано.
Слязох на долния етаж и отворих вратата на недовършеното ни мазе. Протегнах ръка, дръпнах шнура и светнах крушката.
– Какво виждаш? – извика Синтия.
Пералня, сушилня, работен тезгях, отрупан с боклуци, полупразни кутии с боя и резервно походно легло. Нищо друго.
Върнах се горе.
– Няма никого.
Синтия още гледаше шапката.
– Той е бил тук.
– Кой?
– Баща ми. Бил е тук.
– Синтия, някой е бил тук и е оставил това на масата, но едва ли е бил баща ти.
– Това е неговата шапка – каза тя по-спокойно, отколкото очаквах. Приближих се до масата и понечих да я взема.
– Не я докосвай!
– Няма да ме ухапе. – Хванах шапката внимателно между палеца и показалеца си, а после я взех с две ръце, обърнах я и погледнах вътре.
Несъмнено беше стара. Краищата на периферията бяха оръфани, подплатата потъмняла от годините и потта, а платът протрит до блясък на някои места.
– Най-обикновена шапка.
– Погледни вътре. Преди години татко загуби две шапки. Хората ги взимаха погрешка в ресторантите, а веднъж и той взе чужда шапка, затова написа с маркер буквата „К“ от Клейтън на лентата отвътре.
Прокарах пръст по вътрешната страна на лентата и я обърнах. Буквата беше вдясно, близо до задната част. Показах я на Синтия.
Тя затаи дъх.
– Боже мой. – Предпазливо направи три крачки към мен и протегна ръка. Подадох й шапката и тя я взе. Държеше я така, сякаш беше артефакт от гробницата на Тутанкамон. Гледа я почтително една-две минути, а после бавно я доближи до лицето си. За миг ми се стори, че ще я сложи на главата си, но тя я поднесе към носа си и вдъхна мириса й. – Неговата е.
Нямах намерение да споря. Знаех, че обонянието вероятно е най-мощният отключващ механизъм за спомени. Спомням си ясно, че веднъж отидох в къщата от детството ми, откъдето се бяхме изнесли, когато бях четиригодишен, и попитах тогавашните собственици дали може да огледам. Те ми разрешиха. Разположението на къщата, изскърцването на четвъртото стъпало на стълбите за втория етаж и гледката към задния двор от прозореца на кухнята ми бяха смътно познати, но главата ми наистина се замая, щом пъхнах нос в килера и усетих мириса на кедър, примесен с влага. В съзнанието ми нахлу поток от спомени.
Ето защо имах представа какво усеща Синтия, докато държи шапката близо до лицето си. Тя долавяше миризмата на баща си.
– Той е бил тук – повтори Синтия. – В кухнята, в нашия дом. Защо, Тери? Защо би дошъл тук? И защо ще остави проклетата си шапка, а няма да ме изчака да се прибера?
– Синтия – казах аз, опитвайки се да говоря спокойно, – да речем, че това наистина е шапката на баща ти. Щом ти твърдиш, че е така, вярвам ти. Фактът, че е тук, обаче не означава, че я е оставил той.
– Не ходеше никъде без нея. Носеше я навсякъде. Беше с тази шапка в онази последна вечер. Видях го. Не я беше забравил у дома. Знаеш какво означава това, нали?
Зачаках.
– Баща ми е жив.
– Може би, но не е задължително.
Синтия остави шапката на масата и посегна към телефона, но спря.
– Полицаите може да вземат отпечатъци.
– От шапката? Но ти знаеш, че е на баща ти. Дори да вземат отпечатъци, какво от това?
– Не. От дръжката. – Тя посочи предната врата. – Или от масата. Ако открият отпечатъците му тук, това ще докаже, че е жив.
Не бях много сигурен, но се съгласих, че да се обадим на полицията е добра идея. Дори да не беше Клейтън Биги, някой все пак бе влизал в дома ни, докато ни нямаше. Но дали това беше влизане с взлом, след като вратата не беше разбита? Определено обаче си беше влизане.
