Проектът на скулптора Вълко Ценов и архитект Иво Пантелеев спечели конкурса за паметник на жертвите на комунистическите режими по света, който ще бъде изграден в градината срещу църквата „Свети Седмочисленици“. Жури с председател главния архитект на София Петър Диков присъди на проекта първа награда. Сред журиращите бяха и скулпторите Георги Чапкънов, Митко Динев, Илия Върбанов.
Вълко Ценов е роден в София през 1947 г. Завършил е Художествената академия. По-значимите му монументални творби са: бронзовата скулптура „Гимнастичка“ пред залата по художествена гимнастика на стадион „Герена“ , бронзовият паметник на Константин Иречек в София, композицията „Ден и нощ“ в парка „Заимов“, паметникът на Джон Атанасов пред Централна поща, паметникът на великия майстор Иван Ведър в Разград, „Гейзера“ в Сапарева баня.
- Г-н Ценов, опишете как ще изглежда градинката на църквата „Свети Седмочисленици“, след като паметникът бъде готов?
- Мястото не е подбрано случайно. Монументът на жертвите на комунизма ще бъде издигнат срещу църквата, която някога е била Черната джамия и там са измъчвали хора. Сега храмът е православен. Паметникът ще бъде разположен точно срещу църквата, в западната част на градинката. Централната скулптурна композиция представлява вплетени в молитвен жест мъжки, женски и детски ръце. 12 стели от прозрачен бетон ще бъдат разположени от двете й страни. Броят на стелите също не е случаен – 12 са апостолите, чиито изображения стоят над олтара на църквата.
Материалът, от който са изработени стелите, е малко познат у нас – прозрачният бетон дава възможност сенките на хората да се виждат – сутрин, минавайки зад паметника, а вечер, на изкуствено осветление, движейки се пред него. Все едно това са сенките на жертвите, които няма да забравим. Пред стелите има 12 стълба за разстрел, в които са прорязани малки кръстове – и те символизират разстрела на духовността и вярата на хората. Зад композицията има 2 високи стели от естествена зеленина, които са символ на възраждането. На паметника са изписани на кирилица и латиница имената на държавите, пострадали от комунистическия режим, и броя на жертвите.
- В този смисъл паметникът, който ще изградите, ще символизира преклонение, молитва и възкресение за нов живот?
-Основното внушение е опрощението. Не си ли способен да прощаваш, едва ли ще съградиш нещо в живота си. Малцина разбират тази проста истина.
Човечеството се самоизбива открай време. И сега сме в цикъл на унищожение, на ламтеж за богатство, на противопоставяне. Без да си даваме сметка, унищожаваме планетата, на която живеем. Тия природни катаклизми – потопи, земетръси, пожари, не са плод на нищо друго освен на нашето поведение. Малко й остава на планетата Земя, ако не се осъзнаем и не направим нещо, за да я спасим.
Никога човечеството няма да признае колко са греховете на комунизма, колко на фашизма, или на тоталитаризма. Никой не е спечелил от войната. Безсмислени са и религиозните войни, защото Бог е един за всички. Независимо как се казва, как се молим или как се кръстим. Всички сме едно цяло. Затова исках този паметник да е по-пречистен като идея. Затова в центъра слагам ръцете в молитвен жест, обърнати към олтара на църквата.
- Трудно ли успяхте да избягате от традиционните клишета?
- В главата ми се е въртяха клишетата, свързани с комунизма, фашизма, тоталитаризма. Опитвах се да материализирам някаква по- различна идея, но ми беше доста трудно. Ужасно неприемливо бе за мене да правя познати неща - с агресия, с пушки, с убийства! Искаше ми се да създам паметник, който да обединява хората, а не да ги разделя. Най-напред измислих ръцете, които се молят. Така в паметника влезе цялото човечество. Ние сме в България, повечето хора са християни, затова избрах православния молитвен жест. Молитвата винаги преследва една цел - опрощение на греховете.
Не искам да обяснявам какво е комунизмът – спорът е безкраен, а аз не съм политик и няма да говоря като политик. Желанието ми е всеки да може да застане пред паметника, а после да почувства нужда да запали свещичка. Естествено, композицията подсказва, че става дума за жертвите на комунизма, но внушението е изчистено, символично. Няма нищо общо със спомена за грозното, за насилието. Просто една молитва, отправена към Спасителя. Щастлив съм, че моят съавтор – арх. Иво Пантелеев, прегърна по същия начин идеята. Просто се разбирахме с една дума. А това е много важно, когато става дума за колективен труд.
- Мнозина коментират, че паметникът на жертвите на комунизма ще бъде почти в съседство с един символ, смятан за тоталитарен – Паметника на Съветската армия.
- Не виждам никаква близка връзка с Паметника на Съветската армия. Той е съвсем различен. Юмрукът, оръжието – това е основното там. И в клоцовете, и в релефите има битка, има унищожение. А тоталитаризмът се саморазруши чрез това разрушение.
Аз съм художник, 31 години преподавам. Когато един ученик се учи да рисува, се опитвам да му взема гумата. Защото, като изтрива грешката, после я повтаря. Ако я остави и не я изтрие, в следващия момент ще тръгне по вярната посока. Да, ние всичките много обичаме да изхвърляме старите мебели и килими, да се отървем от боклука. Мисля, че първо трябва да го направим в главите си. А чак след това – в домовете си.
Вярно е, че тоталитарните паметници са направени против волята на хората, за тях са изхарчени много пари. Те носят усещането за агресия. Но ми се иска да доживеем времето, когато те просто няма да ни пречат. Трябва да търсим промяната в себе си, за да можем да променим позитивно света. Съществуват измерения, които човечеството още не е постигнало. Когато ги постигне, проблема с тоталитарните паметници няма да го има.
- Според вас трябваше ли да разрушаваме Мавзолея на Георги Димитров, или можехме да го запазим като музей на тоталитаризма?
- Мавзолеят доказва присъствието на едно недоразвито мислене – в центъра на голям европейски град стои една мумия. Бях малко дете, като влязох там и преживях стрес. Точно бяха извадили покойника – знаете, че става дума само за глава и ръце, другото – слама и костюм. В паметта ми остана страшен спомен. Повече не влязох. А начинът, по който там се провеждаха манифестациите, бе абсурден. Но ако кажа, че мавзолеят трябва да се махне, ще си противореча с всичко, което ви казах досега. Не е въпросът в материалното премахване. Много хора са премахнати, но това не помага с нищо на този, който ги е премахнал. Той няма да се отърве нито от греха си, нито от съдбата си. Нито ще постигне нещо повече. Той трябва да премахне отрицателното си мислене. Защото то поражда ужасни енергии, вредни и за него, и за човечеството.
- Какво изпитва скулпторът, когато види творбата си готова – в интериора на галерията, или навън – на улицата, в парка?
- При всеки е различно. Някои неща стават с много мъка, други – лесно, от раз. Ние, скулпторите, сме само средство, творецът е друг. Усещам работите си мои, докато ги правя. След това – все едно че друг ги е правил. Особено усещане. Гледам и се питам – аз ли я направих, или друг?
Интервюто взе Елиана Митова
