---

Забравяме пароли. Не си спомняме имена. Бъркаме факти от собственото си минало. Не, това не са симптомите на смъртоносна болест! Просто трябва да свалим розовите очила и да си признаем, че ние, хората, грешим... И то по няколко пъти на ден! Носителят на „Пулицър“ Джоузеф Халинан се гмурка в пленителната наука за човешките грешки – от всекидневните недоразумения до животозастрашаващите гафове – за да търси корените на склонността ни да грешим. Чрез многобройни примери от областта на психологията, неврологията, икономиката, медицината, маркетинга, географията и всекидневието „Свали розовите очила” разкрива как начините, по които мислим, виждаме, помним и забравяме, ни предразполагат към извършването на куп „неустоими” грешки.
Идеята за „Свали розовите очила” възниква, когато Халинан прави журналистическо разследване за анестезиолози с доста лоша успеваемост в операционната. Той открива, че благодарение на малка промяна в оборудването статистическите данни се подобряват значително и се елиминира възможността за човешка грешка.
Критиците зад Океана са сигурни, че „Свали розовите очила” ще промени изцяло науката за човешкото поведение. Халинан, бивш журналист от „Уолстрийт джърнал“, изследва общо тринайсет клопки, които ни предразполагат към грешки, и ни показва как недостатъците във възприятията ни са използвани от политици, маркетолози и от собственото ни подсъзнание, за да ни дезинформират и манипулират.

---

През 1970 година известният психолог Хари Барик провежда новаторско изследване, което ще заинтригува всички, планирали или неотдавна посетили събиране на випуска. Барик и колегите му помолили стотици бивши гимназисти да си разгледат албумите и да проверят дали си спомнят лицата на съучениците. Откритието им свидетелства за силата на човешката памет. Години след завършването някогашните ученици си спомняли прекрасно лицата на съвипускниците. Дори след половин век те разпознали 73 процента от лицата на фотографиите.
При имената обаче, открил Барик, паметта им изневерявала. Завършилите преди петдесет години бивши гимназисти си припомнили едва 18 процента от имената на съучениците. Имената явно не се задържат дълго в паметта, която ни подвежда да наричаме зет си ту Боб, ту Роб и да бъркаме писателя Ърнест Хемингуей с актьора Ърнест Борнайн.

Важен е смисълът, не детайлите

Защо помним лицата, но забравяме имената? Отчасти понеже в паметта властва смисълът. Дълготрайната ни памет дори за неща, които сме виждали хиляди пъти, е ограничена. Тя е предимно семантична – тоест по правило запаметяваме общия смисъл, а не подробностите. Да вземем например една обикновена монета. Знаете ли как изглежда? Известният тест на Реймънд Никърсън и Мерилин Адамс си поставял за цел да открие точно това. Отговорът ги изненадал – навярно ще изненада и вас.
Никърсън и Адамс поставили на двайсет души измамно лесна задача – да нарисуват по памет двете страни на монетата от едно пени. (Ако решите, отделете няколко минути и вие, преди да минете по-нататък. Не хитрувайте да погледнете първо монетата.) Накрая двамата разпределили рисунките според точността, с която участниците изобразили осем значими детайла.
Резултатите се оказали трагични.
От двайсетте участници в експеримента само един – запален нумизмат, си спомнял точно и нарисувал всичките осем детайла (очевидно за него те носели смисъл). Останалите деветнайсет нарисували вярно едва три от осемте детайла.
Изненадани от резултатите от теста, Никърсън и Адамс продължили с проучванията, за да се ориентират по-точно в обстановката. Питали се – щом хората не могат да си припомнят как точна изглежда монетата от едно пени, ще успеят ли поне да различат истинската от фалшивата?
За да открият, показали на други петнайсет души рисунки на лицевата страна на монетата. Само едната отговаряла на действителността. Задачата на участниците в експеримента била да я посочат.
Резултатите отново не били оптимистични. По-малко от половината участници в експеримента посочили правилно първата рисунка.
Изкушава ви навярно идеята, че лошите резултати са специфично американска слабост (може би американците са по-ненаблюдателни от други националности?). Оказва се обаче, че не е така. Същият тест бил проведен във Великобритания с изображения на местни монети и резултатите били още по-плачевни. “Оказа се, че британците помнят дизайна на своето пени по-зле от американците”, заключава авторът на изследването.

Името няма значение

Имената, оказва се, са като детайлите, изобразени върху монетите – не носят кой знае какъв смисъл и затова сме склонни да ги забравяме или объркваме. Че донякъде пренебрегваме имената, доказва проведено във Великобритания проучване. Учените помолили участниците в експеримента да прочетат внимателно биографиите на измислени личности. Наред с фиктивното име изложението съдържало и друга странична информация за човека – родно място, професия, хоби. Една от мнимите биографии например започвала така: “Ан Колинс живее в Бристол. Тя е здравен работник, а в свободното си време се занимава с фотография.”
Какво си спомнили участниците в експеримента за “хората”, с чиито биографии се запознали?
Ако отговорът ви е “професията”, значи сте познали. В 69 процента от случаите участниците в експеримента запомняли професията. На второ място с нищожна разлика било хобито – 68 процента. На трето – родният град с 62 процента. Последни в класацията се оказали имената. Собствените си спомнили 31 процента от участниците, фамилиите – 30. Други изследвания потвърждават тези резултати. Кой знае защо ни е по-лесно да запомним, че някой е пекар, отколкото, че фамилията му е Бейкър1.
Защо е така? Учените не са сигурни. Но най-достоверното предположение е, че имената сами по себе си не носят смисъл, те са просто случайни етикети. Джим или Тим, Ан или Фран – тези имена не ни говорят нищо (поне на повечето от нас). Професията, хобито, градовете, от друга страна, често са смислово “по-богати” – те означават нещо. Ходили сте в Бристол например или приятелят ви е фотограф. Ще запомните тези подробности, защото за разлика от имената им придавате значение.