Набрах 911.
– Някой... е бил в дома ни – казах на диспечерката. – Съпругата ми и аз сме разстроени. Имаме момиченце и сме много разтревожени.
Десет минути по-късно пред къщата спря патрулна кола. Двама униформени полицаи, мъж и жена, провериха вратите и прозорците за очевидни следи от взлом, но не откриха нищо. Грейс, разбира се, се беше събудила по време на суматохата и отказваше да си легне. Дори когато я изпратихме в стаята и й наредихме да си легне, я забелязахме да наднича през перилата на стълбите като любопитна клюкарка.
– Откраднато ли е нещо? – попита жената. Партньорът й стоеше до нея. Килна назад фуражката си и се почеса по главата.
– Не, доколкото видяхме – отвърнах аз. – Не проверих щателно, но изглежда, че нищо не липсва.
– Нанесени ли са някакви щети? Вандализъм?
– Не, нищо такова.
– Трябва да проверите за отпечатъци – обади се Синтия.
– Моля? – попита мъжът.
– Отпечатъци. Нали това правите, когато е извършено влизане с взлом?
– Госпожо, боя се, че няма доказателства за влизане с взлом. Всичко изглежда наред.
– Но тази шапка беше оставена тук. Това показва, че някой е влизал. Заключихме къщата, преди да излезем.
– Твърдите, че някой е влязъл в дома ви, не е взел и не е разбил нищо, а само е оставил шапка на масата в кухнята? – попита жената.
Синтия кимна. Представих си как изглеждаше това на полицаите.
– Мисля, че ще ни бъде трудно да накараме някого да дойде да снеме отпечатъци – каза жената, – когато няма доказателства, че е извършено престъпление.
– Може би е само груба шега – добави партньорът й. – Възможно е някой ваш познат да се е позабавлявал с вас.
„Много смешно – помислих си аз. – Виж ни, умираме от смях.“
– Няма следи ключалката да е разбита – продължи той. – Вероятно някой, на когото сте дали ключ, е влязъл и е оставил шапката, като е решил, че е ваша.
Погледът ми се плъзна към празната кукичка, където обикновено държахме резервния ключ. Онази сутрин забелязахме, че е изчезнал.
– Можете ли да изпратите полицай да наблюдава къщата, в случай че някой пак се опита да влезе? – попита Синтия. – Само да го спре и да разбере кой е. Не искам да го наранява, който и да е.
– Синти – предупредих я аз.
– Госпожо, опасявам се, че няма причина за това. Не разполагаме с толкова много хора, че да поставим пост пред дома ви без основателна причина – отговори жената. – Но ако пак има проблем, обадете се.
Ченгетата се извиниха и си тръгнаха. По всяка вероятност, щом се качиха в патрулната кола, те се бяха посмели хубаво за наша сметка. Представих си как изглеждаме в полицейския регистър. Обаждане за странна шапка. Всички в участъка щяха да се хилят.
Седнахме до масата в кухнята, без да разговаряме. Шапката беше между нас.
Грейс влезе, след като безшумно се бе промъкнала надолу по стълбите, посочи я и се усмихна.
– Може ли да си я сложа?
Синтия грабна шапката.
– Не.
– Отивай в леглото, миличка – рекох аз и тя послушно тръгна.
Синтия не пусна шапката, докато не си легнахме.
През нощта пак не можах да заспя. Втренчих се в тавана и се замислих как в последната минута Синтия бе забравила да вземе кутията със спомените за катастрофалната среща с ясновидката в телевизионното студио и как бе изтичала в къщата, докато Грейс и аз чакахме в колата.
Как бях предложил да се върна, но тя ме изпревари.
Беше се забавила вътре. Каза, че е глътнала хапче против главоболие.
„Не е възможно – помислих си, докато гледах Синтия, която спеше до мен. – Не.“